Почти обяд е. На единствената пейка в парка съм и наблюдавам как ято врабци шумно се суетят около филия стар хляб. Имат някаква препирня и повече подскачат наоколо, вместо да се хранят. Останалите звуци се смесват в синхрон: чуруликащите врабчета и автомобилните клаксони, кучешкият лай с бебешките дрънкалки из количките в парка. Чува се как горе прелитат самолети, а пътниците им нямат никаква идея какво се случва тук - в долното царство.

От покривите на околните сгради се спускат няколко агресивни гълъба, които разгонват милите и безвредни врабчета. Новодошлите гукат щастливо и започват с охота да кълват изоставеното. Този епизод съм го наблюдавал десетки, може би стотици пъти и нищо не се е променило през годините - гълъбите идват, врабците стремглаво бягат.

В този момент, между скандалните борби на пернатите, от транзистора на павилиона за гофрети зазвучава френската песен C'est la vie. Къде, къде, къде съм чувал тоя шлагер? Кратките минути на песента изтичат, а аз се мъча да се сетя, но все още не мога.

Гълъбите доядоха хляба и отлетяха. Минута след това песента свърши, а подсъзнанието ми продължи да повтаря припева на C'est la vie без прозрението да ме спохожда. Изведнъж споменът ме удари като светкавица - ами да, това е френското изпълнение от началото на 80-те години, но всъщност тази песен тогава я пееше на български Маргарита Хранова.

Авторът на този хит, който звучеше одеве от павилиона, не е белгиец или французин, а българин, и той е феноменалният композитор Атанас Косев, създал музиката за десетки филми и за повече от 500 български естрадни песни. Ето къде е връзката между двете изпълнения и останалите култови хитове на Косев. Същият този композитор - чичо Наско, живееше на горния етаж над нас.

Затова съм запомнил такта, сричките и музиката: C'est la viе, la-la-la... изсвирена безброй пъти на пианото му и процеждаща се между стените. Мелодично и ненатрапчиво рефренът се чуваше десетки пъти, витаейки наоколо. Свиреше го и когато имаха гости. Но и не само този шлагер, много други. Колко ли популярни мелодии сме чували още в зародиша им?

Представих си как композиторът Косев записва поправките си за C'est la viе - натиска плавно клавишите, после забързва ритъма и повтаря леещата се мелодия няколко пъти. Сетне спира да свири, става и, отивайки до балкона, дращи с молива си и нанася новите поправки по нотния лист. Пали цигара и започва да тананика открай докрай мелодията.

Чувах я, беше три метра над мен. Облегнат на парапета той дирижираше с цигарата, която бавно се топеше. Накрая фасът се гасеше в кристалния пепелник, а чичо Наско се прибираше в стаята си и отново се заемаше с клавишите. И така няколко пъти - излизаше, палеше цигара, дирижираше с нея, гасеше я в същия препълнен пепелник, прибираше се да дооформи започнатото. Или започваше друга мелодия. Всичко това се повтаряше, докато не му свършат цигарите, или дотогава, докато не се получи това, което вероятно е замислено от музата му.

Знаете ли кой смущаваше творчеството на композитора в края на седемдесетте? Колкото и да е невероятно това бе сестра ми, родена през май, която като всяко лятно бебе беше изкарвана навън на огромната лоджия пред хола ни - да си спи в количката на чист въздух.

Когато се събудеше от глад, надаваше страшен вой. А още повече "надуваше гайдата", когато привършваше с храненето. Бре, толкова малък бозайник, има-няма 60 сантиметра, яде като ламя, а гласът му цепи въздуха като Мария Калас в Миланската скала! И тогава Атанас Косев излизаше на неговия балкон, палеше цигара и викаше на майка ми:

- А бе Верче, това малкото ми бърка нотите с тоя мощен глас! Само го чакам да спре да реве и бързам да си ги подредя в главата. Гледам бързо да пиша в паузите измежду всичките му часове за хранене! Ми то гласът му се чува на километър поне...

Майка ми и баща ми се извиняваха, смееха се и разклащаха количката, от която мощният глас на „сирената на противовъздушната отбрана“, продължаваше да вие.

- С това мощно гласище дали да не я направим една певица, българската Рита Павоне? – продължаваше композиторът – Ако „чудото“ спре за малко тая „сирена“ и ми позволи да композирам, още до вечерта ще напиша мелодията. А текстове - имам тука в папките колкото щеш, все нещо ще пасне и за малката Павоне ?!

По това време композиторът Косев „лееше“ с клавишите на пианото си музиката за "Баш майсторът на море" (1977г.). Сега си давам сметка, че милата ми сестра има принос към това… с активното си пречене. Въпреки всичко, се получи чудесен музикален фон за филма. Неотдавна лентата пак се завъртя по някой от многото телевизионни канали. Гледах с удоволствие и си представях как мелодията на Атанас Косев е била написана в паузите между зверския рев на сестра ми и последвалия кротък сън в количката.

По-късно Косев сътвори и култовите мелодии за другата серия - "Баш майсторът началник" (1983), както и за редица български филми. Гласовитата “певица” от нашият балкон вече не му пречеше, имаше си друг режим на хранене.

Друг интересен и доста комичен момент от живота ни до композитора беше огромното му куче, порода немски дог. Този огромен, шарен като крава дог, чието име вече не помня, се страхуваше да влиза в асансьор. Още по-лошо – шубе го беше да използва и стълбите в двете посоки! Голям страх и треперене!

Жената на композитора – Рони, се мъчеше да го дърпа, буташе го по задницата и го “навиваше” с най-благи думи да слезе. “Магаренцето” обаче се запъваше и стоически отказваше да изпълнява всякакви команди, макар и да бе продукт на немската развъдна класика, където знаем, че дисциплината е твърдо вродена и винаги е на първо място в кучешкото съзнание. След молбите следваше стадият на заканите, а накрая идваше отчаянието.

Обаче не и не! Шареното туловище не помръдваше. На помощ се притичваше и Косев, който зарязваше пианото, заставаше отдолу и дърпаше каишката, съпругата му буташе кучето отзад, за да тръгне надолу по стълбите. Но дори и това не помагаше, чудовището само скимтеше, ръмжеше, лееше се пот. Страшни мъки!

Тогава влизаше в действие план Б. Изваждаше се едно родопско одеяло, в което кучето охотно лягаше и се настаняваше. И така, като самозабравил се, охолен римски император, го смъкваха надолу по стълбите (от 7-мия етаж). Викаха се на помощ и съседи, разбира се, защото това куче тежеше доста и не беше по силите само на двама души.

Процедурата по изкачването обратно до жилището на композитора беше подобна като тези на Еверест. “Шерпите” влачеха “императора” нагоре, а той се озърташе на всяко стъпало и блажено тръскаше ушите си. На полуетажите се правеше базов лагер, където всички спираха да си починат, някои да запалят цигара, а други да разменят комични коментарии по адрес на страхливият гигант.

Интересно ми е дали освен сестра ми и нещо друго не пречеше на композитора: в детските ми години имаше страшно много жаби между блоковете. Безопашатите земноводни щастливо квакаха по треволяците, скачаха по асфалта, излизаха по тротоарните плочки. Ние децата ги ръчкахме с пръчки, плашехме ги с гърмежи от пистолети с капси, изобщо кой с каквото е въоръжен. Жаба не съм виждал от години, попови лъжички в локви - също.

Та тогава, пред блоковете имаше непресъхващи, големи локви вода и всяка вечер жабешкият хор в тях се надсвирваше с щурците от тревата. Не зная това дали пречеше на Атанас Косев да композира, по-скоро не, защото той продължаваше да създава нови и нови хитови естрадни песни. Даже неравноделният шум на жабоците би трябвало да му е помогнал.

Днес на местата на локвите и жабите има блокове, паркинги, много липи. Оформени са нови улици. Едната от тях най-сетне има име и се казва “Йосиф Цанков”, също известен и много талантлив композитор от миналото. За съжаление, не съм го виждал да се разхожда по алеята на градинката с врабците и гълъбите, защото се е преселил в по-добрия свят, когато съм прохождал. Но със сигурност е минавал оттам на път към “Балкантон”, където е бил отговорен музикален редактор.

Композиторът Йосиф Цанков, снимка: личен архив

Впрочем, като ученик, заедно с другите апапи от околните блокове, ходехме на експедиция до “Балкантон”, в чийто заден двор имаше купища бракувани плочи. Ровехме из “дефектната планина” и събирахме обложки; някои претърсваха за матрици, други прибираха само кривите плочи. Последните – тия с плочите, ги залепваха една върху друга и така ставаше нещо като летящ диск или пластмасово фризби, което не можеше да се закупи както сега във всеки магазин за детски играчки.

Само че, така напластен, дискът от 2-3 плочи не ставаше много за мятане и за хващане, защото се получаваше твърде тежичък. Не беше изключение и да има случаи на счупени пръсти в опит да се хване фризбито, когато лети право към теб. Луда работа, луди години.

Миналата зима (2021 година) доста се натъжих, когато прочетох, че композиторът Атанас Косев си е отишъл. Въпреки това спомените ми за него няма да избледнеят, макар да са детски. Радиото от време навреме ме подсеща за него с някоя песен на Борис Гуджунов. Напомня за онези слънчеви дни на лоджията, силуета на композитора, пушещ на балкона до нас, за петнистия дог в родопското одеяло, а днес чух и C'est la viе.

А защо някога пресечната на “Йосиф Цанков” улица, която се казва “Добротица Деспот” не се именува на Косев? Той и без това е живял на нея. Освен това, двамата с Йосиф Цанков са русенци, били са много добри приятели и колеги.
Мисля, че ще се зарадват тук да са в съседство, както са и там горе.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.