Ветеранът от войната Марк Кондратюк: Сам реших да воювам, най-страшна е смъртта на побратимите

Марк Кондратюк е ветеран от Руско-украинската война. Доброволно е отишъл да защитава родината си от руските агресори. Среща любовта, след като е тежко ранен на фронта.

- С какво се занимавахте до началото на пълномащабната война?

- Както всички нормални хора, учих, работех. Опитвах се да намеря себе си. Работех зад граница, в Полша. От свои източници разбрах, че ще има война и се прибрах няколко дни преди това, започнах да се подготвям, да взема участие.

- Семейството Ви как прие решението да се присъедините към армията?

- Честно? Мисля, че сега много проруски хора бурно ще аплодират. Казаха, че ще е по-добре да не се върна. „Да отива, да си събира всички вещи от къщи и там да остане“. Говоря за кръвните роднини, не за съпругата си, която срещнах, след като получих раняване. Семейството ми реагира много скептично и негативно. Но на мен ми беше абсолютно все едно какво мислят те.

- В самото начало ли сте отишли в Десантно-щурмови войски?

- Не. В началото бях в 126-а бригада, в шести батальон, това е една от местните сили за териториална отбрана. А после, помните сигурно това видео, където на наш войник му отрязват гениталиите с канцеларски нож. Това стана преломен момент за мен. Казах, че не искам повече да съм в ТРО, а искам непосредствено да участвам в боевете на Донбас. Бойният ми път започна с Миколаив, Херсон и Донецк. Воювах под Мариинка.

- Вие сам ли решихте да бъдете медик?

- Да. Това исках. Това ми е на душата. И се оказа, че го умея, че разбирам принципа на работа. Въобще, боен медик се става само по зов на душата, доколкото много хора в армията, в това число военни, които са отдавна на фронта, пренебрегват тактическата медицина. А всеки трябва да умее на себе си и на своя побратим да окаже помощ.

- Кое е най-страшното в работата на бойния медик?

- Да загубваш хората. Това е най-болезненото и най-страшното, което още сънувам като кошмари през нощта. Смъртта на побратимите в ръцете ти. Това е най-тежкото, което можеш да преживееш. Не е толкова страшно да попаднеш под обстрел, колкото пред очите ти военен да умира, да му изтича кръвта.

- Разкажете смешна или тъжна история от бойното поле.

- Ако кореспондентската цензура я пропусне, нека бъде история за това как намерих голяма изненада на дърво до себе си, на стрелкова позиция. Първия ден, когато пристигнахме, командирът ни заведе на тази позиция, която беше нова за нас. Дотогава зачиствахме села, евакуирахме цивилни. А тук попаднахме на пост за първи път. Командирът казва: „Ела, ще ти покажа къде е твоята позиция“. Аз бях също и картечар. Там се виждаха не лоши участъци и от пътя, и от полето. Тъмно беше вече. Имаше много противен вятър и беше хладно. Нещо ме удари по каската. И аз се обърнах назад към Каспър и му казах, да не ме закача, защото тъй и тъй нищо не се вижда в тъмното. А той казва: „Аз въобще нищо не правя“. И отново – бам, бам по каската. Казвам му: „Слушай, не ме закачай, сериозно ти казвам“. А той: „Ти идиот ли си или какво? Пуша тука на три метра от тебе, какво ти пречи“. И аз: „Всичко е наред, не ме отвличай, занимавам се с нещо“. Продължавам да копая. И пак, бах, бах по каската. И аз вече ядосан ставам: „Каспър, ще престанеш ли?“, имаше и нецензурна лексика. Сигурно и кацапите, които стояха на километър и половина от нас ни чуха как се разправяме. И Каспър ми каза да погледна нагоре. Луната беше ярка, виждаше се горе-долу, отражения, силуети. Гледам нагоре, а там дърво беше останало и два клона. Другите бяха отсечени от осколки, но два клона бяха останали. И там, виси половин руски войник. И от тялото му пада по каската ми. Аз започнах да се смея… И казвам: „Каспър, как въобще е попаднал там?“ И цяла нощ като Аристотел мисля как може да е попаднал там. Ние като отидохме, той вече е висял там. Има още една история, но нея точно няма да я пропусне цензурата.

- При нас няма цензура, разказвайте.

- Пак е свързана с труп. Отново стоя на точката. Гледам напред с тепловизора. Пуша. Чувам нещо „шорк-шорк“. Но силно и наблизо. През тепловизора, нищо не се вижда. Седнах. Буквално ми се изправи косата. Чудя се що за звук. Гледам в тепловизора, вече окото ме боли. През него не трябва да се гледа дълго, защото може за някакво време да се изгуби зрение. Инфрачервената светлина вътре в него влияе лошо на зрението. Отново чувам „шорк-шорк“, все едно нещо се трие, все едно някой пълзи. Пак гледам – никой. Заредих автомата. Хвърлих цигарата, вече не ми беше до нея. Гледам. И не ми идва на ум да погледна надолу, гледам само напред. В полезрението ми попадна част от гръб. Погледнах надолу, а там една свиня дърпа кацап за главата. В Константиновка, недалеч от нашата позиция, е имало ферма. Там и крави, и свине, камара животни. Какво да правят животните? Фермата разбита от бомбардировките, хората са си заминали, които са се грижели за тях. Животните са се разбягали в търсене на храна. А за да разберете защо толкова силно се смях, че чак командирът ми направи забележка... Тишина. Луната свети красиво. Мисля си, ще постоя два часа, после ще ме сменят и ще поспя. И тук свинята, как е дошла без да я видя…

- Как бихте казали на тези мъже, които се страхуват от войната?

