Погромът в Босилеградско: 15-16 май 1917 г. (Част I)

Последна промяна на 16 май 2017 в 18:38 3545 0

Източник: в-к "Глас Пресс"

На 15 - 16 май се навършват 100 години откакто Босилеград и Босилеградския край стават жертва на опожаряване и насилие от страна на Сърбия. На тази дата преди столетие 37 наши сънародници са убити. По този повод тази година българските власти решават да издигнат паметна плоча в чест на загиналите българи. На събитието в Босилеград присъства вицепрезидентът Илияна Йотова, но нито един представител на сръбските власти не уважи откриването на паметника.

Гласът на българите в Боселиград - в-к "Глас Прес", публикува на сайта си подробна информация за събитията от миналия век в града и околностите, която ни напомня защо не трябва да забравяме случилото се през 1917 г.

Прочетете първа част от историческата поредица на д-р Ангел Джонев в следващите редове.

Босилеградският край от Кюстендилски окръг на три пъти става жертва на сръбската експанзия. На полосата между двете държави първи хората от Краището понасят агресията на съседите в Сръбско-българската война от 1885 г. Втория път вражеската армия прониква през Междусъюзническата война в края на юни 1913 г. През десетдневката на сръбската окупация е извършено голямо мародерство. В Босилеградско и в окрайнината Каменица установените загуби са в размер на 467546 лв. Унищожени са 16420 дка, засадени с различни култури. Заграбени са добитък, имущество и храни на 542 домакинства. Предпочитаната плячка са предимно дребен добитък – овце, кози, свине, кокошки, но и едър – говеда, коне. От храните основно са задигнати житни култури, брашно, сирене, масло и ред други артикули, сред които важно място заема ракията. При сумирането по общини се оказва, че са отмъкнати над 2000 литра. Посегателство е извършено на движими вещи, не са пощадени общинското и училищното имущество като маси, прозорци, чинове, учебни помагала, а в с. Караманица и цялата училищна библиотека. Невъзможното да се задигне, подлежи на унищожение. Например в с. Дукат са изгорени 37 къщи, 23 плевни, 25 кошерa и 5 хамбара. Не е простено и на хората, като в селата от района са убити над 40 души, предимно деца и старци. Поведението към цивилно население показва какво представлява противниковата армия. Въобще за отношенията по време на Балканските войни се произнася Карнегиевата анкетна комисия, която разобличава воюващите, но жестокостта на сърби и гърци остава ненадмината.

Третият път, когато Босилеградско се изпречва пред сръбския гняв, е в разгара на Първата световна война. България се включва в геополитическия сблъсък на 1 октомври 1915 г. на страната на Централните сили. Целта е да завърши националното си обединение. Коалицията включва четири държави, като заедно с Царството в съюза са Германия, Австро-Унгария и Османската империя. Другата групировка обединява много повече страни, като основните са Франция, Великобритания, Италия и Русия, а на Балканите – Сърбия и Черна гора. Постепенно във времето към тях се присъединяват Румъния и Гърция. Българската армия започва заедно със своите съюзници първоначално офанзива против Сърбия. За близо два месеца кралството фактически престава да съществува. Остатъкът от армията му се спасява на територията на Гърция. В овладените зони Централният съюз въвежда своя администрация. България създава Македонската и Моравската военноинспекционнa област, където са изградени окръжни, околийски и общински структури. Главната квартира на Действащата армия се разполага в Кюстендил.

През 1916 г. войната продължава на два фронта. Заедно с южния по границата с Гърция се появява и северен в Румъния. Сраженията са кървави със сериозни човешки и материални загуби. Българската армия заедно със съюзническите отвоюва значителни територии и към Царството са присъединени още Добруджа и Югоизточна Македония, но пък е отстъпен районът на Битоля. Именно натискът на съглашенците в последния участък се съчетава с провеждане на диверсионни и саботажни акции в Поморавието. С тази задача е натоварен сръбският поручик Коста Милованович Печанац. Фамилията му на български език се превежда още като Печанец или Пекянец. Той има дълъг стаж в борбите в Македония. Участва в Балканските, а в Първата световна война успява да се спаси и бяга заедно с остатъка от сръбската армия на гръцка територия. Оттам през септември 1916 г. със самолет е транспортиран в Поморавието със задачата да оглави въоръжената борба в тила на Централните сили. Привърженик е на партизанската тактика, а и такива са дадените му инструкции. Провежданите диверсионни акции се координират с опитите за пробив на фронта от съглашенците.

През пролетната офанзива на Южния фронт планът е приведен в изпълнение, като акциите в тила се засилват. Те обаче преливат в така нареченото „Топличко въстание” от първата половина на март 1917 г. До края на месеца съпротивата е сломена от българската и австроунгарската армия. Участието на Печанац във въстанието е доста спорно, защото е против подобни масови действия. Заради колебанията си е обвинен в страхливост от своите съратници. Едва ли е толкова нерешителен, защото в дейността си проявява склонност към жестокости и убийства. Въпреки поражението в района остават да действат редица чети, които предприемат удари с оглед започнатата повторна съглашенска офанзива в края на април и първата половина на май 1917 г. В техния арсенал се включва жаждата за мъст от стореното през войната и особено в потушаването на бунта. Този мотив не е нов в историята. С него от дълбока древност се маскират много кървави жестокости и престъпления. Основните потърпевши в повечето от случаите са обикновени хора, цивилни, беззащитни, възрастни, деца и жени. Поводи за злодеяние винаги се намират.

Информиран от различни източници за сраженията по Южния фронт, войводата К. Печанац предприема отново удар в тила. За потенциални атаки по жп линията Ниш-Сурдулица-Враня военнополицейската секция своевременно предупреждава Главната квартира в Кюстендил. Крути мерки обаче явно бързо не са взети. Печанац оглавява немалка паравоенна формация, около 350 души пехота и 40 конници, но точният им брой е спорен. Той я разделя на пет части с командири Илия Радонич, Йован Йелич, Радослав Павич, Божко Чупич и Алекса Андрич. Кавалерията се ръководи от Александър Пипера. На 13 май 1917 г. четата му напада гара Ристовац и успява да прекъсне движението на влаковете между Ниш и Скопие. Отделно атакува санитарна композиция с ранени български и германски войници, като част от тях избива. Под обстрел попадат и бежанци от Македония. Тук на предводителя се отдава възможност да реализира един свой замисъл. Той от време планира да нападне довоенната българска територия. Вместо да потегли назад, част от хората, около 2/3 от състава, продължава към довоенната граница.

Четата преминава р. Българска Морава и се насочва към старите предели. Още същата или на следващата година специално за целта е създадена римуваната творба „Комитски поход в България” с автор „Очевидец”. Независимо не само от твърде конкретния псевдоним, от текста става ясно, че създателят или колективът участват в събитията. Към подобен род творчество трябва да се подходи с известна предпазливост, но не бива да се отхвърля напълно. Информацията, която се съдържа, показва гледната точка и мотивировката на нападателите. При съпоставяне с останалите източници може да се види къде е достоверността и кога се преминава към манипулация. В текста след дълъг увод се маркират подготовката, подвизите около гарата и твърде общо маршрутът:

А оттам нататък тръгнаха

и в българска земя влязоха –

от Ристовац до Босилеград.

За два дена усилен марш

всички български села запалиха,

каквото на пътя им застана, прегазиха.

Според дневника на Печанац те се придвижват незабелязано към връх Патерица, където до 1912 г. се събират българската, сръбската и турската граница. На 14 май лагеруват в близост до с. Поляна. Това безспорно е днешното селище Бабина поляна. Колибарският характер на населените места в района не позволява категорично определяне в кое землище прекосяват и престояват на бивак. От наличните документи се потвърждава, че през нощта преминават през една махала на с. Стоевци, Кривопаланечка околия. „Четата е вършела зулумлуци, малтретирала множество селяни, ранила един тежко и е отвличала дребен добитък и коне” – докладва на началника на щаба на Действащата армия в Кюстендил етапният комендант на Крива паланка. Първа жертва на сръбското насилие стават местните македонски българи. Според друг източник преминават и през с. Цървени град. Целта е достигната на сутринта, когато навлизат в Босилеградския край, Кюстендилска околия. В действителност се оказва, че не се спазва напълно конспиративният подход. Демонстрираното отношение към населението разкрива разбойническия характер на бойната единица. На другия ден веднага към района са насочени 100 души от кривопаланечката милиция. Реакцията се оказва закъсняла. Въпреки че още с атаката на гара Ристовац става ясно за наличието на силна сръбска чета в района, явно мерките за преследване не дават резултат. Може би заблудата идва от разделянето на формацията на две части и завръщането на едната назад. Направените пропуски са фатални. Четата не се проследява стриктно, изглежда следите й са изгубени. Иначе не може да се обясни защо не са съсредоточени достатъчно сили за защита на района, през който преминава. Българската администрация и военните явно нямат сведения за предприетия от Печанац поход на изток. Информацията, изглежда, е откъслечна и пристига при отговорните фактори значително късно.

Историческите извори се разминават по отношение на числения състав на паравоенната формация, достигнала до Босилеградско. Броят се простира от 200 до 500 души, но по-скоро става въпрос за около 200-250 души. Една част от тях са кавалеристи, като и тук цифрата е спорна. Това вече се дължи на обстоятелството, че при самото движение те крадат коне и увеличават количеството им. Във всеки случай личният състав е по-малък от този, нападнал гара Ристовац. Интересното е, че част от четниците се оказват от селищата, разположени в близост до довоенната граница. Фактът се потвърждава от свидетелски показания на оцелели, които твърдят, че познават някои от своите мъчители. В единични, непотвърдени сведения, се говори за наличието в паравоенната формация на отделни българи от Босилеградско, емигрирали преди време в Сърбия. Районът не е напълно непознат за атакуващите, което е сериозно предимство. Изглежда, в предварителната подготовка е извършен надлежен подбор на подходящи за целта лица. Друга важна тактика за заблуда е облеклото им. Част от четниците носят български военни униформи и първоначално се придвижват така, сякаш охраняват сръбски пленници. С подобен ред влизат в довоенните български предели в утрото на 15 май 1917 г.

Първата жертва по пътя им става с. Горна Любата. Предводителят К. Печанац отбелязва в дневника си: „Тръгнахме от тримеждието, преминахме в българската страна и дойдохме в река Любата. Селата, които бяха покрай реката, през които ние преминахме с групата, не сме палили, а хората са клани и убивани, не палехме затова, че не искахме да откриваме терена, където преминаваме”. Замисълът е хитър, но не е изпълнен изцяло. Документи показват, че палежи са извършени веднага, но не са масово явление. Комендантът на Кюстендил подп. Андреев докладва два дни след събитието: „Досега се установи, че сръбската чета е минала през Червени град, Горна Любата, гдето опожарили три къщи и убили няколко хора. Оттам навлезли в с. Долна Любата, гдето убила учителя и други селяни. Всичко в казаните две села е известно досега за 22 убити и 6 ранени”.

Краеведът Александър Младенов събира сведения от разкази на местното население и детайлно описва събитията. Първи под удара попадат жителите на Горнолюбатската махала Колчина гарина. Тук в къщата им са убити Милош Цветков на 70 г. със синовете си Саве на 40 г. и Йосиф на 35 г. Същата съдба има Заре Стоянов на 38 г. Деянията се извършват пред техните близки, които се спасяват в бягство сред плач и писъци. Нападателите достигат в центъра на селото и атакуват местните кръчми. Въпреки своевременното предупреждение на селския пъдар за нахлуващите „комити”, никой не помръдва от мястото си. Несериозното и даже подигравателно отношение им коства живота. Така под ножа минават Анакия Стоилков на 60 г., Антон Янков на същата възраст, брат му Заре Янков на 55 г. и Асен Велинов от близкото село Плоча. В съседната кръчма е заклан собственикът Рангел Гергинов на 45 г. С живота си се прощават Спас Атанасов на 67 г., Станчо Георгиев на 78 г. и Тасо Иванов на 50 г. от махалата Латков дол. Стойко Гергинов и Мито Митков – и двамата на 28 г., са застреляни, докато се къпели в реката. В махалата Дуляци залавят 75 годишния Петрун Стоянов, когото измъчват да предаде парите си. При щателния обиск намират в пояса му 74 жълтици и ги задигат, а собственика заколват „като агне”. Същата участ спохожда Иванко Стаменков на 54 г., само че той се оказва беден и вземат само живота му, но след страшни изтезания и малтретиране. В селото кървавата равносметка е най-голяма за целия Босилеградски край – жертвите се оказват 16 души. Унищожават се движимо имущество и храна. Извършват се палежи на къщи.

Като описва събитията след близо 2 години, началникът на Планинската дивизия ген. Петров разглежда тактиката на четниците. Те действат разделени на групи в различни посоки: „Селяните не са могли да избягат, защото предните части от четата били облечени в български войнишки униформи, тъй че с нищо не можело да се разбере, че това е разбойническа чета. Освен това тя тъй бърже вършела нападенията си и тъй добре се охранявала, че никой не е можел да избяга по пътя за с. Долна Любата; на това село не е можело да се съобщи да избяга или да вземе мерки за отбиване на нападението”.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !