Франк Шецинг, роден през 1957 г., има няколко амплоа. Той е творчески директор на рекламна агенция, музикант и музикален продуцент, любител готвач, и от средата на деветдесетте – писател. С романа си „Пасажът“ авторът, който също така е и гмуркач, сбъдва една своя мечта, след като години преди това действително сънува сюжета.

Превод от немски Надежда Бояджиева

ПАСАЖЪТ

ЧАСТ ПЪРВА

АНОМАЛИИ

Вторият ангел изля чашата си в морето;
и то стана кръв като на мъртвец,
и всяка жива твар в морето умря.
Третият ангел изля чашата си в реките
и във водните извори;
и водата им стана кръв.
И чух ангела на водите да казва:
Праведен си Ти... *
Откровение на Св. Йоан, 16 глава
(*Превод: https://biblia.bg/index.php?k=66&g=16&tr1=1)

Миналата седмица на чилийското крайбрежие беше изхвърлен неидентифициран животински труп, разложил се бързо на сушата. Според чилийската брегова охрана безформеното тяло е само една малка част от по-голяма маса, видяна да плава преди това в морето. Експертите не са намерили никакви следи от кости, което едно гръбначно животно би трябвало да има дори и в такъв стадий на разложение. Купчината е прекалено голяма за да бъде кит, а и не миришела така. Досегашните изследвания показват удивителни сходства с т.нар. „глобстери“ – желатинова субстанция, периодично изхвърляна от морето. За вида на животното може само да се предполага.
CNN, 17 април, 2003

4 МАРТ

ТРОНДХАЙМ, НОРВЕЖКОТО КРАЙБРЕЖИЕ

Всъщност градът беше твърде уютен, за да бъде университски и изследователски център. Особено кварталите Баккландет или Моленберг изобщо не изглеждаха да са част от технологична столица. Насред цветната идилия от модернизирани дървени къщи, паркове, пасторални църкви, крайречни постройки на кокили и живописни дворчета липсваше атмосферата на прогреса, въпреки че НТНУ – най-големият технически университет в Норвегия, беше на съседната улица. ( * NTNU – Norwegian University of Science and Technology )

Едва ли имаше друг град, който така добре да съчетава минало и бъдеще като Трондхайм. Затова Сигур Йохансон се чувстваше късметлия, че живее на улица Киркегата в старомодния Моленберг. Жилището му беше на приземния етаж на една боядисана в охра къща, чийто двускатен покрив, белосани стълби и трегери биха запленили сърцето на всеки холивудски режисьор. Той беше благодарен на съдбата, че го е посветила на морската биология, една от най-съвременните науки въобще, но въпреки това не хранеше особен интерес към настоящето. Йохансон беше визионер и като повечето визионери той изпитваше привързаност както към съвършено новото, така и към отминалите идеали. Животът му беше белязан от духа на Жул Верн. Никой не въплъщаваше така добре идеалите на старомодното рицарство, прославата на технологичния бум и страстта към невъзможното, както този велик французин. Но настоящето беше като охлюв, натоварен със злободневни проблеми и битовизми. То нямаше място в света на Сигур Йохансон. Той му служеше, разбираше какво се иска от него, обогатяваше го и го презираше заради произтичащите от това резултати.

В този ранен предиобед той караше джипа си по мразовития път на Баккландет покрай блещукащите води на река Ниделва към изследователския институт на НТНУ. Връщаше се от дълъг уикенд в планината, прекаран в уединени селца, където времето беше спряло. През лятото той би взел ягуара си за тази цел и би натоварил в багажника кошница за пикник с прясно изпечен хляб, увит в станиол пастет от гъши дроб от деликатесния магазин, и малка бутилка Гевюрцтраминер, за предпочитане реколта 1985.

Откакто се премести от Осло в Трондхайм, Йохансон си намери много места, далеч от ордите с туристи и местните екскурзианти. Преди две години случайно беше попаднал на брега на едно уединено езеро и за негова радост там имаше малка вила, нуждаеща се от основен ремонт. Мина доста време докато открие собственика, който заемаше мениджърска позиция в държавната нефтодобивна компания Статойл, но след това покупката на къщата стана бързо. Човекът беше доволен, че е намерил купувач и я продаде много изгодно. През следващите няколко седмици Йохансон нае няколко нелегално пребиваващи руснака да я ремонтират. Те не му взеха много за ремонта, но пък преобразиха съборетината така, че тя да отговаря на представите на Йохансон за убежище, което спокойно би послужило като имение и място за забавление на бонвиваните от 19 век.

През дългите летни вечери той седеше на верандата с гледка към езерото и четеше класическите произведения на визионери като Томас Мор, Джонатан Суифт и Хърбърт Уелс, слушаше Малер и Сибелиус, наслаждаваше се на изпълненията на пиано на Глен Гулд и на записи на симфониите на Брукнер. Йохансон беше събрал богата библиотека. Той притежаваше по две копия от почти всичките си компактдискове и от любимите си книги. Не искаше да се разделя нито с едното, нито с другото, независимо къде се намираше.

