Васко: разказ от Здравка Евтимова

Последна промяна на 06 октомври 2018 в 15:16 2151 0

Излизах с онова портмоне, което баба Елена ми подари преди няколко дни. Даде ми дори стотинки, да дрънкат като камбани, че да чуят другите деца. Даже исках да купя на съседчетата тулумби, само и само да играят с мене. Обаче те не играеха. Това стана, след като баба обади на полицията, че хайдуците Марио и Пепко ни окрадоха прасковите в градината. Обираха ни три пъти и търпяхме, но когато прекършиха петте най-малки прасковки в двора – вдигнах температура, седмица ли, две ли повръщах, защото съм глупаво дете - баба по една време каза – „Това не се трае“ и съобщи за обирачите в полицията.

Нищо не се знае… ако някое хлапе се излъже и вземе да играе с мене, Пепко и Марио може да му скършат вратлето.

Затова щом ме видят по улицата, децата се крият. Ако не избягат веднага, обръщат очи към облаците, към тръните, към чорапите си или към жабите в канавката.

- Марче – виках една от моите приятелки аз. - Виж! – задрънчах със стотинките. – Ела! Ще ти купя боза. Ела!

Обаче Марчето плю на земята и ми обърна гръб. Аз минах по цялата дълга до края на света улица, асфалтът напечен, тиган с врящо олио, не равна настилка. Ходя ли ходя, блестя с моето най-скъпо портмоне на златна верижка, което баба Елена търси час време за мен на събора в деня на Иван Рилски. Дрънча със стотинките, видя ли дете, вдигам ръка и му махам, а детето се прави, че не вижда. Някои ми обръщаха гръб, други гледаха към мене, но не ме виждаха и както махах, ръката ми увисваше.

Вечер обикновено всички деца излизат на баира – там едно време бяха започнали да градят лятно кино със сиви тухли. Преди баба Елена да се ожали от хайдуците на полицията, аз се катерех с другите деца по строежа. Ловяхме гущери, из тревата се бяха появили печурки и лазехме с часове да намерим поне една. Който откриеше малко като копче на риза гъбче – беше най-щастливият и уж се радвахме, но страшно му завиждахме. Циганчето Васко, момче, тънко като керемида, намираше най-много печурки. 

Веднъж - много отдавна, още докато лятото беше още малко и не можеше да прескочи юни, не успяваше да си намери жегата през деня и беше направо пролет с дъждове - тогава Васко намери една печурка, огромна като капачка от бурканче за бебешко пюре, и ми каза: – „Дамянке, я си хапни.”

Първо си рекох – тоя иска да ме отрови, но той отрече:

– Няма да те отворя. Виж! – и отхапа половината от гъбата. – Това е за тебе.

Не можах да повярвам. Такова съкровище за мене, дето нямах скъпоценни камъни и нито лев, само 32 стотинки и едно портмоне, за да дрънчат в него. Дори верижката, за която вярвах, че е златна, беше от обикновена тел. Толкова я стисках и въртях в пръстите си тая верижка, че от мъка изгуби златото си и стана сива като камъните. Затова не можах да повярвам, че Васко ми дава да отхапя от неговата гъба. Попитах:

- Да не би да искаш моето портмоне с 32-те стотинки за половин печурка? – а си мислех на ума: ако го иска, ще му го дам. Така ми се прияде, все едно ангели прелитаха край ушите ми. Ангели прелитат над тебе, само когато спечелиш милион от лотарията, след като изтриеш с две стотинки билетчето.

- Не ти искам портмонето - отвърна Васко. - Изяж тая огромна печурка. Много е сладка. Не си яла такова хубаво нещо никога, вярвай ми.

- Тогава какво искаш? – притиснах го аз. Може да му хрумне да обере целогодишните ягоди на баба ми Елена. Той без друго ходи да краде, но е възможно баба да го фрасне със желязо или да му направи магия. – Не идвай да обереш ягодите ни, защото баба ще ти пречупи гръбнака с онова желязо, знаеш го.

- Нищо не искам. Хайде яж.

Тогава аз си рекох: тоя сигурно има в ума си някаква болест, като онова момиче, бавноразвиващото се - само то от всички деца ми маха, като му кажа „Здрасти“, но не може да говори, само се смее. Тъкмо да река – „Ти да не си болен в мозъка, Васьо?“ – но нямах време, той ми даде половината от огромната печурка. Напъхах я в устата си и още се чудя как не се разтопих от сладост. Яла съм банани, портокали, мандарини, череши от нашата череша, едри колкото футболни топки – яла съм ярешко, козе, свинско и краве месо – такова страхотно нещо като огромната печурка на Васко никога не бях опитвала.

- Благодаря ти, Васьо – казах, като дойдох на себе си от хубостта и вкусотията.

- Дамянке, какво ти става? – уплаши е той. – Ние викаме „благодаря“ само като някой легне да мре.

Заради тая огромна печурка, която изядох, кръстиха Васко „женчо” и го набиха. Слагал се, казаха, на оная, дето баба ѝ изтропала Пепко и Марио на фуражките, представи си каква е глупачка дъртата. Утре да не пита защо ѝ е пламнала плевнята.

Много го пердашили Васко.

Ходих на площада пред дискотеката, пред фалиралата аптека, която някой беше запалил. Знаем кой пали при нас, не че са неизвестни лица, както ни изтъква Славчо полицая. Имената им започван с „М“ и „П“. Имаше една плочка цялата кафява. Кръвта рукнала като фонтан от носа на Васко и изсъхнала върху плочката. Ходих до тяхната къща да видя какво става и нали никой не ще да играе с мене, гледам в земята. Във Васкови са четири деца – все момчета, майка му три сватби е правила и след всяка синовете ѝ ставали с един-два повече. Сега тя отново няма мъж и още една, четвърта сватба подготвя.

По едно време пред мене се появиха деца и направиха две колони. Аз няма откъде да мина и ще не ща, провирам се между колоните. Едно дете ме блъсна да падна, но аз не паднах, друго дете ме ритна, а уж заедно бяхме търсили печурки на баира. Русата Евелин, която ми беше приятелка, ме спъна, но пак не паднах.

Отидох до къщата на Васко, обаче не посмях да влезна вътре, за да не хвана въшки.

- Лельо Валя, как е Васьо?

- Ти да не се плашиш да не хванеш въшки, че не влизаш? – извика ми жената отвътре.

- Плаша се. Как е Васьо?

- Ами заради тебе го биха – рече жената. – Носиш ли му нещо?

- Не – казах и така ме хвана яд, че сутринта дадох половината си сандвич от кашкавал на нашето куче Гашо. Можеше да го занеса на Васьо. Как не се сетих, колко съм тъпа!

- Ами бягай тогава.

Точно тръгнах да бягам и от леглото стана един - ама главата му двойна. Подут, син, зелен лилав.

- Добре съм, Дамянке. Нищо ми няма.

- Лягай веднага, а ти се махай веднага – нареди майка му.

Вечерта всички деца се събраха на един голям щастлив куп на баира, куп със сто очи, сто крака и сто ръце, а аз вървях сама като празно портмоне, загубило дори златото на верижката си, която служеше за дръжка. Седнах на едно магаре разстояние от тях. Тревата беше висока, но ги чувах как се смеят. Баба Елена ми бе наредила: - „Излез, Дамянке, разходи се.”

Къде да ходя? Децата не ме искат.

- Ще те поискат. Поседни при тях.

Поседнах на едно магаре – колкото е дълго едно магаре, почти колкото магистралата – разстояние от тях. Те си говорят, аз седя сама - като онова куче, което умря от старост и остана на полето, докато под слънцето и дъжда кожата му окапа до косъм. Седях и мислех. Косата ми ще окапе от слънцето и дъжда, макар и сега съвсем да не валеше. Бабо, не ме карай повече да ходя при децата. Дори спанак съм съгласна да ям, мляко с ориз, само не ме притискай да вървя при тях...

Баба Елена ме насилваше да присаждам дървета. Да знаеш, който носи името Дамян или Дамяна, ашладисва. Това е. Започвай.

- Не искам да ашладисвам, бабо Елено. Искам да се скитам.

- Тогава няма да ядеш – и не ми даваше троха, докато не тръгнех с нея да присаждаме.

Три дни издържах да не ям и си мислех – ще падна да умра. Тя като види, че приритвам, ще ми даде яйце и мляко. Баба видя, че паднах, но не ми даде нищо, затова волю-неволю хванах да ашладисвам джанка на синя слива. Три пъти се порязах, на четвъртия не се порязах. За проклетия всичките четири дивачки се прихванаха.

Мисля си за ашладисаните джанки, за да не гледам децата, дано по-бързо се стъмни, че да се прибера у дома. Когато наближи нощта, баба Елена да не ме кара да се връщам назад, при тях на баира.

Както се чудя за какво да мисля, някой ме бута по рамото.

Васко.

Лицето му още синьо-зелено, лилаво като пита слънчоглед, на която са изчегъртвали семките.

- Дамянке, аз ще играя с тебе – каза ми циганчето.

Гледам го, хилав, дълъг, вратът му мършав като на умрялото куче.

- Васко, пак ще те бият – викам му.

- Няма да ме бият пак – обясни ми той. – Казах им на ония: – „Бийте ме колкото за два пъти да видя Дамяна и да играя с нея“. Предварително си изядох боя. Да знаеш.

Лицето му бе станало още по-кафяво.

- Айде – каза ми Васьо. – Ела да търсим печурки – после се наведе и прошепна много тихо - както опашката на лисицата върви след ушите ѝ. – Намерих вчера едно находище. Само за тебе го пазя.

Тръгнахме към находището и си представях - нали съм лакома като нашето куче Гашо - че ще намерим огромна печурка – колкото гума на Фолксваген Голф. То пък изведнъж заваля. Да му се не види. Дъжд гадняр.

- Какво се ядосваш? Дъждът за гъбите е като луканката за мене и тебе, Дамянке – опита се да ме успокои Васко. Беше прав.