Quantcast

Защото е красив: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 22 септември 2018 в 10:42 5808 0

Аз съм Сияна, все още омъжена. За същия човек, Христо. Ето какво смята майка ми за моя живот:

- Слушай какво ще ти кажа, глупачке, и си го запиши някъде.

Мама е много хубава, все още се говори, че била най-красивата фуста на юг от Витоша, а на юг от Витоша освен кал и побойници, има само змии през лятото и пиявици през есента.

- Ако искаш да останеш тука и ако настояваш да ти изтекат очите от четене, още отсега си купи въже да се обесиш. Ако не си сложила очила и не си станала неврастеничка, ако не си задлъжняла на куцо и сакато - завършиш университета с пълно отличие. Моля! Ще станеш педагожка в техникума по мениджмънт на туризма – с други думи ще обучаваш неграмотните в „Манджата”. Ще взимаш толкова, щото да се обличаш завинаги от втора употреба и в къщата ти ще мирише на препарати за убиване на въшки – мама стиска носа си и продължава съвсем спокойно: - Един път в годината ще отидеш на екскурзия до Русе и ще се хвалиш с това на другите педагожки. 

Учениците ще споделят: - „Колко е тъпа математичката ни“ и ще са прави, макар че ще идват напушени или пийнали в часовете. Докато им припяваш за Питагор и теоремата му, те ще забодат чела на чиновете, ако въобще благоволят да се дотътрят на училище. Ще ти се обаждат през ден разни фактори да изпиташ детето. Ако изпиташ детето и му оформиш двойката, която заслужава - не!, за която реве с пълен глас - ще пукнат гумите на 18-годишната ти кола. Ще надраскат с отвертка „парцал“ и „говедо“ на капака. Ще те срещнат, както се прибираш някоя вечер, и ако не ти счупят гръбнака, със сигурност от носа ти ще изтече толкоз кръв, че ще хванеш анемия. Ако пишеш на детето петица, както обикновено се получава, бащата ще е недоволен, защото келешът му вкъщи според бащата е гений. 

Тогава в града ще започнат да приказват, че трябва да те запрат в психиатрия; ще коментират, че си купила палтото от евтиния „Втори Шанс“, където се предлагат дрехи на умрели. Но ако оцениш детето с шестица, ти донасят в торба бутилки уиски, шоколадови бонбони, френски шал; канят те да пазаруваш с отстъпка в магазина на родителя; подаряват ти безплатна почивка на море; очакват те на рождения ден на отличилия се наследник на бизнеса. Той не може да напише думата „адрес“ – пише адрез, и оформя „майка“ като маика. И този господин завършва с по-висок успех от тебе, моето момиче, дето си си вадила очите с алгебра, геометрия и литература. Този човек, скъпа дъще, утре става директор на училището, където ще преподаваш ти.

Мама хапва три лешника и се усмихва.

- Колко жалко, Сияно, че има някое бедно хлапе, глупаво както беше ти, което се съдира от учене. Майка му е в Мюнхен и чисти тоалетните на щастливите мюнхенски граждани, баща му е в Барселона и слага плочки в апартаментите на барселонците. А детето живее при баба си. Чете ли чете, съучениците му са убедени, че е ненормално и го оставят да седи само по цял ден - както седеше ти, Сияно. Както ти мухлясваше над книгите. Не искаш да останеш на юг от Витоша. Нали?

Майка ми обикновено не дрънка толкова, което ме кара да мисля, че е ударила едно уиски. Прави го рядко, но аз се радвам – тогава ми говори и то по много. Ние живеем двете. С баща ми се развела, което не пречи да ме праща до него с цел извличане на финансов ресурс. Тя е учителка по математика. След баща ми у нас дойде един инженер, който много бързо се разболя и аз не зная от какво – пушеше, кашляше. Мама бързо го закара при майка му. После пристигна още един инженер. Той приказваше много, гласът му ми беше неприятен, но човекът разполагаше с доста пари. Лошото беше, че дъщеря му често ни навестяваше да проси финансов ресурс.

