Шампанско за хиляда евро

OFFNews Последна промяна на 05 ноември 2021 в 21:36 2234 0

Снимка faber-bg.com

"Откаченият вагон", новата книга на големия български поет Георги Борисов, включва близо шестстотин страници спомени за невероятни случки и хора, заедно с литературни интерпретации и философски провокативни анализи. 

В неочакваната "влакова композиция" на своя том Борисов представя поредица от литературни портрети и есета, посветени на Ботев, Вазов, Фурнаджиев, Георги Марков, Радичков, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Миряна Башева, Георги Рупчев, Севда Севан, Никола Радев, Пламен Масларов, Стефан Десподов, Красимир Дамянов, Влади Киров, Васил Балев.

Не по-малко живи и образни са литературнокритическите му есета за Велимир Хлебников, Евгений Замятин, Курцио Малапарте, Венедикт Ерофеев, Владимир Буковски, Юз Алешковски, Дмитрий Пригов, Владимир Шаров, Виктор Ерофеев, Евгений Попов.

Дългогодишен peдaктop и издатeл, а също така и главен драматург на Народния театър "Иван Вазов", Георги Борисов е имал възможността не само да разчете и представи - понякога и в свои преводи, забележителното творчество на тези световноизвестни майстори на словото, но и лично да общува с тях. Както впрочем и с повечето български писатели, художници, режисьори. Това именно превръща текстовете му в портрети, а творческата му проницателност и богат литературен опит им придават особена дълбочина и колорит.

"Откаченият вагон" на Георги Борисов, издание на "Фабер", вече е в книжарниците.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Фабер":

ШАМПАНСКО ЗА ХИЛЯДА ЕВРО

(Виктор Ерофеев)

13 август 2005, събота

Днес търсих Ерофеев в хотела, за да му напомня да се обади на Уелбек. Нямаше го. Заминал си за Москва.

На 2 август получавам имейл от него:

„Аз съм в хотел „Georges V“, обади се веднага да пием кафе. Роди ми се дъщеря Мая.“

Часът на писмото е 22.30, аз го чета точно в полунощ. Звъня в хотела, от рецепцията искат да се представя. С Виктор си определяме среща след половин час под десния крак на Айфеловата кула. Той идва двайсет минути по-късно пеша – отказал се от колата, за която успял да намери място пред входа на хотела. Връщаме се обратно към „Georges V“, той е на две крачки от „Шан-з-Елизе“ – часът е един и само там работят още някои заведения. „Да идем в „Леон“ – предлага Виктор – да пием бира и ядем миди“. Аз съм вечерял, устата ми съхне, нямам нищо против. В същото време у него няма и следа от обичайната му самоувереност и чувство за собствено превъзходство, за първи път се държи толкова боязливо, бих казал, и така съсредоточено изслушва другия. Стори ми се дори леко объркан и несигурен – дали защото точно в Париж не очакваше да му връча неговата „Енциклопедия“ на български (изданието му хареса истински, на няколко пъти повтори: „Това е първата ми книга на български“), или защото не очакваше да го прегърна така сърдечно и поздравя с появата на Мая, или защото беше късно, нямаше никаква публика, и двамата сме сами, денят се оттича и глъхне, а нощта ни вглъбява един към друг.

„Леон“ е затворен. Сядаме отвън във „Фукет“ и си поръчваме бира, Виктор е гладен, кухнята е приключила, носят купичка маслини към бирата, аз я подбутвам към него и го насърчавам да изяде всичките, поръчваме още бири. Той отпива, пали цигара след цигара и ме разпитва за „Факел“. Разказвам му за първата ми среща със Суворов в Лондон, за Владимир Буковски, за ръкописа на „Русия утре“ от Едуард Топол, на който се натъквам една нощ в Москва и го издаваме с Румен със заглавието „Последните дни на Горбачов“, а след това благодарение на него основаваме издателството… „Значи, благодарение на Топол… значи, Суворов… добре, че е Суворов“ – вмята Виктор, сякаш повтаря на глас нещо важно, което трябва да запомни. Но е разсеян, задава въпроси за неща, за които вече съм му разказал – явно си мисли за свои работи, докато му говоря, и на мен често ми се е случвало. Мога, естествено, да се направя на обиден, на интересен, но само отбелязвам: „Нали вече ти казах“. Най-много се интересува от турците у нас и се учудва, като разбира, че имаме обща граница. Иначе добре познава Европа – географски, доста вещо очертава маршрута, по който в момента пътува синът ми с кола за България.

Отново обещава, че ще дойде, само че искал да вземе със себе си и Женя, първескинята, която току-що го е дарила с дете… Подробно и гордо описва как още на Салона на книгата през март уредил тя да роди в Париж, как двете му стаи в „Georges V“ стрували общо 1200 евро на нощ, как някой му плащал престоя за 2 месеца тук, но не спомена кой… Как Мая станала веднага френска гражданка, как „леко и стремглаво стартирала в живота“, без да се бави и с ден – и да мъчи майка си, как била вече с тройно гражданство – руско, френско и украинско, нали Женя е украинка. Не знам защо толкова се гордее с тия чужди гражданства, след като покрай баща си не е имал никакви проблеми със свободното си придвижване на Запад. Препоръчва и обещава да ми изпрати книгите на много силните според него млади белетристи Аркадий Пастернак и Ана Мат… и не помня още кого… Казва уж между другото: „Те са автори на нашето издателство“. „Зебра“ ли“ – питам. – „Да, „Зебра Е“, там е Андрей (синът му), той го ръководи. Андрей има полско гражданство.“ Съобщавам му, че в „Медиапул“ е преведена статията му за Путин и националното спасение на Русия, отпечатана в International Herald Tribune, където сътрудничи, и той казва: „Представяш ли си, в „Иносми“, руския сайт за чужденци, които пишат за Русия, има цяла рубрика: „Собрание сочинений Виктора Ерофеева“. „Да, има, а ти не знаеше ли?“. „Не, съвсем наскоро разбрах“. „А аз отдавна я следя – продължавам. – Въобще всяка твоя проза следя и всичко си записвам в архива на компютъра“.

Което не е лъжа.

На Ерофеев явно му е приятно, но не се издава. Сега е негов ред да разказва – как за една нощ изпили с Уелбек шампанско за хиляда евро по случай раждането на Мая. Уелбек бил вече предал „Възможност за остров“ на „Fayard“, медиите били направили с него всички възможни интервюта и той тъкмо се стягал за Ирландия, където живеел. „Той луд ли е?“ – питам. „Не, просто странен, луда е жена му, затова бързаше да замине“. Казвам, че съм издал „Платформата“, и Виктор веднага предлага: „Ами покани го и него в България, аз ще му се обадя, той ще се съгласи“. И решаваме да направим едно пътешествие из България ние тримата с Уелбек – и жена му Женя. „Говорих с Божана, ще ни даде кола с шофьор“ – въодушевявам се аз и си мисля: „Само дано е без Женя!“, и си спомням как ме посрещна преди 5 години по нощница и ми предложи кренвирш за закуска в 11 сутринта. Тогава все пак й бях благодарен, че най-търпеливо ме остави да дочакам Виктор. Втория път бях вече с жена си у тях – навръх Великден 2003-а, когато му подарих брой на списанието с откъси от „Енциклопедията“, българско червено вино и луканка, а той ми наля чаша френски коняк и изведнъж влезе, без да поздрави Женя, стовари на средата на хола прахосмукачката и тръшна подире си вратата. „Чакаме гости“ – засмя се Виктор, но довърши разговора си с мен и Сашка, надписа на двама ни по една от двете си последни книги и слезе с нас до входа – отиваше да тича.

Всичко това ми минава за секунда през главата и продължавам: „Пък и на Уелбек, мисля, ще му е интересно да види България, съвсем друг свят все пак!“

„Ами! На него му е все тая – охлажда ме Виктор. – Не, не е луд той, просто много странен. Подсети ме тия дни, да не забравя, ако не го видя.“

После дълго си спомня за Аксьонов и как един ден, докато чакали пред зъболекарския кабинет, му пуснал мухата да спретнат един алманах с отхвърлени от цензурата текстове на известни автори и защо решили да го нарекат „Метропол“… Подхвърлям, че Аксьонов ми е бил една вечер на гости вкъщи, тук, в Париж, с Женя Попов и Толя Корольов, и той наостря уши. „Тогава – продължавам – Аксьонов се отпусна и разказа – за първи път в живота си, както твърдяха Женя и Толя – за своята най-голяма любов. Била българка, голяма красавица. Каза й дори името и ми я поръча да я издиря, но не можах, научих само, че работила в киното и се пенсионирала.“

Според Виктор, който бил в Биариц при Аксьонов, Василий Павлович допуснал голяма грешка, като се установил там – нито среда имал, нито къщата му била нещо особено, а най-тежко било положението с жена му (и тя Мая) – никъде не излизала, по цял ден мълчала вкъщи, особено след самоубийството на внука й Ваня в Щатите. Василий Павлович много го обичал, нищо, че му бил доведен внук... Дъщеря й – майката на Ваня – се била алкохолизирала, правела непрекъснато опити за самоубийство – 17 пъти ли, ми каза Виктор, не помня… не можах и точно да разбера накрая самоубила ли се е, да, май… Спирам.

Само ще добавя, че същата нощ трябваше да се прибирам пеша.

2 – 6 октомври 2005 (неделя – четвъртък)
Ерофеев

Седмицата преди това – грип с 39° и разстройство. Два дена преди да пристигне Виктор, качвам лаптопа в спалнята, откъдето не излизам, за да пиша слово за него, и чувам, че някой под балкона ходи. Мисля си, че е тъща ми, че е дошла да вземе някои неща от Княжево и да ми донесе пиле. Но не е тя. Надничам от балкона и виждам ошмулен от живота мъж под него. „Какво правиш ти там?“ – стряскам го, почти шепнейки, сякаш и двамата заговорничим. „Ами търся вода“. „Сега ще ти дам аз една вода!“ – изсъсквам, но докато сляза по пижама, той е потънал под земята. Качвам се, лягам, приготвям се да пиша и виждам, че няма ток. Спрели са го. Минават 3 часа, звъня на съседите – ами не, имаме ток. Обаждам се по аварийни, инкасатори, електрото – накрая оглеждам жиците около къщата и виждам, че са отрязани.

Аварийната кола пристига чак вечерта, а на другия ден грипът ме поваля с нова сила. Започвам антибиотик, словото за Ерофеев завършвам, преди да кацне самолетът му, и го посрещам с омекнали крайници, безтегловен почти, към 11 часа сутринта. Той влиза през ВИП-а. Вали, неделя е, но журналистите са достатъчно, за да го покажат в новините по bTV и Нова и да излязат разговори с него на цели страници в „Труд“ и „Стандарт“. Божана е пратила своето волво заедно с шофьора Иван Кокеманов и ние потегляме за Бургас, където Гинка и Данчо Панайотови от „Хеликон“ са организирали вечер с него. По пътя пием червено вино, а около Сливен дъждът спира, спира и Иван да купим от крайпътните сергии грозде и праскови, топли от слънцето. Мием ги на чешмата, ядем, Виктор не може да им се насити, от пръстите и устата му капе мед.

Нищо, че Уелбек не е с нас, аз и така не мога да догоня Виктор, неговата енергия е радиационна. Денем – интервюта, записи по телевизията, вечер – премиери и разговори досред нощ. По-сложно е сутрин, докато го изкарам от хотела… Но ме е предупредил: „Георги, много тежко се будя, влизаш и ме вадиш от леглото, ако съм заспал“. Само че той заспива и във ваната. В сряда следобед е на среща при руския посланик, вечерта иска да се види с наши интелектуалци, сядаме на маса в „Под липите“ с Алек Попов, Николай Михайлов, Явор Дачков, Люба Кулезич… Виктор пие само червено вино – още от обед, всеки ден, но не му личи, сигурно защото е расъл в Париж – или всичко е въпрос на дух. На летището сме по обед на 6 октомври, изпращаме се отново с червено вино, куфарът му е пълен с подаръци от читатели – най-вече бутилки, и аз съм на нокти, защото знам как ровят съветските другари. Виктор е съвършено спокоен, намира представителя на „Аерофлот“ и твърдо произнася, като го гледа право в очите: „Нося писмо до руския патриарх“.

А мен ме прегръща и прошепва на ухото: „Никога не казвай „последна книга“, Георги. Винаги – „нова книга“.

И преминава безпрепятствено.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови