И не съм радостен, ни тъжен: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Последна промяна на 16 декември 2018 в 07:45 3077 0

Снимка Сергей Антонов

И не съм радостен, ни тъжен.

Тази е участта на стиховете.

Написах ги и трябва на всички да им ги покажа,

защото не мога стори другояче.

Фернанду Песоа, из „Пазачът на стада“, превод от португалски - Румен Стоянов

- Слушай какво Даме - Дамянке. Само заради тебе се уча да пиша и заради тебе ходя на училище. В училището е топло и е чисто, ама трябва да седиш на едно място, а мене ме боли костта на черепа, като седя на едно място. Даже може и кръв да ми потече от носа, и сигурно ще потече. Аз заради тебе търпя.

Искам да ти напиша писмо, да видиш, че съм сериозен. Букви джоб не пълнят, казва мама, а ти познаваш мама - умна е. Голяма е. С един шамар може да те излекува и от грип, и от пневмония, дори и мозъка ти може да излекува, ако в него са се навъдили лъжи и ти лъжеш с тях хората. От децата на мама - четири! - само аз ходя на това училище и всеки ден упорствам. Даже ходя при госпожа Петрова да ми покаже как се пише Я, защото много ми е трудна тази Я в името ти, Даме- Дамянке. Но аз ще я науча, и ще ти напиша писмо с моята ръка, дето може всяка брава да отвинти, газов пищов може да разглоби и пак да го сглоби, пейка може да издяла, кон може да върже, димки може да замеси и всеки може да бие дясната ми ръка.

- Ти – вика мама, - добре се присламчваш към ситната внучка на Елена. Ситната наблюдава как се бъркат илачи срещу тая болест и срещу оная болест. Лепи се за нея и научи и ти.

Но аз не се лепя за тебе заради отварите на баба ти, Даме - Дамянке. Направих ти един багер от макара за черен конец - голяма макара, затова тоя багер може да се катери по стръмни места, по масата върви като мотоциклет. Напоследък не излизаш да береш треволяк за церовете на баба ти. Искам да ти напиша писмото, но не мога. Не знам всички букви, затова само си го мисля си и толкова пъти ти го пиша това писмо, че главата ми само с писма се натъпка.

Минах вчера покрай вас. Не светеше. Разправят баща ти бил болен. Как мъж ще се изпружи да боледува - че жената му била глупава, та избягала? Как така болен – нали е син на баба ти Елена, а Елена може от вятър лек да омеси, да оправи всяко нещо, дето човека боли. Да не е умрял баща ти, Даме- Дамянке?

И да е, не се бой. Не реви, ти казвам.

На небето, малко над кръста на църквата, мама разправя, че имало рай. Там баща ти ще те чака. Ние с тебе като одъртеем и умрем, ще отидем при него и хич няма да ни е лошо, защото над църквата сянка не пада отникъде. Слънчево е, през зимата няма да ни е студено, дори ако няма откъде да откраднем дърва. Баща ми казва че съм прост, Даме-Дамянке.

Толкова хубави момичета ромчета от нашите има, ти, будала такава, не ги ли виждаш! Какво си се зазяпал в онази мършава и никаква внучка на Елена билкарката. Не виждаш ли - това момиче се шляе само като въртоглаво шиле и никой го не ще. Само ти ли го щеш, глупако.

- Само аз, тате – казвам му. – И аз не знам защо съм толкова глупав. Но си помисли какво разправя мама: преди сто години, когато бабата на баба ми пасла козлета, Господ слезнал около Струма и рекъл: – „Аз съм сам и съм Господ, та ме боли от това, дето съм сам. Затова ще дам на всеки човек по едно другарче. Така човекът никога няма да го боли от това, дето няма с кого да си говори и за това, че няма на кого да направи багер от макара за черен конец. Ако другарчето му ходи само като въртоглаво шиле, човекът трябва да го намери и да му каже: – „Даме-Дамянке, ти си моето другарче. Господ те е направил аз да не съм сам и ти да не си сама. Важното е да си отвориш ушите и да чуеш какво ти казва Господ, дето е слязъл и сам ходи, та се разхожда като въртоглаво шиле. Аз го чух, че моето другарче е Даме- Дамянка.

- Ти си глупак - вика мама и ме плясва по врата, но леко, а не така, щото никаква лъжа да не се завърти в главата ти. – Откъде накъде ти видя Господ, бе Васко?

- Видях го - казах й. – Сянката му видях. Той се мотаеше пред затворения магазин и му се пиеше кока – кола. И на мене ми се пиеше. Затова го разбрах какво мисли. Господ прилича на бащата на Даме-Дамянка.

- Жена му го прави на посмешище - отсече мама.

Даме Дамянке, ако вашите се карат кой е посмешище и кой не е, ела у нас. Има пържени картофи за вечеря. Никой няма да те кара да крадеш. Казвам ти.

Излез пред вашата къща да те видя.