Тя беше нагло момиче и твърдеше, че мама е съсипала семейството им. Добре че и този се разболя. Не мога да кажа от какво, мама лично ме помоли да събера дрехите му в един чувал и двете заедно го закарахме при бившата му жена. Всъщност, още не се бяха развели, но жената отказа да го приеме. Мама остави инженера пред входа на блока, а аз донесох чувала му с дрехите, които собственоръчно бях събрала от спалнята. Задържах само един негов шал – копринен, от Япония - и почти новите му маратонки, които подарих на едно момче. Общувах с момчето няколко пъти, реших, че не си струва, и си прибрах маратонките. 44-ти номер. Бях харесала друго момче от математическата гимназия, но той носеше номер 43. Това беше причината да се осведомя кой от съучениците му носи 44.

За моя радост едно от момчетата беше високо, красиво, не се дрогираше и дори не пушеше. Маратонките бяха почти нови и му ги подарих. След няколко месеца се разделихме, беше потискащо ревнив, приказваше много. Прибрах си маратонките, хубаво е, че №44 е един много широко разпространен номер сред учениците в математическата гимназия. Не се наложи да търся дълго. Първият приятел на дърдоркото получи маратонките и дълго време бяхме привързани един към друг.

Но да се върна към втория инженер на мама. Съпругата му не пожела да го вземе и да го прибере. Мама обясни
– Аз нямам никакъв ангажимент към господина - и го остави изпружен пред блока. Аз обаче нали бях задържала маратонките и копринения японски шал, се обадих на дъщеря му, онази досада, която непрекъснато ни посещаваше с цел извличане на финансов ресурс. Тя ме отряза:

– Имам класно утре, извикайте бърза помощ.

Аз извиках бърза помощ, но мама не можеше да чака повече, имаше съвет в училище или може би частен урок, не помня точно какво. Щях да забравя за този човек, ако след месец-два не беше дошъл у нас да моли мама за заем. Мама има основен принцип, не дава заем на никого. Аз я разбирам. Човекът помоли за паница супа и мама каза:

- Тази вечер не съм готвила.

Понякога тя твърдеше, че онова, което образованието натрупа в главата ти, никой не може да ти отнеме. Затова учех много, исках да бъда най-добрата, математиката ми вървеше. Докато хората четяха условието на задачата, аз имах отговора, виждах белите конци – не! белите въжета - с които бе съшита задачата. Явявах се и блестях на математически олимпиади, амбиции ме блъскаха от вси страни, но Господ очевидно имаше нещо напротив да се изкача на върха на научното поприще. Уменията ми – прилични, но приличното не струва пари. Рекох си - добре, ще избутам магистратура - и какво? Учителка по математика в местната гимназия. Поддържах отношения с блестящи мъже, но от тях само един ми предложи брак.

Христо.

Беше красив като икона и много глупав. Още докато беше малка, казах на дъщеря си, която имах неблагоразумието да родя:

- Ожених се за баща ти, не защото е красив, макар че се надявах да си красива като него. Взех го, защото е глупав.
Даваше ми всичките пари, които спечелваше. До стотинка. Ако нещо скриеше, след два дена ми носеше подарък – парфюм. Смърди, та не се трае от парфюм, но някак приятно ми ставаше. … или някое украшение. Нищо не струва, все едно парите е метнал за кравешка фъшкия, но на мене ми беше хубаво. Доста момчета носиха маратонките номер 44, но никой не ме е гледал както Христо. Казваше ми:

- Искаш ли, Сиянке, да те прегърна и да те нося ей до оня връх на Голо бърдо?

- Защо да ме носиш, глупчо? – питам аз.

- Ами така.

Вземахме да ядем нещо – например русенско варено – Христо изяждаше тлъстото, за мен избираше най-хубавото.

- Хапни си, Сиянке – никой не е правил така за мене и затова се заблудих. Помислих, че гадният живот поне един път е прецакан. Веднъж Христо се наведе и целуна земята.

- Какво правиш? – попитах го аз.

- Целувам стъпките ти – отвърна той.

- Защо?

- Когато целунеш стъпките на някое момиче, те се връщат при тебе.

Беше ме страх от нея обаче, от майката на Христо – Елена. Двете с майка ми се различаваха както Сахара от Северния полюс.

