Бъдещето на Европа зависи и от България

Антоний Гълъбов Последна промяна на 24 април 2015 в 18:20 8448 2

На 25 април се навършват десет години от подписването на Договора за присъединяването на България и Румъния към Европейския съюз. По всичко изглежда, че отбелязването на тази годишнина ще бъде подчинено на актуалната политическа ситуация. За съжаление, тя няма да бъде повод за осмисляне на онова, което се случи през изминалите десет години и качеството на европейската ни интеграция.

Присъединяването на България към Европейския съюз беше предмет на широко политическо съгласие. В подкрепа на пълноправното ни членство се изказваха всички политически партии. И до сега, в българското обществено мнение, принадлежността ни към Европейския съюз продължава да бъде подкрепяно от огромното мнозинство от българските граждани. И все пак, както каза Бойко Василев на една конференция в НБУ, стигнахме до положение, в което патриот в България, вече не е синоним на европеец.

През всички десетилетия на трудна модернизация, от времето преди Освобождението до наши дни, европейското развитие на България е било част от българския патриотизъм. Най-светлите умове на страната ни са били убедени, че България трябва да стане европейска страна. Затова и в годините след 1999 година, когато започнаха преговорите за присъединяване към Европейския съюз, целта за мнозина беше страната ни да се завърне в Европа, а не да ни „вкарат в ЕС“.

Процесът на преговори остана извън общественото внимание. Твърде бързо и много лесно българските политици усвоиха клишетата за „отварянето и затварянето на глави“. Независимо от партийните предпочитания, ангажираните в този процес успяваха да повтарят до припадък клишето, че „Европа е клубът на богатите“ и че присъединяването ни към този клуб ще ни направи по-малко бедни. Някак неусетно, в годините на подготовка за присъединяване, то придоби инструментален и технически характер, а политическите аргументи останаха в сферата на „усвояването“ на европейските фондове.

Другата устойчива конструкция в политическото говорене беше свързана с фразата „Европа иска от нас…“ С нея биваха оправдавани както необходими усилия и ограничения, така и местни, собствено наши приумици. „Брюксел“ се оказа най-подходящата формула, с която може да бъде прекъснат един политически дебат. Политическият манталитет на управляващите зададе хоризонта на европейската ни интеграция. Така се формира и образът на страната ни в Европейския съюз. Ние нямахме съгласие по отношение на това къде искаме да застанем в общото европейско пространство. Нямахме, нямаме и до днес, общо разбиране за това какво искаме да постигнем. Затова и си избрахме ролята на беден роднина, обитаващ периферията на Европа, който е готов да обещава, но рядко изпълнява обещаното.

Затова се оказа толкова лесно „Европа“ да бъде възприемана като „Брюксел“, а той на свой ред – като някой, който дава или налага санкции. В българското публично пространство не възникна представата за Европейския съюз като сложно, конкурентно и непрекъснато изграждащо се пространство. Доминиращите и до днес представи са свързани с европейската бюрокрация и с някакво пространство, организирано по оста център-периферия. Ние и до днес се опитваме да определяме Европейския съюз като някаква модерна империя, в чиято периферия търсим собственото си място.

Българските елити не формираха представата за това, че Европа е такава, каквато я правим и ние тук, в България. За всички изглеждаше много по-лесно да обвиняват Брюксел, както и да се оправдават с онова, което „Той“ бил искал или направил. Тази нагласа прави идеята за Европа по-слаба и уязвима. Вместо политически съюз между суверенни страни, които са изградили съгласие помежду си, че заедно могат да постигат целите си, най-често в публичното пространство у нас могат да се чуят вопли относно „загубата на суверенитет“. Само че тази загуба е резултат от липсата на национална кауза, от липсата на вътрешно съгласие, а не от действията на някаква илюзорна „Европа“.

