Стефан Вълдобрев празнува 50 с 'Книга за песните'

Актьор, музикант, текстописец, фронтмен на група „Обичайните заподозрени”, един от най-многоликите и талантливи артисти в България – Стефан Вълдобрев – празнува своя 50-годишен юбилей тази година на 20 май. Рожденият ден е специален и необичаен: заедно с издателство Книгомания пуска на пазара своя „Книга за песните”. Красивият том от над 360 страници с твърда подвързия включва текстове на песни, спомени и изповеди, снимки и факсимилета на тефтери и нотни тетрадки и ще се появи в книжарниците на 15 май. Дотогава най-нетърпеливите последователи на артиста могат да закупят изданието онлайн и да бъдат сред първите, получили автограф.

„Ще си спомня какво е предизвикало думите да се появят. Кое ги е събрало с мелодията. Къде съм бил аз тогава, какво се е случвало с мен, около мен и как ми е повлияло. Как съм се променял и как са се променяли песните”, обобщава намеренията си авторът. Редактор на изданието е писателят и драматург Яна Борисова, а дизайнер – Тодор Манолов. Фотографиите са дело на Павел Червенков. Уви, условията на извънредно положение в страната осуетиха подготвяния от Стефан Вълдобрев необичаен концерт-премиера в Зала 1 на НДК през месец май с участието на „Обичайните заподозрени” и много нови „специално заподозрени“ актьори, музиканти, колеги, приятели, гости и герои от книгата.

„Книга за песните” е първа книга на Стефан Вълдобрев, която може да се определи като литературен албум от текстове, поезия и биографични истории. В нея той се проявява като умел разказвач, описвайки честно, чувствено, без маниери и преструвки творческия процес по създаването на 41 песни, като се обхваща периодът от 80-те години до днес. Изданието повежда читателя на една вълнуваща разходка: как от случайно хрумване, срички, каламбур или произволна словесна или музикална фраза, пречупена през контекста на обществените събития и през призмата на личния живот на артиста може да се създаде хит.

Актьорството е центърът на тежестта ми. Това е академичното ми образование, това е моят занаят. Създавам песни, защото не мога да не го правя. Моделът, който ме е формирал е рокендрол с китари, идеи и послание. Изкрещяно, понякога фалшиво, но въздействащо и честно.

Всеки текст на песен всъщност е готовият сглобен пъзел от записки и чернови, спомени, впечатления, размисли, колебания, личностно израстване. За първи път Стефан Вълдобрев допуска толкова близо до себе си своята публиката, разкрива начина си на мислене и ценностите си, как зазвучава музиката в ума му, какви „трикове” прилага по време на записите си. Но докато четете тези 41 разказа за създаването на най-популярните му песни, превърнали се в хитове и устояли изпитанието на времето, ще усетите и оцените лекотата и искреността, с която авторът ви забавлява, ще се усмихнете на хумора и самоиронията, на способността му да се радва на малките неща от ежедневието, на вярата му, че нищо в живота не е случайно.

България ми приличаше на чудно хубава жена, която не носи грим, не ходи на прическа и педикюр, няма татуси и пиърсинг. Естествена, дива, на ръба между хаоса и реда. Това страшно ми харесваше, понеже прекаленият ред по света беше започнал да ме плаши. Никъде не бях срещал толкова много разнообразна красота, побрана на толкова малко място, както у нас. Когато шофирах, пейзажите на всеки петнайсет минути се сменяха изцяло и ставаха различно хубави от предишните. Смисълът беше да се наслаждаваш на момента и да запомняш.