Говореха за Елена - правела мехлеми за болни колене и крака, доста пари смъквала. Народ болен, все нещо го боли. Ако дете се уплаши, дъртата му баела и го засипвала с брашно. Разместени кости и изкривен гръбначен стълб намествала, пък добавяха – имала пищов.

- Добре дошла, Сияно – посрещна ме първия път тя. – Да се разбирате с Христо и господ да ви даде деца.

Беше висока и тънка като дуло на ловджийска пушка, очи тъмни – каквато черна зеницата, толкова черен ирисът около нея. Тежко лице, не оставя място за усмивка.

- Ето - каза тя. – Това е пръстен. Даде ми го моята свекърва на времето. – Поясни, ако случайно не съм разбрала: - Да се разбираш с мъжа си. Дано Господ ви даде деца.

- Хубаво – казах ѝ. Не харесах как ме наблюдаваха тия очи, като отрязани от черна кожа за обувки. – Няма да ти викам „майко”. Аз имам само една майка. Ще те наричам по име – Елена.

Дулото на пушката не каза нито дума. Подаде ми нещо, което беше сготвила – пиле. След това седна, придърпа чинията си – и в нея имаше пиле - и започна да яде.

- Ами добре... много добре – подхвана бащата на бъдещия ми мъж. Христо беше наистина много красив. Обръщаха се след него, но той виждаше мене, като че някой му беше извадил очите и ги беше залепил за моето лице. Но баща му – посребрени слепоочия, пропаст дълбоки зелени очи – такъв екземпляр не бях срещала, високо чело...

- Хайде… добре… хайде, седни момиче - каза този красив човек. Гласът му беше красив, бездънен като езеро, плътен. Той ми сипа вода в чаша. – Искаш ли нещо друго, момиче? – и ми се усмихна.

- Как се казваш? – попитах го, макар че отдавна знаех. Казваше се Дамян, бил благ на характер, кротък - като овца го водела оная мотика, дето вместо очи имаше сандъче с куршуми. - Дамян се казвам, момиче - отвърна човекът. – Викай ми Дамяне или Даме, както искаш. Все ще ми е добре.

- На тебе може и „татко” да ти казвам – рекох, после се замислих едно дълбоко, но на мене това не ми е нужно. Нали споменах – докато хората прочетяха условието на задачата, аз вече бях изчислила отговора. Извадих от джоба си пръстена, който мотиката ми беше дала и ѝ казах:

– Вземи си го. Може да нямам деца и ще се ядосваш, че си ми го дала.

Беше есен тогава, студено, листата още се мъчеха да не изпопадат от дърветата и беше тихо около чиниите с пиле.

- Градът е малък – казаха по едно време очите, челни като нощ на човек с висока температура. – Чуват се разни работи.

- Какви точно? – попитах я. Тогава в очите ѝ нещо се скъса или може би пламна. Нещо се изля от тия озъбени очи. Малко ме хвана страх. Не малко, доста.

- Мамо! – каза Христо и стана от стола, забравил да остави чашата с червено вино. Заприлича ми на отрязана глава тази чаша.

- Едно момче не можеше да спре да повръща – започна бавно, сякаш къртица копаеше земята към мене, черният ѝ глас. – Това момче дойде да го лекувам. Каза, че си му подарила някакви маратонки, после си си ги прибрала. Момчето до лудницата стигнало, не знаеше дал ли е, взел ли е, пил ли е, спал ли е.

- Сигурно много пари са ти плащали родителите му, докато си го лекувала – казах аз. – Разправят, че услугите ти стрували скъпо.

- Момчето беше се надуло като плондер от лекарствата, дето го бяха тъпкали докторята. Наричаше кучето ми Сияна – шест месеца го наричаше така. Накрая момчето се оправи.

- Значи си печелила добре – отбелязах аз. – Напълнила си престилката с честни левчета.

- На още едно момче си дали тези маратонки – продължиха очите. – Но то беше по-кораво. За две седмици се оправи. Две седмици нарича кучето ми „Сияна” и кучето взе да отслабва. Мислех, че ще умре, а аз си обичам кучето, от малко пале го гледам, та исках да отпратя момчето. Момчетата наричаха кучето ми с твоето име. Отпадна му козината.

Имах чувството, че зелето в чинията пред мене се е запалило.

- Кучето ми умря – каза старата. – Взех си ново пале, кръстих го със същото име - Гашо.

