Quantcast

Напиши ми историята си, Ахмед...

Лилия Костова Последна промяна на 02 ноември 2015 в 18:19 17679 24

„Любимият ми цвят е зеленият. Това е цветът на природата, на дърветата, на тревата. И мразя червеното. Заради кръвта. Виждала съм цяла стая, пълна с кръв.”

Тези думи чух от Шахиза, симпатична 46-годишна жена в час по английски, докато преподавах цветовете. Една голяма част от учениците ми, особено жените, са бивши учителки, прокудени от живота си у дома. Досещате се вече: бежанци. Главно от Сирия, основно кюрди. Училището е бившето дърводелско във „Военна рампа”, превърнато сега в бежански лагер.

За осемте месеца, през които преподавам английски като доброволец към проект „Бежанци” научих повече, отколкото съм преподала. А основният ми учител беше мой ученик. Той е на 21 години и се казва Ахмед Юсеф.

Всичко започна с една домашна работа, която Ахмед искаше да напише. Напиши ми историята си дотук, казах му. Ама всичко ли? Каквото прецениш. Получих пет страници развълнуван английски, с доста грешки в него. Заради сложните изречения, зад които стоеше един наистина сложен живот. И дълбока мисъл, която извира наистина от дъното на сърцето и ума. На човек, който иска да проумее: себе си и света. И да опише възможно най-правдоподобно ситуацията, в която се намира.
Ахмед в роден в Ал-Маликия, в североизточна Сирия, близо до Кобане, където се водят боевете между Ислямска държава и кюрдските войски. Има четирима братя и пет сестри.

„Никоя от сестрите ми не е учила заради социалните традиции, според които момичетата ще се омъжат и трябва да се грижат за мъжете и децата си. Затова сестрите ми отглеждаха памук и печелеха пари за семейството.” Братята му също се отказали от следване, защото не успели да си вземат изпитите и така и не успели да изпълнят мечтата на баща си поне един да завърши висше образование. И така, този дълг останал да бъде изпълнен единствено от Ахмед. И той дал най-доброто от себе си: учел и работел едновременно (от 11 годишен, в зъботехническа лаборатория), успял да изкара добри оценки, за да го приемат да учи за нефтодобивен инженер (макар да искал да учи медицина, осъзнавал, че семейството не може да си го позволи).

През 2012 започва следването си в университета Al-Baath в Хомс. Но войната там вече е в разгара си, пътищата са опасни и следването си остава непостижима мечта.

„Започнах работа при „Лекари без граници” (по това време кюрдите контролираха района около Ал-Маликия и затова правителството не можеше да забрани на международната организация да оперира там), разказва Ахмед. Тогава наистина подобрих английския си.”

Преди това Ахмед е работил като учител по кюрдски. „Финансирането идваше от Турция, но беше за материали, нашият труд не се заплащаше.

Правителството на Асад реагира със затваряне на училищата.

Нямаше никакви часове. Ние разбивахме вратите, влизахме и преподавахме.” (Ахмед преподава кюрдски и в момента, на едно българско момче. И отказва да взема пари за това. Казва, че за него е чест, че някой се интересува от езика му, който толкова дълго е бил забранен. После преподаваше и арабски, на студенти от Холандия и от „Оксфорд”, отново безплатно. Каза, че ако още някой повдигне въпроса за пари, никога повече няма да преподава.)

През 2013 нещата в Ал-Маликия се влошават, започват и атаките от Ислямска държава. И тогава той решава да замине за Турция и да опита шанса си в Европа. За решението му повлиява и фактът, че няма надежда положението в Сирия да се оправи скоро. „Всички се бият главно за собствения си интерес, а не за доброто на хората. Дори и сред кюрдските бойци съм видял хора, които се възмущават от светския вид на момичетата и го смятат за неотговарящ на традициите. Това не е моето разбиране за света.”

В Турция Ахмед е работил главно за кюрди и твърди, че по-експлоатиран не се е чувствал никога в живота си. „Работех по 16 часа за 20 турски лири. Отношението им към работниците беше като към машини или животни. Когато увеличиха заплатата ми на 30 лири, работният ми ден порасна на 20 часа.”

Единствените му хубави спомени са от работата на плажа на най-големия от Принцовите острови, Бююкада: малък плаж с къмпинг в гората над него. Място, където би искал да се върне, след като се установи на сигурно място в Германия.
Германия...