Не на последно място в тези 41 истории е и нишката на благодарност, която минава между редовете – към личностите, които са го подкрепяли в професионалния му път, и за споделенето творчество. В този дълъг списък, попадат личности като: Крикор Азарян, Тодор Колев, Галин Стоев, Георги Господинов, Камен Донев, Иван Лечев, Веселин Веселинов-Еко, Стунджи Янкулов, Мирослав Иванов, Мая Бежанска, Камен Воденичаров, Петър Курумбашев, Любо Дилов-син, Иво Папазов-Ибряма, Георги Дончев, Теодосий Спасов, Красимир Спасов, Митко Тодоров, Мирослав Пашов, Веселин Ранков, Димитър Маринов, Стефан Денолюбов, Бойко Василев, Петър Увалиев, Снежка Борисова, Дони и Момчил, Димитър Кърнев, Тодор Мацанов, Владо Зенкевич, Елин Рахнев, Ясен Атанасов, Мартин Захариев, Ивайло Цветков-Нойзи, Ина Григорова, Ана-Мария Тонкова, Илияна Бойчева, Иван Градинаров, Калин Вельов, Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Милен Кукошаров, Искрен Искренов, Сашко Тодоров, Краси Тодоров, Веско Караатанасов, Арабел Караян, Боби Иванчев, групите „Уикеда“, „Анимационерите“ и „Стейн”, Благовест и Светослав Аргирови, Саня Армутлиева, Майкъл Кунтсман, Георги Тошев, Яна Борисова, Мартин Михайлов, Николай Янчовичин, Рут Колева, Димитър Ганчев, Димитър Семов, Станимир Трифонов, Стефан Командарев, Христо Мутафчиев, Стефан Китанов, Живко Петров, Поли Герасимова, Явор Веселинов и др. Специална глава в „Книга за песните” е отделена на Лили Иванова и съвместната им работа от последните над 15 години и как се появяват на бял свят песните „Този миг”, „Обичай ме”, „Дали?” и „Севдана”.

Когато си на двайсет, мислиш за „големите“ неща, как следващият ти албум ще покори света, ще се появят компаниите гиганти, ще счупиш рекордите, ще шашнеш MTV. И пропускаш най-важното – песните се правят не за целия свят, а за един конкретен човек и един конкретен триминутен миг от неговия живот. Тогава ти и той сте заедно и тази силна връзка е завинаги.

Това са думи от предговора на „Книга на песните”. По-нататък Стефан Вълдобрев ни доверява, че в началото песните са вдъхновявани по един или друг начин от спектаклите, в които играе. Не като думи или фрази, а като разсъждаване върху темата на пиесата и намиране на допирни точки с личните му вълнения в момента. Първата негова песен, която се появява в национален ефир, е „Май”, когато вече е студент в НАТФИЗ. С чувство за хумор пък ни разказва как слоган на Георги Господинов за столична сладкарница става част от песента „Кино” и каква игра на думи може да се направи от фразата „Нашите пасти са вашите страсти”. Тази песен е побрала поне осем стила – рок, суинг, ню уейв, електро-пънк, джаз, поп, гръндж и мюзикхолни речитативи, мисли си музикантът. „Не е било умишлено и в крайна сметка резултатът е изненадващо компактен, но като всеки начинаещ автор исках да побера световното познание още в първото си произведение”, отбелязва днес с лека самоирония.

Песента-емблема на 90-те години, която му донася популярността, е „Обичам те, мила” – „мелодия за връзка ключове и гребенче”, определя я Вълдобрев. „Тази песен беше плод на една актьорска шега, един витизчийски порив за изява, за медийност, за популярност”. Тя е от времето, когато се чувства „допингиран с театър”. От страниците в книгата ще научите как се включва и Мая Бежанска в този проект и каква е тайната на успешното и запомнящо се звучене на песента.

Следват разплитането на още загадки: какво е общото между песента „Рай” и Шекспир; как „Едно” ознаменува най-радостното събитие: скоро ще се роди дъщерята Мария; как от три акорда и един-единствен мотив се стига до „Вълк”, как правописът на думата „експлодирам” за малко да провали едноименната песен; защо „Аз ли съм или не съм” е любима песен не само на хиляди българи, а и на самия изпълнител; защо „Холивуд” е шампион по най-бавно написан текст; как заглавието „Сняг на Сахара” от учебник по география става песен, как е възможно човекът на движението Стефан Вълдобрев да създаде хит за „забавянето”: „По-полека”, и много други.

Включени са още биографични истории за песните „Фойерверк”, която „узряваше бавно като вино”, музиката към проекта „Светът е голям“ е най-мащабният музикален проект – записвана е едновременно в пет различни студия, „Златен медал” – най-честната песен, „Силикон”, „Хромозоми”, „Там ще избягаме, там ще се скрием”, „Бряг с цвят най-зелен”, „Хеликоптер”, „Тази песен не е за любов“...

През цялото време, макар да е „Книга на песните”, в изданието намират място и киното, и театърът: Стефан Вълдобрев разказва за ролите си, за еуфорията си от получаването на първата главна роля във филм („Изпепеляване”, 2004), за театралните турнета из страната. Ето какво споделя авторът отново шеговито:

Ролките бяха от „Карибски пирати“ и „Господар и командир“. Американските колеги снимали сцени от по три-четири минути и на нас не ни оставаше нищо друго, освен много дисциплинарно да се вместим в остатъка от минута – минута и половина. Беше доста забавно и вдъхновяващо да знаеш, че твоята затворническа физиономия се запечатва веднага след Ръсел Кроу или Джони Деп. Само няколко месеца по късно, през август, „Изпепеляване“ имаше изключително успешна премиера на фестивала „Златна роза“ във Варна.

„Книга за песните” е литературен албум от текстове, поезия и биографични истории. Надяваме се, че след прочитането й публиката ще изпита онова особено чувство, което кара кожата да настръхне – игличките, заради които всеки талантлив артист като Стефан Вълдобрев живее.

Откъс:

Нямаше да напиша тази книга, ако не бяха срещите ни през последните години. Наблюдавах лицата ви по време на стотиците концерти и забелязвах как много от вас свързват песента, която пея, с момент от собствения си живот – случка, забавно събитие, малка тайна, част от миналото, отчаяние, любов. Вие самите ми разказвахте безброй такива истории.
Запомнях внимателно всяка от тях и се радвах, че песента вече не е моя, а ваша. Че тя внезапно ни е направила толкова близки. Напоследък гледам на себе си като на предавател – нищо повече от антена, която приема стихове, музика и емоции и ги трансформира в песни, партитури или роли. Тази мисъл ме отърси от напрежения и суети. Сега се забавлявам, чувствам се гост на партито. Когато си на двайсет, мислиш за „големите“ неща, как следващият ти албум ще покори света, ще се появят компаниите гиганти, ще счупиш рекордите, ще шашнеш MTV.
И пропускаш най-важното – песните се правят не за целия свят, а за един конкретен човек и един конкретен триминутен миг от неговия живот. Тогава ти и той сте заедно и тази силна връзка е завинаги.
За да разбера това, ми трябваха години – тук ще разкажа за тях. Ще си спомня какво е предизвикало думите да се появят. Кое ги е събрало с мелодията. Къде съм бил аз тогава,
какво се е случвало с мен, около мен и как ми е повлияло. Как съм се променял и как са се променяли песните.
Благодаря на Станимир Стоянов, основател на Международна академия за високи постижения „Сър Исак Нютон“, за идеята, за провокацията и за „искрата в двигателя“. Но най-вече за вярата, че от това може да излезе успешно начинание.
Благодаря на целия екип на „Книгомания“ за готовността да реализира тази идея, за отношението, търпението и комфорта по време на дългото писане.
Благодаря на Георги Тошев за съветите, лекотата и ентусиазма.
И благодаря на Яна Борисова! Любим драматург, писател и приятел. Досега ни свързваше фактът, че като актьор, произнасях на сцената нейните великолепни думи. Този път ролите се размениха – думите бяха мои, а тя се произнасяше за тях.
Направи го по нейния неподражаем начин – с клaса, с разбиране, с ум и сърце. Мечтаният от мен редактор.
Във всички мои досегашни музикални албуми неизменно слагам едно и също изречение: „Благодаря на семейството и приятелите ми“. Никога не съм искал да вадя на показ нещо, което е толкова скъпо за мен. Това е причината да бъда лаконичен. На приятелите, описани в тази книга или завинаги запечатани в мислите ми, дължа безкрайна благодарност. Но на семейството – и много повече. Съпругата ми Яна, дъщеря ми Мария, майка, татко и сестра ми са моят дом и моята крепост. Иска ми се да им посветя следващите страници с цялата си любов и признателност.

***

„Книга за песните“ най-вероятно нямаше да я има, ако я нямаше и „По-полека“. С появата си тази песен преобърна всичко. Изведе ме в кристално чиста орбита, осигури ми най-красивите мигове в музиката до този момент. Светлината беше толкова силна, че успя да освети и останалите мои песни, да припомни техния собствен блясък, да им даде нов смисъл, да вдъхнови следващите. И в крайна сметка, да стане причина за дългите турнета, препълнените зали, стотиците концерти, срещи, разговори и незабравими моменти на радост с десетки хиляди прекрасни хора през последните години. Ако това не се беше случило, ако не го бях видял с очите си, че съществува, никога нямаше да имам правото да кажа, че знам какво е рокендрол. Никога. В пътя на артиста такъв мощен втори шанс се дава много рядко. Той можеше и да не се случи. Казах си, че трябва да го прегърна с ум и благодарност, да разчета със сърцето какво означава и всяка секунда на сцената да си повтарям, че не бива да го забравям.

***
Още щом „Пансион за кучета“ излезе на екран през 2000 г., режисьорът Стефан Командарев започна да мисли следващата идея за филм. Той винаги беше пълен с идеи и
всеотдайно работеше по осъществяването им. Веднъж късно вечерта ми се обади и ми каза: Обикалях „Славейков“ и случайно попаднах на страхотна книга, искаш ли да и хвърлиш един поглед, мисля че става за кино? Аз бях в поредните си безкрайни репетиции и записи, но ми стана любопитно. Облякох се, минах през тях, взех я, започнах да чета и не я пуснах до сутринта. Беше приказна история за възвръщането на паметта на един емигрант, преживял тежка автомобилна катастрофа, за завръщането обратно към корените, към себе си.
И всичко това разказано дълбоко, емоционално, без излишен сантимент, през призмата на играта на табла и силата на зара, който сам държиш в ръцете си. Помня, че корицата беше точно такава – две зарчета за табла. Кой от нас на Балканите не се е пристрастявал към таблата и чий дядо не е учил внучето да върти зара, да прави капии и да плющи пуловете по дървото?
Истинско съкровище беше тази книга и да, определено ставаше за кино.
Започна дълъг период на разговори за музиката, за сценария, за едната от главните роли, която трябваше да изиграя.
След кански мъки и търпение от страна на Стефан се появиха продуцентите, копродуцентите, разпространителите и най-сетне се заговори за начало на снимки. Само че аз вече заминавах за Прага.
Не беше голям проблем, защото постпродукцията така или иначе щеше да е след година и половина, когато моята специализация щеше да е вече приключила. Щях да използвам времето си там и спокойно да мисля за музиката. Опцията за главната роля приключи по твърде симпатичен начин. Чуждите продуценти пожелаха кастинги. В началото бяхме една дузина актьори, през няколко месеца пробите се пращаха в Германия, по двама-трима колеги отпадаха и накрая останахме аз и Христо Мутафчиев. Направихме последната проба и тя замина за обсъждане. Дойде най-елегантният отказ, който някога съм получавал: И двамата ни харесват и са фантастични актьори, но Стефан някак не се вписва в представата ни за българин. Изборът им беше абсолютно правилен и Христо впоследствие се справи наистина отлично и изгради най-силната роля в кариерата си. Радвах му се искрено.
В Прага се фокусирах върху музиката и имах цялото време на света да я обмисля добре. Разхождах се нощем из тесните улички на Стария град или Пражкия замък и с малък диктофон, който беше винаги в джоба ми, записвах всичко, което ми хрумне. Интересно съвпадение – пишех музика за филм с такава фабула, а в моя живот се случваше същото. Далеч от дома и близките, които страшно ми липсваха. От друга страна, попивах много нови знания в един от най-добрите световни киноуниверситети и можех да ги приложа в настоящия филмов проект. Мисля, че и двата факта повлияха благотворно за създаването на музиката.
Когато в края на 2007 г. се върнах в България и започнах да преслушвам пражките записи от диктофона, чух, че една мелодия се повтаря много често. Жанрово беше някакъв реге дъбстеп, с измислени думи наподобяващи африканско или ямайско пеене: зумба лафиеста азумба лафиайо. Впоследствие тази мелодия стана началният куплет, стартовата точка на песента. Разви се още и тръгна в друга посока. Добавих втори различен куплет, първи припев, втори припев, бридж. Промени се и жанрът, превърна се в нещо като регесуинг. Причините бяха много, но основната беше, че тогава в киномонтажа се появи нова мода. Монтажистите слагаха всевъзможни готови записи, върху които монтираха картината, докато чакат оригиналната музика на композитора. Режисьорите междувременно свикваха с нея и не приемаха нищо различно. Това, от една страна, е ограничаващо, но от друга – те дисциплинира и канализира мисленето ти. Аз бях запознат с тази тенденция още от FAMU и приех спокойно факта, че първият вариант на филма беше подложен от край до край с музика на световни класици, с които трябваше да се меря. Затова и песента се промени, трябваше да бъде по монтажното темпо на епизода.
Като цяло филмовият композитор се съобразява с доста неща, задачата му е да бъде невидим и в същото време запомнящ се. Сложно изпитание е за егото на един рокендрол изпълнител.
