Как политиците успаха средната класа

Избори идват. И не само в България. И гледката навсякъде е една и съща – ударно се увеличават социални помощи и в предизборните месеци се вдигат пенсии или се намира някой „резерв“ за енергийна помощ след края на зимата, 13-та пенсия или 14-та заплата в държавния сектор. Социални работници трескаво раздават предизборни подаръци. Едни частни фирми вдигат сгради с общински жилища за бездомни и имигранти, а други раздават безплатни продукти като благотворителност сред бедните квартали.

И тук някъде всеки от нас се пита: А защо забравиха политиците средната класа?

Демокрацията не е перфектна система. Но работи по-добре от всички други, които светът е изпробвал, тъй като осигурява ръст на стандарта и качеството на живота за най-много хора – всъщност за всички, които приемат, че образованието и квалификацията е до пенсия и че да работиш съвестно и ефективно е единственият път към личното материално благополучие. Но демокрацията има и един голям недостатък – често не позволява кандидати, предлагащи най-добри политики за икономически възход, да бъдат избрани.

Обяснението е много просто и научно доказано. Преобладаващата като бройка и електорална тежест в капитализма (със съществена икономическа свобода) средна класа притежава достатъчно знания и усет да разпознае най-вредните решения, контрапродуктивни политики и неблагонадеждни кандидати. И съответно не гласува за тях, ограничавайки техния чисто електорален потенциал да придобият достатъчно влияние, за да бъдат избрани/приложени. Разбира се, средната класа, поради разнородността си, не успява и да идентифицира като група възможно най-добрите решения. Например лекарите ще разпознаят най-добрите решения за здравеопазването, но ще пропуснат най-ефективните икономически мерки. Съответно финансистите ще набележат най-разумните бюджетни политики, но ще им убегне най-продуктивният подход към здравеопазването. Поради което често гласовете на хората от средната класа се разделят на избори между партии, които предлагат различни политики, засягащи по различен начин професионалните съсловия.

При демокрация със силна и преобладаваща средна класа правилото е, че в дългосрочен план управляват нормални и приемливи управници. Не са най-добрите възможни, но не са и най-лошите (разбира се, има и изключения като Хитлер). Което осигурява устойчиво развитие и съответно все по-голяма и силна средна класа. Която да бъде достатъчно прозорлива да не допусне най-вредните политики, както и достатъчно независима, че да не бъде манипулирана или подкупена.

Тези качества са и трън в очите на някои политици. Защото техният собствен интерес и приоритет е да останат на власт. През последните 30-40 години много политици в развитите икономики откриха начина за законно купуване на гласове през социалните системи. По този начин те увеличаваха една лесно контролируема и постоянно нарастваща маса от избиратели, като привличаха имигранти от по-бедни държави, изолираха етнически малцинства и „съблазняваха“ потенциални работещи да се откажат от кариерен път и да останат зависими от социалните системи. Поради което в страни като Дания, Англия, Италия, Гърция, Испания и др. има милиони хора, които предпочитат да не работят, а да живеят на социални помощи. Разбира се, цялата гигантска схема бе маскирана като „социалната държава“, през която алтруистичните политици „обгрижваха“ бедните. Но всъщност те обгрижваха собствения си интерес.

Уверена в стремителния икономически растеж от 70-те години на XX век до 2008, средната класа бе приспана. Купуваше си коли на лизинг, вили, пращаше децата в добри университети, спестяваше за спокоен живот след пенсиониране. Не я интересуваше политиката толкова много – когато бизнесът върви и заплатите растат, на кого му пука кой е на власт? Средната класа не обръщаше толкова внимание какво ставаше на национално ниво, щом в домакинството всичко беше наред. А все по-щедрите социални системи постепенно я обезкървяваха, както чрез увеличаващото се данъчно бреме, така и чрез откъсване на потенциални работещи и превръщането им в постоянно зависими от бюджетни трансфери.

Шокът дойде след 2008. Ролята на политиците в колапса на ипотечния пазар в САЩ бе умело замазана със смайваща по размера си PR пропагандна машина и повечето избиратели така и не чуха за квазидържавните банки Фани и Фреди, политиките на Федералния резерв и законодателни актове като CRA, чрез които политиците манипулираха свободните пазарни отношения в имотния сектор. Банкерите (които също имаха вина), от една страна, бяха сатанизирани, а, от друга - устата им бе удобно запушена с милиардни трансфери от парите на данъкоплатците – защо да не си премълчат истината за вредната политическа намеса на пазара на недвижими имоти, ако ще получат милиарди за спасяване на банките им?

Аналогично бе положението и с дълговата криза, където пък очевидната вина на политиците някак си бе изместена от крясъците срещу политиките за икономии, които реално така и не се приложиха, освен в три държави – Германия, Швеция и Малта – единствените държави в ЕС, в които има реално намаление на държавните разходи за периода 2009-2012.

Но PR пропагандата няма как да генерира икономически растеж и високи доходи. Политиците „замазаха“ вината и следите си и успяха в много страни да убедят преобладаващата маса избиратели, че именно те ще спасят света с още повече политическа интервенция. Но пожар с бензин не се гаси. Все повечето политически интервенции задушиха икономическия растеж, а количествените облекчения и още протекции за специални интереси подтиснаха предприемачеството и увеличаването на заетостта.

Средната класа бе полята със студен душ. И се събуди от дългия си сън. Започна да вижда, че политиците са проблемът, а не решението. Ореолът на Оланд се загуби. Зад хубавите приказки на Камерън започнаха да прозират тотално противоположните му реални действия. В Испания, Португалия и Гърция ужким десни и отговорни политици вместо да балансират бюджети пък натоварваха средната класа с още повече данъци. В България също не останахме встрани и правителството падна под натиска на растяща безработица вследствие на задушена стопанска инициатива.

Но след шока от събуждането последва втори. Докато средната класа работеше, натискана под все по-високи данъци, на площадите огромните маси от зависими от държавата и социални системи хора протестираха. Искаха още повече социални разходи, още повече помощи, още повече държавни работни места.

И какво сега? Първо, ще е добре да си признаем, че почти навсякъде по света средната класа проспа огромна политическа манипулация и машинация. И вината е наша. Второ, ще е разумно да започнем да искаме и това, заради което средната класа сме основният двигател в демокрацията – нормалност, умереност и разумност. Трето, ще е чудесно и ако се имунизираме срещу повторно такова успиване и не допуснем огромна част от обществото да стане така убедено, че може да живее предимно на чужд гръб и толкова зависимо от политиците.

Още по темата

05/05/2013 Нашите автори

Лудите, лудите – те да са живи!

19/04/2013 Нашите автори

Уроците на лейди Тачър

01/04/2013 Нашите автори

Перу на капитализма или Венецуела на Чавес. Преценете сами!

19/03/2013 Нашите автори

Какво става в Кипър?

Следете новините ни в GoogleNews