Тази дума в лагера чувам всеки ден, по много пъти. Бежанците биха искали да отидат на различни места, но единствено в Германия за момента им дават шанс и не ги връщат моментално обратно в България. Освен това много от тях вече имат роднини в страната, които са се установили и се чувстват добре там.

Например чичото на един друг Ахмед, от Палестина, който от 25 години работи в италианска пицария в Бон.

Ахмед е на 33, роден и пораснал в палестинския лагер „Ярмук” в Дамаск

Същият, който Ислямска държава нападна през април 2015. Като по чудо цялото му семейство оцелява. Най-малкият му брат още е в сирийската армия, макар че задължителната служба от година и половина е трябвало да свърши още през юни. След това и те ще тръгнат от Сирия. Друг от братята му вече е в Германия, изминал опасния път от Сирия през Ливан, Судан, Либия, Италия до Германия. Пътят, по който потъват толкова много хора. И все пак Ахмед смята брат си за щастливец: успял е да стигне Германия само за месец. Самият Ахмед е пристигнал във „Военна рампа” през февруари тази година и все още чака статута си. Казва, че досието му от месец май е в ДАНС и три месеца не е получил никакъв отговор. В гласа му има безкрайно много горчивина. „Мисля, че причината да не ми дават статут толкова дълго време е, че съм палестинец. Тази националност е като проклятие. Гледаха ни с лошо око и в Сирия, гледат ни с лошо око и сега. И на чичо ми е било трудно да се докаже в началото в Германия. Но сега са го приели, вече е като истински германец.”

Ахмед няма търпение да види брат си, когото не е виждал от две години. Мечтае да получи нормална работа. В Сирия е работил във фирма, която инсталира системи за сигурност. Опитал е да започне такава работа и в България. Но не успява да намери. Бездействието го измъчва. Чувства се като аутсайдер. И си има една мечта още от Сирия: да си има собствено семейство, защото вече е на 33.

„При нас е лесно, обяснява ми през смях кюрдският Ахмед. Казваш на майка си: мамо, искам такова и такова момиче и тя ти намира.”

„Моята майка обаче каза аз да си търся момичето сам, след като й го описах”, казва палестинският Ахмед.

Във „Военна Рампа” има и много семейства с деца. Срещам се с Ясмин, Реза и двете им деца седмица след като са пристигнали в България. Делят стаята си от 20 квадратни метра с още едно семейство, с три деца, най-малкото от които е на 3 месеца. Родено е в Сирия, родителите му са тръгнали веднага след това. Това дете се усмихваше на света с цялата ангелска чистота, която е възможно да съществува в една току-що дошла на този свят човешка душа. Но разбира се, когато има толкова много хора на толкова малко квадратни метра, напрежението е неизбежно.

„Очаквахме поне да сме сами в стая, казва Ясмин. Как може да сложат толкова много хора на толкова малко пространство? Пет деца вдигат много шум и почти не можем да спим. Ако аз бях на мястото на коменданта, бих се погрижила поне в една стая да има едно семейство с деца и едно без деца.”

Ясмин и Реза са от Камъшлъ, град също в близост до Кобане.

Идват в България, защото нямат пари, за да си платят за по-далечна дестинация.

Дават на турския контрабандист общо 5000 евро, за да бъдат докарани с кола до лагера във „Военна рампа”. Преди това прекарват три дни в гората около границата.

„Пристигнахме посред нощ, разказва Реза. Охраната ни каза, че няма да ни пусне, защото нямало кой да ни подготви документите.” Но от лагера няколко сирийци се застъпили за тях, защото дъщеричката им на година и половина била доста болна и имало нужда веднага да бъде заведена в болница. Лечението било успешно и Еси отново е с майка си и баща си. Но те определено имат нужда от помощ. Избягали са само с дрехите на гърба си, нямат никакъв багаж. Никой не им е дал никаква информация за правата им или откъде да получат помощ. Дочули са от други хора в лагера, че „Червеният кръст” може да помогне. Обещавам да попитам.