Да не говорим пък за егото на един актьор. Започнах да мисля текста. Да избера темата, не беше никак трудно, тя ми беше ясна отдавна – от теб зависи какъв зар ще хвърляш в живота; играта на табла, както и животът ти, не са въпрос на случайности; ти решаваш дали, когато се изгубиш, ще намериш сили да започнеш отначало. Такъв беше моят прочит на романа и моята интерпретация, която да облека в песенна форма. По-трудно се оказа друго. Взе се решение текстът да е на английски. Проектът беше международен – копродукция на няколко държави. От немска страна продуцент беше легендарният Карл Баумгартнер – човекът зад хитовите филми на Кустурица и Аки Каурисмаки. За главната роля беше привлечен Мики Манойлович. С две думи, всички
се целехме високо.
Писането на текст на английски не ме плашеше – бях създал доста. Имаше дори момент в годините на мечти за превземане на световните сцени, когато бях направил английски версии на някои мои песни и дори бях влязъл в студио да ги запиша. Така, „Стреляй“ стана Fortune Teller, „Хромозоми“стана All She Ever Needs, „Силикон“ стана Bulgarian Umbrella, а „Експлодирам“– Explode Out Of Here. Никога не съм ги пускал и на никого не съм ги показвал, защото не бях доволен от резултата. Оказа се, че след като в младежките си години изкарвах прехраната си като уличен музикант и певец на английски кавъри в пиано барове, по-късно, когато започнах да създавам свои песни, се чувствах комфортно и изразявах силно мислите си единствено на български език. Английският ми беше станал чужд. Така че взех решение за тази песен да поканя за за-
писите друг вокалист.
Докато бях в Чехия, отидох на големия кинофестивал, който се провежда всяко лято в Карлови Вари. Там попаднах на Стефан Китанов и неговия Фестивален бенд. Кита беше
българският продуцент на „Светът е голям...“ Забележителен човек, създател и директор на „София филм фест“, ентусиаст, приятел и незаменим фактор в родното кино. Самият той – китарист, беше събрал група, с която известно време обикаляха и свиреха по всички големи фестивали, на които Стефан беше гост или член на журито. Та сега им предстоеше концерт в Карлови Вари и като ме видяха, ме поканиха да се присъединя с две-три изпълнения към тях. Бяха само знакови фигури – Васо Гюров на баса, Даката – на барабаните, Пешето – на китара, и Нуфри като фронтмен. Докато ги слушах отстрани, ми хрумна идеята да поканя именно тях за новата песен. Нуфри определено нямаше и капка проблем с изпяването на английски.
Записите бяха наслада. Аз и Кита добавихме двугласа на беквокалите. Накрая реших да включа и духов инструмент. Избрах тубата. Преди много време бях използвал туба за една стара песен – „Ивана“. Помня, че придаваше мекота, носталгия и балкански привкус, какъвто ми трябваше и сега. Забавлявахме се страшно много. Когато приключихме с Backgammon Dice, се захванах с останалата част от саундтрака – оркестровата музика, симфоничните партитури, квартетите, солистите, Иво Папазов, Карандила, Тумбаито, десетки и десетки музиканти, джазови, класичски, фолклорни... Записи в пет различни студиа едновременно... Най-мащабната ми работа досега.
Филмът излезе, а след него и саундтракът. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ се превърна в истинско събитие и на всички ни донесе изобилие от положителни емоции. Прожекциите, срещите с публиката, обикалянето по световни фестивали, наградите, достигането до шортлиста на Американската филмова академия „Оскар“ и седмицата в очакване преди да обявят финалистите – всичко беше красива приказка. Рекламната кампания беше замислена под формата на турнири по табла – където и когато можехме, вадехме дървените табли и сядахме да играем. Толкова зар не бях хвърлял през живота си. На един от софийските фестове Кита организира турнир за четирима играчи – той, Командарев, аз и германският режисьор Вим Вендерс, който надхвърли всичките ми очаквания и спечели два пъти, а един път завърши наравно. Оказа се, че таблата не е просто една ориенталска игра, тя е универсален език за комуникация. Някъде по това време започнахме и прочутите Стефановденски партита в Дома на киното. На всеки 27 декември в продължение на години тримата Стефановци струпвахме инструменти, усилватели, пиене, ядене и още пиене във фоайето пред салона и чествахме шумно именния си ден заедно с голяма част от кинообществото в България. Backgammon Dice беше задължителна част от репертоара.

Още по темата

01/11/2019

Интервю

Стефан Вълдобрев: Изкуството трябва да озарява света, не да подхранва хаоса

Следете новините ни в GoogleNews