Тази слабост бе употребена като точката на пречупване, която постепенно разруши представата за българския патриот-европеец. Разрастващата се информационна война на руската пропаганда ни върна във времето на „горещия мир“ и по всичко изглежда, че се стреми към възстановяване на рефлексите от времето на Студената война. Но, истинският проблем не е в това, че някаква част от българското общество е готова да се вслуша в пропагандата на путиновия режим. Много по-важно е това, че все така не успяваме да постигнем съгласие по отговора на въпроса: Каква България искаме да изградим? Докато продължаваме да сме разединени в отговора си на този въпрос, всякакъв вид платени и самодейни клакьори ще могат да тиражират пропагандата на Кремъл.

Ако има тема, която обединява режима на Путин с ислямския тероризъм, то това е противопоставянето срещу Европа и европейските ценности. И двата източника на заплаха в непосредствена близост до нас, се опитват да разрушат основата на европейската демокрация. Защото знаят и разбират, че тя е единствената преграда между тях и глобалния хаос, в който се надяват да спечелят собствените си битки. Няма значение, че формално пропагандната война, която водят е срещу САЩ. Целта остава една и съща и това е Европа. Русия на Путин се надява, че ще успее да напусне рамките си на регионална сила и ще се завърне като глобален фактор в съвременния свят, а ислямският тероризъм разчита на стратегията си да превърне исляма в печеливш бизнес.

Европейският съюз е потенциално най-голямата световна икономическа сила. Никоя друга страна или съюз от страни не притежава нито икономически, нито културен, нито човешки капитал съизмерим с този на Европа. Но силата на Европа зависи от състоянието и готовността на всяка от нашите страни да постига собствените си цели, в сътрудничество с останалите. Не националните, а корпоративните и групови интереси на управляващите елити отдалечават европейската идея от нейната пълноценна реализация. Евробюрокрацията е опасна само доколкото политическите елити й предоставят възможността да взима самостоятелни решения. Бягайки от собствената си отговорност за страните си и за Европейския съюз, все повече политици предпочитат да упълномощават вездесъщата европейска бюрокрация. Всяка администрация, на която бива позволено да взима решения, рано или късно се превръща в проблем. Но решаването на този проблем не преминава през съкращения или през преструктуриране, а през поемането на отговорност за управлението.

През изминалите десет години у нас се случи същото. Политиците не създадоха български национален проект за развитието ни в Европа. Не поеха отговорност за пътя, по който България би могла да постига целите си. Предпочетоха да делегират процеса на европейската интеграция на администрация и експерти, които в определен момент решиха, че управляват страната. Гражданите не се превърнаха в част от процеса на европейска интеграция – тя остана затворена в рамките на гръмки фрази и лични интереси. Лишена от гражданската си енергия, европейската идея изглежда уязвима пред агресивната наглост на азиатските претенции.

Затова днес продължаваме да се държим като азиатска периферия на Европа, която се пита дали е с Москва или с Брюксел. Времето за собственото ни позициониране в общото европейско пространство отмина и днес ни се налага да се борим срещу клишетата, които позволихме да ни наложат. През изминалите десет години, не успяхме нито да се възползваме от съществуващите възможности, нито да създадем свои. Време е най-после да разберем, че бъдещето и просперитета на България са възможни единствено и само в европейското пространство, но не зависят от европейската администрация, а от самите нас. Затова бъдещето на Европа зависи от всяка от нашите страни, включително и от България.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

24.04 2015 в 22:39

Наистина няма много алтернатива в това писание. Според мен основния проблем е че на така наречения български елит от 90та насам просто му беше против интереса масата българи да сме добре и особено добре информирани. Работата по спасението на давещите се е на самите давещи се...

24.04 2015 в 21:43

Всичко е така, съгласен съм. НО....
Кои са тези "Нас"? визирам цитатът " но не зависят от европейската администрация, а от самите нас"...
Тези "Нас" които обясняват (подписахме ангажимент за .....), щото от европа казаха и за това няма да го обсъждаме дори с "опозицията" камо ли с народЪ.
Пък той (данакоплатеца), ще плати.....