- Много добре – похвалих я. Ръцете ми сигурно трепереха, но аз знаех какво да правя, като някой ме докара до треперене. Седнах и започнах да ям – първо пилешкото месо, после отпих от червеното вино, което ми беше сипал непоносимо красивият мъж със сребърните слепоочия. Накрая се обърнах към нея, Елена. Не зная дали гласът ми е треперел, но едва ли е имало някакво значение.

- Елена, били ми наляла малко вода, моля?

Радвам се, че тя ме изгледа много слисано, дори зина изненадано. Беше ми хубаво да я гледам така. Не ми наля вода, но красивият мъж със сребро над челото скочи като катеричка и дотича с чаша в ръка.

- Това е най-хубавата ни чаша – подхвана той. – Само тя е от истински кристал. Купих я за сватбата на сина.

- Мерси, тате – благодарих му. Изядох много бавно и много тихо цялото ядене в чинията си, отидох до печката. Фурната ѝ блестеше. - Ако все пак имам дете, ще го кръстя на твоето име, Дамян или Дамяна.

Помислих си как би се разфучала мама.

Котлоните блестяха. Всичко, ако можеше, щеше да се пръсне от блясък. Сипах си напук още зеле, избрах най-хубавото месо и го изчегъртах от тавата. Натоварих чинията си, като че десет умиращи от глад войника щяха да ядат. Занесох я на масата, седнах на мястото си и полека започнах да ям. Преживях, преживях, налях си още вино и го изпих сред пълна тишина, усещайки очите от катран върху мен. Не престанах да се храня. Когато се наситих да дъвча, се избърсах с кърпата – не салфетка, а с ръчно тъканата кърпа, сигурно и тя подарена от бедната ѝ свекърва. Изведнъж се изправих без предупреждение и казах:

- Хайде, Христо, да си ходим. Ще те запозная с мама.

Той стана, хвана ме за ръката и излязохме заедно навън. Беше есен като невидяла дървета досега – мяташе ли мяташе злато по листата. Духаше вятър, ако можеше, щеше да изкопае плочките от тротоара.

- Христо! Поноси ме! – казах.

И той ме прегърна. Вдигна ме във въздуха, високо над вятъра, над плочките, над тоя град, където всичко се знае, където на съседите е известно кой номер чорапи носиш.

Христо ме целуна – тихо, кротко, и тогава аз плаках. Тихо и кротко, без глас, без писък - както реват големите героини във филмите и са ми противни. Проклинам се, че сме платили на кабелната телевизия за такива бози. Той ме целуваше толкова нежно, както никой не бе правил. Никога никой. Изпи сълзите ми, изпи очите ми, изпи болката и злобата и спомена за маратонките №44. Сигурно каза „Обичам те”. Това всеки може да каже, но никой не можеше да ме понесе над есента, над тъгата, над това да знаеш: добър си, но недостатъчно, за да се махнеш от „Манджата“, от тая стисната земя на юг от Витоша. Но тя, земята, бе толкова хубава, защото тук живееше този глупчо.

Хората от къщите искаха всичко да видят. Гледаха, гледаха но аз пет пари не давах за тях. Това беше първият път през живота ми, когато бях щастлива. Сигурно това е щастието – ноември, топъл като котел със супа, като плач на дете, като тава зеле и един много красив, много наивен човек. Ноемврийска улица.

Щастието се ражда през ноември.

Христо, защо отиде да строиш магистрали и къщи в Испания?

Прекрасно. Ще се отървеш от него, беше коментарът на мама.

Дъщеря ми се казва Дамяна. Малко яде. Тя е врабче. Такова хубаво дете. Красиво като баща си, още по-красиво дори. Сякаш старият вятърничав Дамян, кротък като пеперуда, с нрав като захарен памук – на него приличаше малката. Дете, което трябва да си луда, за да зарежеш. Трябва да си идиот. Но там, където отиваш, не е за деца.
Хвърли хлапето на Елена – предложи майка ми. – Хак да е на Лудото Ленче.

Ако не беше тази жега през юли и тия щурци, които виеха като линейки... Ако не беше… Ако не беше Риж Димитър. Той си бе запазил онези маратонки, номер 44.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !