НЕВИДИМИЯТ РОК излиза на светло

Антропологична журналистика отсрамва музиколозите

Последна промяна на 14 март 2019 в 17:31 1173 1

Снимка Г.Райжекова

Кои са алтернативите на нашенската си алтернативна музикална сцена? Не е игра на думи. Има ги, те са масовата музика у нас: естрадата, поп и попфолк (да не споменавам чалгата, макар тя да натрупа с количеството и някакво качество – т.е. стана „попфолк”); няколко иначе валидни световни стила, които заради българското им преекспониране, ще обознача с представка – поп-рап, поп-Ар-ен-Би, хип-хоп-поп (така по-приляга в случая), поп-денс и поп-диско (по печелившите рецепти на „бъбъл-гумите”), поп-електроника; тук-там малко соул и фънк (къде имитация, къде със стойност). Не бива да пропускаме и вечната тийнейджърска любов по крайните, шумни и неритмични крила на екстремния метъл (не се пуска по радио и телевизия, но в училищни репетиционни все още вирее на висок градус). Може да обобщим алтернативите на алтернативната сцена с две (абсолютно достатъчни!) определения на емблематични фигури от Втората БГ рок генерация. Милена Славова би казала „мазня”, а Денис Ризов – „някаква тресня”.
(Заради обективността, а и поради това, че в Миленината рамка влизат повечето от изброените от мен по-горе стилове, жанрове, крилца и кълки от популярната музика у нас, ще дообясня, че тази на басиста на „Ахат” пък може да се префасонира по-сполучливо. И преди 25 г., и днес, и след още четвърт век, БГ трашметъл не е пускан, ала и едва ли ще зазвучи по отечествените радиостанции и телевизии. Пък от опита ни с рок-възраждането от края на 80-те на миналия век – той също е алтернатива на официозната сцена тук. Тъй че, „треснята” днес ще да е най-вече едно телесо-тресене на изкуствени дамски форми в повечето от не-класическите и не-фолклорните жанрове.) Дотук с черния хумор.
Щом във Факултета по журналистика и масови комуникации вече се пишат такива трудове като изследването на Гергана Райжекова за алтернативната музика и сцена на България, очевидно новото време е повяло и в академичните среди. Научих, че има и тема за самия хевиметъл по света и у нас, която друга млада дама подготвя. А и (не е нескромност, ето място да съобщя как „цветята от края на 80-те” може да се сдобият и с вестникарски архивен каталог) собствената ми докторантура изследва оставените следи от българския рок „черно на бяло” в хартиените медии от времето на Прехода (87-ма – 93-та): понеже, по мое мнение, за да се качи история в интернет, тя трябва да съществува в своите си реални публикации и някой да ги изрови и подреди.
Специално мен, това ме радва и ентусиазира, защото вече ми стана ясно, че на пръсти се броят старанията да се разгледа рокът наш – за разлика от „дисекциите” на поп музиката, фолклора, влиянието им, корените или технологията на създаване и социализиране в нашенската общокултурна среда.

Изкушени читателю, съпричастен рок почитателю, книгата, която ще захванеш да четеш е огладения (другият – за научната защита, ще ти е мъничко по-сложен) резултат: не просто на тригодишни изследвания, много слушане, много питане и предизвикани размисли на авторката му. Че е от „нашите среди” ще разбереш като спомена, че се е подвизавала в две групи, че е била и музикант, и мениджър, и интервюиращ, и радиоводещ, и пишещ музикален журналист с вече внушителен обем публикации. Много повече от едни три-четири години и́ е отнело сладкото удоволствие да участва сама, но и да предполага, пробва, констатира и споделя състоянията и картината – в които (и ти, ако четеш) сме куфели или страдали. От времената на „Бъндараците” до вчерашното раждане на поредната замечтана рок банда някъде из страната; кой в което време е бил орисан да съпреживява. Тя споделя, че уж е имала по-тесен времеви период в намеренията си, но се оказало, че трябва да се върне доста по-назад и сетне да стигне до днешните актуални времена.

Отделно, да се порадвам на предприемаческия инат на Райжекова! Сама си издава дебелото томче, тиражът не е голям (който се интересува – има и сайт за поръчки, не се бавете много; след премиерите в София, в „Строежа” на 15-и и идния петък, 22-и март в Пловдив в клуб "No Sense", няма да останат много бройки). Твърди корици, хубава хартия, специален триизмерен шрифт, за да облекчи четящите дислектици, множество снимки от фото-свидетелския архив на Нели Воева. Самият научен труд, много повече от трите години на докторантурата – база на книгата “Невидимият рок. Алтернативната рок сцена в България“ – е 288 страници, плюс още 244 с приложения, над 70 интервюта и библиография с близо 200 източника.
Включени са 7 интервюта с представители на алтернативната сцена и гледната им точка за състоянието, развитието и проблеми на музикалната сцена. Именно те са един от най-ценните приноси, защото са снимка на сцената през годините, където натежава тъкмо въпросът дали и защо рокът е невидим? Заглавието на всяко едно от тях е цитат, изведен от дълбочинните интервюта с Николай Костиков, Явор Ганчев, Елена Пенева, Емил Братанов, Драго Балджиев, Тони Арнаудов и Мартин Михайлов. Има два предговора, 13 глави, 7 интервюта, пълна библиография, откъси от рецензии на журито, както и списък с всички 70 интервюирани представители от музикалната сцена. Подобен род научна книга за алтернативната сцена в България наистина се появява за първи път на книжния пазар в България и е изследователски труд не само в научно отношение, но и като рядък вид рок документалистика за българската сцена и нейните особености.

(Колега Янев, форматът и луксозната направа не отличават съществено книгата на Райжекова от нашата за „цветята”; едва 60-70 страници по-къса е и по-лека с някакви 500 г, ала пак е над кило. Ако си се зареял някъде горе по блуСскай-сцените, да знаеш, че продълженията достойно взеха да се редят във времето. И – според мен, съвсем естествено – книги пишат не онези с дипломите да се ровят в онтологията на музиката, а тези дето бяха, са и ще са в рока като част от живота им…)

Относно съсъществуването на трите понятия – „алтернативна рок музика“, „алтърнатив“ и „алтернативна музика“, е нужно да се направят няколко уточнения, които авторката прави. И очертава полето си така:
„При всяко споменаване на термина алтернативна музика, алтернативна сцена идва контра въпросът от експертите: „А Вие какво разбирате под алтернативна музика и алтернативна сцена?“
Именно тук започва историята на приликите и разликите между алтернативната сцена в чужбина и алтернативната сцена в България.
Истината е, че алтернативните сцени в чужбина и в България не могат да бъдат съпоставени, но може да бъдат изследвани причините за тяхното появяване, както и протест на какво е дадения музикален стил в двата случая. Взаимодействието между социалния контекст и музикалния стил са в полето на антропологичния анализ, върху който е основано настоящето изследване на алтернативната сцена в България.
Причината да говорим за алтернативна сцена и алтернативна музика в България е, че много групи, които в момента са активни на сцената, самоопределят себе си именно за алтернативни. В своите Фейсбук страници групите в раздела жанр посочват масово алтернативния жанр, явно привлекателен и оразличаващ ги от останалите групи в рока.”

Най-вероятно, ако Райжекова беше дипломиран теоретик в жанра на музиката, този труд и такава книга нямаше да съществуват. Не отричам правото на всеки да копае в „градинката” си, снаряжен със своите си инструменти. Те му дават доводите да се чувства достолепно изправен всред добре аргументираните свои „лехи”. Гергана описва една случка от докторантурата си:
„Телефонът ми звъни. Професор Стателова е. Тя е изследовател на музикалната рок сцена до средата на 90-те и като такъв има правото да ме критикува. Прави го с гилотина: – Гергана, съжалявам, че не се познавахме по-рано, за да Ви кажа… Всъщност, Вие изследвате нещо, което не съществува. – Неподготвена за такъв тип критика, казвам само суховато: – Така ли? – Стателова продължава: – Няма алтернативна сцена в България! Това, където пишете, че изследвате, не съществува…”

А в книгата се наблюдава умелия микс от реални събития, примесени с въображението на публиката. Тук идва и значението на клубове, фестивали и музиканти в опита си да образоват публика, доразвивайки в тези почитатели умението на самовнушение. Две от няколкото големи теми в целия труд на Райжекова са музикалните медии и клубовете, преди и днес. Оправдано е, един от нейните събеседници констатира, че „именно поради изчезването на музикалните медии в България, липсата на мениджъри, големи фестивали с традиции и публика, към момента клубът се оказва факторът с най-голямо влияние върху алтернативната сцена и нейното състояние”. Авторката „преброява” 93 клуба в 23 български градове.

По друг начин казано, след 1989 г. българското общество има да наваксва десетилетия що се отнася до музикални движения и течения и има много бедни познания относно алтернативната рок форма – и като направление, и като обществена сугестивна норма. Парадоксална е липсата на усет и знания от страна на обществеността кои съвременни български групи стоят адекватно, що се отнася до световната музикална сцена. Общественият контекст на изпятото от Второто БГ рок поколение (адски алтернативно на всичко съществуващо до тяхната поява, ако ме питате) липсва, макар в различна степен; от социалната характеристика на сътвореното и от онези преди тях – доайените – и на днешните им колеги от бранша. Както пред Райжекова пояснява Явор Ганчев (собственика на "Дюкян Меломан"), че що се отнася до текстовете на втората рок алтернативна вълна „сами по себе си те са жестоки, защото са на място в България и са интегрална част от нашето общество тогава. Обаче стилистично са част от една европейска вълна и бунтът, на който е израз нюуейва на запад, срещу един вид конформизъм, няма как да е израз на същото в България, защото контекстът в България е съвсем различен. И виж как едно и също нещо се използва за реакция срещу различни неща в различен контекст.“
Може би само в бившите соцстрани и днешните посттоталитарни държави от Изтока се опитваха и някъде се случи куриозът пребиваването на неформалите вън и вътре в обществото постепенно да се институционализира чрез качването им на сцената: в опит на властта по това време те да се впишат в обществото.
А сцената – както ще установите, четейки изследването на Гергана Райжекова – е постна и един от стоящите тежки въпроси е дали да се свирят идентични или творчески кавъри. Както споделя един от интервюираните, „свирейки стойностни кавъри, а не авторски кавъри или авторски песни, групите вдигат от себе си бремето на отговорността да създадеш собствен продукт и да се бориш той да се утвърди и приеме. Тази ситуация е една от причините за инфантилизацията на българската алтернативна сцена или иначе казано, естественият растеж през етапите е нарушен, забавен и недоразвит.”
Друг отечествен куриоз: наличието на официална звукова среда на свой ред означава наличието и на неофициална звукова среда, или иначе казано, третият закон на физиката, че за всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие. Тоест, наличието на силна официална музикална среда предполага наличието, действието, съществуването и богатата дейност на една култура на противопоставянето й. Ще намерите мнения, които ме успокояват, че не аз съм черногледият.

Някъде в книгата за „Невидимия рок” пишеше, че в случаите, когато има налице осъзнаване на взаимодействията и чуждестранните влияния се отхвърлят на съзнателно ниво, на сцената застават автентични български алтернативни групи с оригинално послание и визия. Те са адекватни за сцената и актуални за времето си на съществуване. Такива групи са „преводни” за българската алтернативна сцена в смисъла на заемащи структура и звучене отвън, но „превеждайки” всичко в нови смисли, конфигурации и контраконфигурации като стил и послания към публиката в повечето случаи на български език.
А самата авторка, вече PhD Райжекова, обобщава рокаджийския си инат, дълъг много повече от един докторантски период: „Изминали са три години, седемдесет интервюта с представители на същата тази сцена от цяла България и е написан научен труд от двеста осемдесет и осем страници. Дошъл е краят на едно изследване, което ме гледа от своето небитие като нещо несъществуващо. Мълча, слушам, записвам. Критика след критика цъфти в тефтерчето ми. Останало ми е малко време да направя най-важната редакция в дисертацията ми: да защитя съществуването на алтернативната рок сцена в България.” Ценна и значима кауза – поздравявам я пък аз.

ПС. Който си купи книгата от премиерата в "Строежа", ще бъде и специално почерпен с бира от авторката. Утре, петък, след 19 ч., малко встрани от гвардейците на Президента (а метрото е на две крачки).

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

tzamblak

01.05 2019 в 16:49

А защо авторката държи в ръцете си заглушители, а не слушалки? Да не би книгата да е предназначена за строителни работници?