В България вече поне 15 години чакаме края на прехода. Всъщност нашият преход закъсня доста и започна едва след 1997 г. И докато през периода 1989-1997 година всички бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа правеха смели пропазарни реформи, българските политици все още ни пробутваха демократичен социализъм, който ни докара до хиперинфлация и почти до втори държавен фалит в рамките на 5 години. И сега някои се чудят защо още сме най-бедната страна в ЕС. Ами основната причина е, че докато другите страни от бившия соцлагер в Европа вървяха, напред ние тичахме назад. За жалост забавяне на реформите с почти десет години, политическа (поради корупция) и обществена (поради недостатъчно разбиране) съпротива срещу реформи в ключови сектори в икономиката доведоха до това, че през 2013 г. все още чакаме края на прехода. Самата концепция за преход вече се е размила доста. На теория тя означава преход от централизирана и планова икономика към пазарна такава – с преобладаваща частна собственост и висока икономическа свобода.

Крайно време е да завършим прехода. Без да претендирам за изчерпателност, считам че формулата 3х3х3 би била полезна - три краткосрочни мерки и три средносрочни мерки във вътрешната политика и три мерки във външната.

Три краткосрочни мерки във вътрешната политика

Административна реформа: в България има над 500 000 наети лица в бюджетния сектор. Горе-долу на всеки трима наети в частния се пада по един нает в бюджетния. Много е. Всички знаем, че съкращаването на администрация е политически непопулярно, но е време да създадем обществен и политически консенсус, че е нужно. И да го направим.

Регулаторни режими: съществена част от провалите на политиците биват замаскирани като провали на свободния пазар и на избирателите се продава решението за още политическа намеса чрез регулации. Така се раждат безумни български и европейски регулации като формата на краставиците, щастливите прасета и кокошки, използването на минималната работна заплата като политически инструмент за фактическо увеличение на безработицата сред хората без или с ниско образование и т.н. Не е толкова трудно да разберем, че митът за благородния и ангелски политик, който ни спасява от злия предприемач, е лъжа. Да, регулации са нужни, но огромна част от тях са инструмент на бюрократите и политиците за рекет и рушветчийство върху гражданите и бизнеса. В България спокойно може да се отменят над 100 лицензионни, разрешителни и съгласувателни режими.

Програмно бюджетиране и приключване на приватизацията. Държавните финанси трябва да започнат да се разпределят към държавните структури според конкретни програми и резултати. Практиката да се изсипват пари на килограм и след това държавни структури да ги харчат както се сметне за добре е вредна и води до пълна липса на контрол, прозрачност и ефективност. Последните три са и функция на т.н. „принципал-агент” проблем в икономиката и правят управлението на държавната собственост по-неефективно от това на частната. Ето защо трябва да приключим и приватизацията си, която други държави свършиха за по-малко от пет години още през 90-те. Безнадеждно губещите държавни фирми като БДЖ (която „гълта“ стотици милиона годишно от нашите данъци) и ВМЗ-Сопот трябва да се приватизират веднага, а останалите държавни фирми, от сектори, подходящи за приватизация трябва да се приватизират след професионална оценка на перспективите и цената им чрез международни публични конкурси или чрез българската фондова борса. Трябва и да се наблегне на различните форми на публично-частно партньорство в инфраструктурата, за да може да се осигурят в сравнително кратък период милиардите левове, необходими за развитие на инфраструктурата.

Три средносрочни мерки във вътрешната политика

Реформа в здравеопазването: моделът на българското здравеопазване е възможно най-социалистически – солидарен с държавен монопол. Държавната НЗОК е най-големият монопол в България, който е доказал неефективността си вече повече от десет години. Демонополизация на НЗОК ще осигури конкурентна среда, от която да се възползват и лекарите и гражданите. Това ще доведе и до естествена оптимизация на раздутата мрежа от държавни и общински болници.