„Хората в Сирия сме много задружни, обяснява Ахмед Юсеф. Има усещане за принадлежност, за общество. Но тук, във „Военна рампа” това се губи. Хората станаха лоши, започнаха да клюкарстват едни за други. Не знам на какво се дължи. Може би това е начинът да оцелеят? В Турция помогнах на двама бежанци, също кюрди, които дойдоха в интернет кафето, в което работех. Платих за тях интернета, за да могат да говорят с родителите си. Купувах им храна, дори им разреших да спят там. А те си тръгнаха и откраднаха три мобилни телефона. Може би наистина са им били нужни пари, не е моя работа да ги съдя. Но след такива случки ставаш по-внимателен на кого помагаш.”

Най-дългата част от домашната работа на Ахмед се състоеше в описанието на премеждията му по преминаването на границата. Лъжите на контрабандистите. Влакът, който чакаш да тръгне, но той остава на място. Безкрайният студ в горите на Странджа през нощта. Боят от полицаите (турските, в неговия случай). И облекчението, когато най-после знаеш, че си преминал заветната ЕС граница.

И сега Ахмед мечтае. Мечтае да успее да се установи в Германия, да учи медицина, по-специално да изследва стволовите клетки, за които вярва, че могат да помогнат на хората да живеят по-дълго и дори да бъдат безсмъртни. Определя себе си като духовен човек, без да принадлежи към конкретна религия. Намира истина и сила в думите на Христос, тези за обичта към враговете например.

За исляма и интеграцията

Последното нещо, което съм очаквала като доброволец във „Военна рампа” е да нарасне критичното ми отношение към исляма. Основната причина това да се случи всъщност беше критиката, която чух сред самите бежанци. Много от тези, които общуват с нас, хората извън лагера, са съзнателно нерелигиозни: нямат проблем нито с пиенето на бира и вино, нито с яденето на свинско месо. Веднъж, по време на Рамазана, чух между двамата Ахмедовци (единият спазващ поста, а другият - не) следния разговор: „Бог ни е казал да постим през тези дни, все пак.” „Човече, Бог не трябва да го е грижа за постенето, а дали мислиш и действаш като добър човек.” Чух и коментари от типа: „Ако не вършиш лоши постъпки единствено защото се страхуваш, че твоят Бог ще те накаже, как може да мислиш, че си добър човек?” Или: „Когато кажа, че не съм религиозен, другите ми казват, че тогава мога да върша вякакви гадни неща, като да спя със сестрите си например.” Голямото предизвикателство пред европейското общество ще бъде да промени именно такива нагласи. Промяната обаче може да се случи не с конфронтация и враждебност, а с ясни правила какво е приемливо и какво не. Защото основното, от което имат нужда бежанците, е стабилност.

Повечето от тях са напълно наясно, че бягат от пълен с проблеми регион. От една от бежанките, също учителка, но по математика, чух и думите: „Бог ни дава тези изпитания, за да види как ще се справим с тях. Трябва да ги посрещаме със смирение и търпение.” Защо една мюсюлманка може да разглежда света много повече в християнски контекст, отколкото много хора, родени и пораснали в Европа, а сега е настръхнали и враждебни: съвсем не по християнски.

Разбира се, културни сблъсъци ще има. Случилото се в редакцията на „Шарли Ебдо” през януари тази година беше най-яркото доказателство колко сериозни могат да бъдат културните ни различия. Когато радикалното френско списание публикува зловещо сатиричния си коментар за смъртта на 3-годишния Айлян Курди, се наложи човек с мюсюлмански корени (и активист срещу радикалния ислям), Мааджид Наваз, британски актьор и политик, да обясни карикатурите на ядосаните и неразбрали ги мюсюлмани: "Тези карикатури са обвинителен акт против нашите нагласи срещу бежанците. Образът на "Макдоналдс" е изгаряща критика на безсърдечното европейско консуматорство пред лицето на една от най-големите човешки трагедии на нашето време. Изображението на християни, вървящи по вода, докато мюсюлмани се давят, е критика към лицемерието на европейската християнска "любов". Приятели мюсюлмани, не всичко и всички са против нас всеки път.”

Позволявам си да „открадна” тази реплика и да кажа: „Сънародници българи, не всичко и всички са против нас всеки път.” В момента лагерите в София служат главно като транзитни спирки за по ден-два: хората вече дори не чакат за статут, а огромното мнозинство и без това предпочитат на прекосява с лодки турско-гръцката граница и да минават през Македония на път за заветна Германия. Прогонихме бежанците с отношението си към тях. Прогонихме ги с лошата организация на обществото си, което не е в състояние да осигури грижа дори за нуждаещите се българи. Прогонихме ги, както прогонваме огромна част от сънародниците си. И това е урок, от който искрено се надявам да научим нещо за себе си. За да станем по-добри. Без значение в какъв Бог вярваме и вярваме ли в някакъв въобще.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

06.11 2015 в 08:04

Женският крокодил Лилка Костова прописала.... в стил" Изгубена Станка" и "Злочеста Кръстинка"! Де, гиди, зеленясала толерасткиня!Да, палестинците са терористи! Не , Германия и Европа не размитат за тях!

04.11 2015 в 12:15


Чета за Ахмедовците и техните истории. Много сълзливо написано, но не ме просълзява.
Да, тези хора не бягат от добро, но след като са дошли при нас да се постараят да са като нас.

Когато си в Рим, прави като римляните.

Тук като се замисля само по отношение на жените на колко неща трябва да се научи Ахмед и събратята му:

1. Жената е човек, равен според закона и традицията ни във всичко на мъжа.

2. Жените, които виджа по поли, дълги една педя, не са аморални. Също и жените, които ходят с открити рамена. Особено лятото, това е защото е топло.

3. Момичетата при нас ходят на училище. Ако не ходят, властите раздават шамари на родителите.

4. Момичетата и момчетата учат в едни и същи класове, често седят едно до друго на един и същ чин.

5. Момичетата продължават да ходят на училище и след първия им месечен цикъл.

6. При това във същите класове, където са размесени с момчета. От това не се забременява, каквото и да му е говорил имама.

7. При това момичета имат право да решат какво ще облекат. Нашите рамки за нормално облекло са по-широки от техните. Да види отново точка 2.

8. При нас не само мъжът си избира жена, но и жената си избира мъжа. Двата избора трябва да съвпаднат. Не е толкова трудно, колкото може да им се струва.

9. При това се смята за нормално да си имаме по една жена. Ако решим да си имаме втора, първата ни "бие шута" според традицията и е свободна да си търси друг мъж.

10 Жената при нас може да "бие шута" на мъжа си или да "си хване пътя" даже и без да обяснява защо е решила така. Разводите са практика. Нежелана особено, но съществуваща практика.

11. И шамарите не се разглеждат с добро око от закона, даже да са основателни, даже да са към законната половинка. А самата ни традиция гледа с по-лошо око към мъж ударил жена, отколкото мъж ударил друг мъж.

12. Ако попадне един мъж в ситуацията от точки 9 и 10, децата често остават при жената. И синовете също.

13. Ако хване жена си в изневяра, има право на развод и нищо повече. Ако я заколи ще получи едни добри години затвор. Също ако заколи сложилия му рогата. Ако само я счупи от бой, просто годините затвор ще са по-малко.

14. И изнаенада - ако попадне в точка 13, в около половината случаи, децата пак остават при жената.

А по другите ни житейски норми колко неща ще трябва да научи Ахмед?
След като бяга от нещо, да е така добър да си остави "нещото" там от където е избягал, а не да си го носи със себе си, че и да се опитва да ни го натрапи.

03.11 2015 в 21:39


Бе, и аз дълго мислих, даже рових в библиотеката. Така и не разбрах на какъв език "предател" е "шопенхауер".

03.11 2015 в 20:18

До: „Шопенхауер“ (коментар 17)

Много ги е претенциозен ника, предвид мазните философски тъпотии, които лееш тук. Коя „държавица те е затворила в кутийка“ , малоумник такъв?! Не бягали от хубаво. Ми да, те превръщат всяко място в кална дупка. И тук осират по пътя, в хотела, в центъра за бежанци, и в тукашните си къщи ще осерат и пак няма да им харесва.

Та в каква кутийка живееш ти затворен, искам да знам! Живееш в Европа, независимо, че България е най-бедната в клуба на богатите. Говориш каквото искаш и никой не ти търси сметка. Имаш право да си тъп и никой не те праща в затвора заради това, което мислиш. Държавите, от които идват така наречените мигранти, са мюсюлмански. Те са мюсюлмански, защото мюсюлманите одобряват исляма, тъпанарино. Кой им е натресъл ислям в 21 век? Като не искат ислям, могат да станат християни и да свалят нежеланата тирания. Но не, те си го обичат!

И ти ги жалиш, че били репресирани! Ами репресират се един друг по волята на алаха, тъпако! Алах е най-големият тиранин и терорист! Прочети корана, ако можеш да четеш нещо различно от вестникарски статии.

В държавите на тези мигранти, които жалиш, не можеш да се обличаш и дори да се бръснеш както си искаш (жена ти трябва да изглежда като нинджа, а ти да носиш брада, дори да имаш здравословен проблем заради брадата), не можеш да ядеш каквото искаш (храната трябва да е само халал, никога свинско, нищо желирано и нищо без санкция от имама), не можеш да спиш когато искаш (трябва да биеш чело в земята по пет пъти на ден, включително нощем и на работното място, така че да те виждат хората, иначе всеки от тях има право да те убие). И тези мигранти точно това харесват – състояние на несвобода. Като дойдат при нас, ще ти го наложат и на теб, сълзлив смотаняко!

Така че, претенциозно лекенце, не ми обяснявай, че сме дребнави и стиснати. Проблемът е в исляма, а не в хората. Нека се откажат от исляма, да приемат Всеобщата декларация за правата на човека и тогава да заповядат с формуляр за кандидатстване за убежище. Нека да заповядат бежанците християни, язиди, атеисти и всеки немюсюлманин, който иска да живее при нас и го поиска легално, така че да преценим НИЕ дали ние го искаме.

България е наш дом и ще пускаме в него само хора, които ни уважават и искат да станат част от нашия цивилизован начин на живот. Няма да приемаме убийци в името на алах, педофили и многоженци.



03.11 2015 в 18:45

Има верен отговор: Ние си заминаваме, а те остават!

03.11 2015 в 16:48

Иван е на 33, роден е в Горно Нанадолнище. В момента работи в пицария в Мюнхен.Брат му е избягал в Германия през трудния път Турция,Гърция, лагер в Италия докато се добере до мечтаната Германия. Дълго време Шенген и строгия визов режим спираха Иван да се види с брат си. Най-накрая след 10 години отново са заедно. Иван иска по-добра работа но не му дават,смятат го за по-долен човек и често го питат защо е рус след като идва от България.. и т.н. и т. н.

03.11 2015 в 15:53

Само дето те НЕ бягат. Те тука са в командировка.

03.11 2015 в 15:40

Принципно няма значение откъде идват тези хора, никой не бяга от нещо хубаво. Много ми е странно като чета някакви коментари пълни с омраза към бежанци и мигранти, а пък после същите хора, които са ги писали плюят по Дейвид Камерън, защото ,видиш ли, ние и сме имали права и във Великобритания българи и румънци имали право да работят. Ми да, пич, всеки има права и след като мачкаш ще бъдеш мачкан. Защото това е мисленето в западните общества, на което ние така стриктно подръжаваме. За да се освести един човек и да се държи нормално той трябва да попадне на хора. Когато си озверял от скотски живот, гладен, некъпан, ненаспал се, разнасян като багаж от едно превозно средство на друго с цел да избягаш средата (независимо къде), в която си бил репресиран и накрая си стигнал до ново място където си предаван от най-различни хора които те гледат като л***о на обувката си, просто няма как да си "цивилизован". Трябва време за всичко и целта е живота навсякъде да бъде подобрен, не да се затваряме в държавиците си като в кутийки и статуквото да се запази.

03.11 2015 в 15:15

Сомалия. Не пускай глупави слухове без да имаш докзателства. Иначе от уста на уста и библията е написана. Не значи, че е вярно ;).

03.11 2015 в 14:24

Такива сълзливи и напудрени статии и филми гледах във Франция когато започнаха първите депортирания на циганите от Българи и Румъния.То сълзи и покъртващи истории се изсипаха едва ли не всеки ден по вестници и ТВ канали.Но след време се разбра че това изгубено звено между неандерталеца и хомо сапиенс е неинтегрируемо и не променимо.Много бързо французите дойдоха на нашия начин на мислене.Преди години когато нямаше арабска пролет един френски приятел за арабите каза единственно арабите разбират от Бум Бум.Предстои ние да дойдем на неговия начин на мислене.Но до тогава ще ни пълнят главите със сълзливи истории като тази.Истината е че арабската криза ще роди един нов ефрейтор Шекелгрубер.И тези нещастници както са се запътили в устата на чудовището Германия ще го усетят когатао тръгнат към модернизираните нови фабрики на смърта.