- Всички се страхуват. И аз съм се страхувал, когато съм се срещал с танк. И аз съм се страхувал, когато тези вървят като зомбирани… Стрелям с разривни патрони по него, откъсва му се ръката, а той продължава да върви напред. Аз също съм се страхувал. Защо на 21 годни съм решил да отида да защитавам Украйна? Не съм мислил за това, че властта е лоша, че някой не ме уважава, не съм мислил, че не съм длъжен да го направя. Просто трябваше да стана и да отида. Това е на принципа искаш да изядеш ябълка, но не искаш да посадиш дърво. Искаш да живееш в свободна страна, а на избори избираш хора, които не трябва да са във властта. Искаш свобода, но не искаш да си махнеш ярема. Как може да искаш нещо, а нищо да не правиш? Така не става. 

- Какво бихте казали на българите, които вярват на руската пропаганда?

- Аз не знам какво мислят и от какво се ръководят българите, подкрепящи хора, които са дошли да убиват жени и деца, които нищо лошо не са им направили. Ние сме се интересували от едно и същи футболни клубове, пили сме една и съща бира, влюбвали сме се в едни и същи жени, и сега разказват, че ние сме нацисти, а те са светци, че у тях е свещена война, а ние сме плебс някакъв. Това е презрително, тъпо. Ще го кажа по друг начин, за да можете да преведете точно онова, което чувствам към хората от други страни, които не знаят какво се случва тук. Те гледат новини, но не искат да видят как вчера Шахед прелетя в училище в Одеса. Какво трябва да мислиш, за да подкрепяш тези боклуци? 

- Как получихте раняването и какво се случи после?

- След раняването помня само как ме извозиха. А как го получих? Много просто. Снаряд от танк падна на левия ми крак, пряко попадение в блиндажа. Левия крак го отряза веднага, десния - от осколка. После помня как това момиче (съпругата му, която е на интервюто) ми подари втори живот. Когато попадна снаряда, аз не загубих съзнание. И ръката ми беше ранена от осколка. Разбрах, че войната свърши за мен. Обърнах се на лявата страна, защото там ми беше единствената оцеляла ръка. Сложих си турникет на дясната ръка и крак, за левия вече не ми стигаха силите. Лежах, чаках своята участ. Мислено се прощавах с малкия си брат. Видях, че в калта стърчи крака ми. А тъкмо си бях купил кубинки. Никога не пропускам да се пошегувам по този повод. Защото това показва как съм настроен, не се разкисвам. Но тогава се разстроих максимално, защото кубинките, които си купих за 10 000 гривни, останаха в блатото, даже не успях да ги понося. Даже историята им не започна. Така чаках. Чаках смъртта. Спаси ме командирът на нашето отделение, Каспър. Благодарен съм му. Беше чест да служа с него. Жив е, Слава Богу, вчера ми писа. А после – път, евакуация, в Курахово загубих съзнание. В Днипро се събудих от това, че ми се искаше да пия, а от гърлото ми стърчеше тръба, която извадих. Медицинската сестра без малко не загуби съзнание. После попаднах на рехабилитация. И там се запознах с тази прекрасна жена.

- Какви са плановете Ви за бъдещето?

- В момента уча в Одеския държавен университет за вътрешни работи, в юридическия факултет. Искам да завърша, да получа диплома, да започна да работя, да се науча да ходя. Най-накрая да спрат да ме болят краката. Да подпишем брак.

- Как си представяте Украйна след победата?

- Не знам. След всяка война започва период на разруха. Ще има ли промени – не зная. Мен ме е срам за моята страна. За корупцията, за тези, които крадат пари, за тези, които подкрепят Русия. Родният брат на баща ми се е родил тук, в Одеса. Тук е израснал, тук е срещнал жена си, тук се е родило детето му. Отидоха да живеят в Белгород и изведнъж всички ние станахме нацисти.

- Има ли нещо, което искате да кажете, а не съм попитала?

- Бих попитал проруски настроените българи, как биха реагирали на мое място. Аз бях на 21 години, когато отидох да воювам. Доброволно отидох във военкомата, борих се да ме вземат, защото не искаха. В учебния център се сприятелих с едно момче, Рома, вече е покойник. Реално много добър, на разстояние 3 километра можеше комар да уцели. И в един момент, от съдбата си не можеш да избягаш така или иначе, беше се изправил, прелетя 120 снаряд и просто му отряза главата. Както в "Междузвездни войни", така равно, по шията. Главата така и не намерих. Може и нищо да не е останало от нея. Може да е отлетяла далече. Плаках. Взех го на плещите си и 4 километра го носих до зоната на евакуация. Падаха снаряди, чуваше се стрелба, но на мен ми беше абсолютно все едно. Вървях, задъхвах се, плачех. А после, след като взеха тялото му, обратно пешком, с автомата в ръце вървях. Върнах се на позиция. Как не ме убиха по пътя – не знам. Седнах и една след друга изпуших две кутии цигари. Просто седнах, тресяха ми се ръцете, не преставаха да ми текат сълзи. Седях, плаках и пуших.

Следете новините ни в GoogleNews