Реформа в образованието: образованието в България е втората неприкосновена свещена крава. Огромният брой държавни университети вече произвеждат кадри на килограм, мотивирани да заработят възможно най-голяма държавна субсидия, а не да обучат качествено българските студенти. Тук има два етапа. Първият е преструктуриране и вливане на едни университети в други, като се премахнат и бариерите пред навлизането на частни университети. Вторият е на промяна на ценообразуването в образованието, като то се децентрализира и премине в ръцете на университетите, а парите следват студента, без значение дали той учи в държавен или частен университет.

Реформа в пенсионното осигуряване: колкото и празни приказки да си говорим за сегашния модел на пенсионно осигуряване, той няма да издържи в тази си форма при тези демографски процеси. Колкото по-скоро си кажем истината и засилим стимулите за спестявания и инвестиции в лични пенсионни сметки толкова по-добре. Крайно време е да се спрат далаверите с инвалидните пенсии, които може би вече са надминали 1 милион, както и да се повиши възрастта за ранно пенсиониране на военни и полицаи.

Три мерки във въшната политика

Външнотърговска мрежа и посолства: българските дипломати и търговски агенти зад граница рядко оказват подкрепа на български износители. Назначенията там приличат повече на награда за заслуги в държавната власт и партията, вместо на тежка отговорност за свързване на родните предприемачи с чуждестранни инвеститори и вносители. Крайно време е българските дипломати и търговски агенти да започнат да изпълняват активно ролята си на свръзка между родния и чуждия бизнес.

Влизане в еврозоната: тук съществуват две мнения със своите доводи. Първото е, че не трябва да бързаме, защото не е ясно какви отговорности ще ни вмени еврозоната и спасителните механизми, нито какъв ще е техният ефект върху икономиката. Второто е, че трябва да влезем максимално бързо, за да може нашата банкова система да се възползва от евтиното финансиране на ЕЦБ и съответно лихвите по кредитите да паднат. Без значение дали влизането в еврозоната остава краткосрочна или средносрочна цел, то е задължително.

Активна политика на ниво ЕС: България е типично спящ член на ЕС – каквото спуснат отгоре, ние накрая разбираме и със закъснение интегрираме. Активното ни участие във формирането на политики на ЕС е много малко. Въпреки че България поради богатия си собствен опит от времето на т.н. СИВ е една от няколкото държави, които имат потенциала да парират опасността самият ЕС да се превърне в нещо като СССР, където лентяйстващи брюкселски чантаджии си играят на плановици. Както се казва, накъдето брюкселските чиновници са се запътили, ние от там идваме. Важно е да им ударим по два шамара, да се освестят и да охладят амбициите си да превърнат ЕС в социалистически интернационал.

Знаейки какви реформи остават да се направят е точно толкова важно, колкото и да се знае какво е направено и не трябва да се пипа. Според всички международни проучвания България е финансово стабилна държава, с добре работеща данъчна система, относително гъвкав пазар на труда и свободно ценообразуване. С други думи, не трябва да пипаме (1) консервативната фискална политика, (2) основните принципи и закони в банковия сектор (въпреки че са нужни някои промени, за да се балансират правата на банките и потребителите), (3) основните принципи в данъчната ни система, (4) относително свободния пазар на труда (но трябва да работим за още по-свободен такъв) и (5) малкото държавна намеса в ценообразуването (тук има и изключения като енергетиката, както и някои опити за картелиране в някои сектори на частния сектор).

Почти четвърт век след началото на българския преход свършеното определено е повече от несвършеното. Въпреки това липсата на ясно и честно обяснение защо българските граждани за две десетилетия не станаха богати поне колкото поляците доведе до объркване в българското общество дали посоката е вярна и какво остава да се свърши. Така че е време политиците да сложат картите на масата, да спрат популизма, да си кажем истината в очите и да довършим необходимите реформи. Защото отлагането и замазването на проблемите рано или късно води до задълбочаването им. Ситуацията в енергийния сектор в България днес е само едно от доказателствата за тази истина.  

Още по темата

18/05/2013

Нашите автори

Каролев: Най-великата социалистическа лъжа на XXI век

09/05/2013

Нашите автори

Как политиците успаха средната класа

05/05/2013

Нашите автори

Лудите, лудите – те да са живи!

19/04/2013

Нашите автори

Уроците на лейди Тачър