Йохансон пое с колата по лекото нанагорнище. Пред него се намираше главната сграда на НТНУ. Огромната, приличаща на замък сграда, датираше от началото на 20 век, и сега беше поръсена със сняг. Зад нея се простираше същинската част от университета с учебните зали и лабораториите. Със своите десет хиляди студенти учебното заведение само по себе си представляваше един малък град. Навсякъде кипеше живот. Йохансон въздъхна от задоволство. На езерото беше чудесно, безлюдно и изключително вдъхновяващо. Миналото лято той беше взел със себе си асистентката на ръководителя на катедрата по кардиология. Бяха се запознали по конференции. Доста бързо стигнаха до същината на въпроса, но в края на лятото Йохансон прекрати връзката. Не искаше да се обвързва. Още повече, че той гледаше реалистично на нещата. Беше на петдесет и шест, а тя с тридесет години по-млада. Беше хубаво за няколко седмици, но невъзможно в дългосрочен план. Йохансон допускаше много малко хора в живота си. Както преди, така и сега.

Той паркира на резервираното за него място и се насочи към факултета по естествени науки. По пътя към офиса си мислите му закръжаха над езерото за последен път и той за малко не подмина Тина Лунд, която стоеше до прозореца и се обърна при влизането му.

„Малко закъсня,“ подразни го тя. „Заради червеното вино ли е или не те пускаха?“

Йохансон се ухили. Лунд работеше за Статойл, но сега се размотаваше предимно в изследователската база на СИНТЕФ. Тази фондация беше сред най-големите изследователски институти в Европа и преди всичко норвежката петролна индустрия се беше възползвала от някои нейни революционни технологии. И не на последно място, благодарение на тясното сътрудничество между СИНТЕФ и НТНУ, Трондхайм се беше наложил като технологичен център. Институтите на СИНТЕФ бяха пръснати из цялата околност. През досегашната си кратка кариера Лунд се издигна бързо до заместник-ръководител на проекти за изследване на петролни залежи и наскоро се беше установила в Маринтек – института по океански технологии на СИНТЕФ.

Йохансон наблюдаваше стройната ѝ висока фигура, докато си събличаше палтото. Той харесваше Тина Лунд. Преди няколко години за малко да станат гаджета, но после решиха, че е по-добре да останат приятели. Оттогава си говореха предимно за работа и понякога излизаха заедно да се хранят.

„Старчоците имат нужда да си отспиват,“ отвърна ѝ Йохансон. „Искаш ли кафе?“

„Ако има – да.“

Той погледна в съседната канцелария и откри една пълна кана. Секретарката беше излязла някъде.
„Само с мляко,“ извика Лунд.

„Знам.“ Йохансон напълни две големи чаши с кафе, наля малко мляко в нейната и се върна обратно в кабинета си.„Знам всичко за теб. Забрави ли вече?“

„Никога не си стигал толкова далеч.“

„Не, слава Богу. Седни. Какво те води насам?“

Лунд взе кафето си и отпи от него, но не понечи да седне.

„Един червей, предполагам.“

Йохансон повдигна вежди и я заоглежда. Тя отвърна на погледа му, сякаш очакваше обяснение още преди да е задала въпроса. Типично за нея. Беше нетърпелива.

Той отпи една глътка.

„Предполагаш?“

Вместо да отговори, тя взе един буркан от матирана стомана от перваза и го постави на масата пред Йохансон. „Погледни вътре.“

Йохансон го отвори. Бурканът беше наполовина пълен с вода. Нещо космато и дълго се гърчеше вътре. Йохансон го гледаше внимателно.

„Имаш ли представа какво е това?“ попита Лунд.

Той сви рамене.

„Червеи. Два броя. Доста големи.“

„И ние така мислим. Само че се чудим какъв вид.“

„Ами защото не сте биолози, затова. Това са полихети – многочетинести червеи, ако си чувала.“

„Знам какво са полихети.“ Тя се поколеба. „Можеш ли да ги изследваш и да ги класифицираш? Само че експертизата ни трябва много скоро.“

„Хмммм.“ Йохансон се взря в буркана. „Както вече казах, това със сигурност са многочетинести червеи. Много красиви, между другото. И пъстри. Океанското дъно гъмжи от тези животинки. Обаче не знам каква разновидност са. Какво ви притеснява?“

„Де да знаехме.“

„И това ли не знаете?“

„Намерихме ги на континенталния шелф. На седемстотин метра дълбочина.“

Йохансон се почеса по брадата. Животинките в буркана се размърдаха. Сигурно са гладни, помисли си той. Само че тук няма какво да ядат. Беше изненадан, че те все още бяха живи. Повечето организми не можеха да издържат, когато ги извадеха от дълбините.

Той погледна нагоре.

„Мога да ги разгледам. Вероятно утре.“

„Би било добре.“ Тя направи пауза. „Забеляза нещо странно, нали? Видях го в погледа ти.“

„Възможно е.“

„Какво?“

„Не мога да кажа със сигурност. Не съм таксоном. Многочетинестите червеи имат най-различни цветове и форми. Даже и аз не ги знам всичките, а аз знам доста. Но тези тук … ами не знам още.“

„Жалко.“ Лунд помръкна. После ненадейно се усмихна. „Защо не започнеш да ги изследваш веднага и да ми кажеш мнението ти като се видим на обяд?“

„Толкова бързо? Да не мислиш, че нямам какво да правя?“

„Ами като знам кога пристигна, не ми се струва,че си затънал в работа.“

За съжаление беше права.

„Е, добре,“ въздъхна Йохансон. „От мен да мине. Нека се видим в един в кафетерията. Мога ли да им направя дисекция или мислиш да се сприятелиш с тях?“

„Прави каквото щеш. До скоро, Сигур.“

Тя побърза да излезе. Йохансон погледна подире ѝ и се зачуди дали нямаше да е добре, ако бяха заедно. Но Тина Лунд живееше на високи обороти, беше твърде припряна за спокоен човек като него, който няма желание да върви по петите на другите.

Той прегледа пощата, проведе няколко неотложни телефонни разговора и след това занесе буркана с червеите в лабораторията. Без съмнение това бяха полихети. Също като пиявиците те принадлежаха към групата на анеледите, прешленестите червеи, и бяха проста форма на живот. Но зоолозите се интересуваха от тях по други причини.

Полихетите бяха едни от най-древните познати живи същества. Находки на вкаменелости доказват, че от средния камбрий досега те почти не са се променили, а това все пак е било преди петстотин милиона години. Срещаха се рядко в сладководни води или във влажни местности, но пък моретата и океаните бъкаха от тях. Те разрохкваха тинята и служеха за храна на рибите и раците. Повечето хора се гнусяха от тях, защото те губеха разкошните си цветове след като ги консервираха в спирт. Йохансон пък гледаше на тях като останки от един отишъл си свят и ги намираше за изключително красиви.

В продължение на няколко минути той наблюдаваше розовите телца с пипаловидни израстъци и четинки в буркана. След това им капна разтвор от магнезиев хлорид, за да ги упои. Един червей можеше да бъде убит по няколко начина. Най-разпространеният беше да се потопи в спирт, водка или аквавит. От човешка гледна точка това си беше истинско алкохолно опиянение и не беше чак толкова лош начин да се умре. Но червеите имаха друга сетивност и в агонията си се свиваха на твърдо кълбо, ако преди това не бъдеха отпуснати. За тази цел служеше магнезиевият хлорид. Той отпускаше мускулите им и после човек можеше да прави с тях каквото пожелае.

Йохансон замрази единия от двата червея за всеки случай. Трябваше да има един в резерв, ако искаше по-късно да направи генетични анализи или да изследва стабилните изотопи. После фиксира втория червей с алкохол. Наблюдаваше го за известно време, постави го на един от работните плотове и го премери. Записа си, че е дълъг почти седемнадесет сантиметра. След това го разряза по дължина и леко подсвирна.

„Леле, майко“ каза си той. „Ама ти си имал чудни зъбки.“

Този екземпляр имаше всичките характеристики на прешленест червей. Хоботчето, с което светкавично улавяше жертвите си, беше навито в тялото. По него имаше хитинови щипци и няколко реда миниатюрни зъбки. Йохансон беше виждал много от тези твари отвътре и отвън, но размера на тази челюст надмина всичките му очаквания. Колкото по-дълго разглеждаше червея, толкова повече се чудеше дали това не е някакъв неизследван досега вид.
Колко хубаво, помисли си той. Ще се прославиш! Малко хора имат късмета да открият нов биологичен вид.

Но Йохансон все още не беше сигурен, така че се допита до базата данни в интранет. Наистина беше удивително. От една страна този червей съществуваше, но от друга – не. Постепенно го обзе истинско любопитство. Работата толкова го заплени, че той забрави защо изобщо изследва животното. Накрая, когато се втурна по остъкления коридор, водещ към кафетерията, вече беше закъснял с четиридесет и пет минути. Той нахълта вътре, забеляза Лунд да седи на една маса в ъгъла и отиде при нея. Тя седеше в сянката на една палма и му махна.

„Извинявай,“ каза той. „Дълго ли ме чака?“

„С часове. Умирам от глад.“

„Можем да хапнем кебап от пуешко,“ предложи Йохансон. „Миналата седмица го бяха направили чудесно.“

Лунд кимна. Който познаваше Йохансон, знаеше, че може да се довери на вкуса му. Тя си поръча кóла с яденето. Той – шардоне. Докато Йохансон душеше чашата за следи от корк, Лунд нервничеше напред-назад на стола.
„И?“

Йохансон отпи една малка глътка и примлясна с устни.

„Не е зле. Свежо и плътно.“

Лунд го погледна недоумяващо и завъртя очи.

„Добре, добре.“ Той постави чашата встрани и кръстоса крака. Изпитваше удоволствие да я държи в напрежение. Така ѝ се падаше като му стовари толкова работа на главата в понеделник сутрин. „Бяхме стигнали до там, че това са анелиди, вид полихети. Надявам се да не очакваш подробен доклад, защото ще отнеме седмици, а може и месеци. Засега бих квалифицирал твоите екземпляри като мутация или като нов вид. Или и двете, ако трябва да съм по-точен.“