----------- ----------- ---------------

- Сияна – мъжът не можеше да говори. Брадата му, дълга и кафява като барут, го задушаваше, въздухът го задушаваше. – Сияна.... ти дойде. Не очаквах да те видя.

Тя седеше до него на леглото, мокра от дъжда през този див озъбен март, но той не виждаше март. Той успя да се надигне в леглото. – Дойде - каза той, но може би не го каза, беше толкова болен, че нищо не можеше да каже и беше смешно да видиш как един мъж в омачкана фланела, още по-омачкани панталони, един мъж, от който беше останала купчина кости и брада, такъв мъж стиска зъби и не плаче.

- Сияна, нищо не ти донесох от Испания. Не спечелих. Провалих се.

Тя мълчеше, жена с кестенява коса, обикновено лице и кафяви очи, които изведнъж бяха станали много светло кафяви, а може би зелени.

Тя продължаваше да мълчи.

Не протегна ръка към смачканата фланела, не докосна огромната кафява брада.

- Измислих ти една песен - каза мъжът, от който бе останала само брадата. – Като се запознахме ми каза, че гласът ми ти харесва. Никой не ми казвал това. Само ти. Никой не е пял в двата рода.

Беше следобед, а може би предобед. Той не знаеше кое време е навън. Валеше дъжд - вече втора седмица или втора година. Той дори не я гледаше. В стаята светеше нощна лампа, най-обикновена, от най-евтините, крушката бе обвита с нещо бяло, дори може би жълтеникаво.

- Не си отивам оттатък, защото мога да мисля за тебе. Затова останах жив – гласът беше тих, мек като горещ пясък, като пролет която си отива, без да е донесла слънце на този глас. Той беше топъл и слаб, не знаеше къде се намира, нито кога ще угасне, нито кога ще се стопи. – Ако те няма защо ми е слънцето. Не ми трябва – казваше песента. –Давам ти вечерите. Давам ти спомените си. В тях има един човек – ти. Давам ти всичко, което ще се случи утре. Ако те няма защо ми е утре - гласът заспа, гласът се превърна в дъжд, от който нямаше никаква нужда.

В песента нямаше мелодия, само глас, който тихо си отива – там, където никой не може да го намери.

Очите на мъжа - който по-добре да не бе пял нищо, по-добре да бе останал на онази улица в Испания, по-добре да бе заспал на тротоара – очите му останаха дълбоки, тихи. Той не плачеше. Мъжът не се ражда за плач.

- Може да се оправя, но няма смисъл да ходя по улиците сам.

Лицето му бе погрозняло, поглед на слаб човек, който не струва пукната пара. Който не трябва да цапа това легло с мръсните си панталони.

Но изведнъж жената, която имаше най-обикновено лице и очи, които изведнъж станаха светлозелени - като листата, които още се страхуваха да се покажат под мартенския дъжд - жената се наведе над челото на този човек и тихо, много внимателно, сякаш той беше бебе, родило се преди час, започна да целува жълтите кръгове под очите му. Леко докосна грамадната кафява брада, кафявата сплъстена коса.

В тая сив град край Струма имаше една приказка за това колко самотен бил Господ горе на своето небе и не искал хората да се мъчат като него на земята, защото земята е по-голяма и много по-пуста от небето. И Господ направил другарче на всеки човек. В тоя край казваха – не бой се, самотата никога няма да те омотае в мрежата си, ако изпиеш сълзите на някой човек. Тогава ще знаеш, че той е твоето другарче. Може да срещнеш сто човека и да си по сам от Господ горе на небето. Там поне има слънце, с което той да си каже две думи. А на тебе - казваха в тоя стиснат и беден край - твоето другарче ще ти свети.

- Твоето другарче ще ти свети – каза жената. – Ти ми светеше, Христо. Ти.

Зад вратата на стаята като стълб на бесилка стърчеше високата слаба жена. Елена Билкарката. До нея стърчеше още един кол, не кол, а човек - много красив, толкова красив, че когато излезеше да купува хляб от пекарната на двете сестри Дона и Дида, планините се приближаваха една към друга, за да го видят по-добре и да му се порадват.

- Синът ни ще се оправи – прошепна мъжът.

Високата жена нищо не каза, бавно толкова бавно, като че въздухът беше желязо и трябваше да го разсича с ножовка, тя отряза една филия хляб, сложи сирене върху нея и я даде на красивия мъж.

- Яж - каза.

Отряза още една филия, сложи сирене. Прекоси коридора, отвори една друга врата и влезе в тясна стая – там едно малко момиче седеше, забило нос в „Пипи Дългото чорапче“, на страница 83.

- Яж – каза жената на детето. – Като го изядеш, ще дойда да те изпитам какво си прочела, Дамяно.

Онези, които се интересуват какво се е случило с Елена билкарката, момичето Дамяна, Васко и другите хора, които живеят в тази история, могат да се върнат в разказите на З. Евтимова - от разказа „Отивай си“ през другите няколко разказа до днес.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !