Това не е просто война на Русия срещу Украйна, това е война на два свята

Франк е боец от 1-ви батальон със специално предназначение на 12-та бригада Азов. Започнал е служба като шофьор-санитар в медицинския пункт на 1-ви батальон, бил е старши шофьор на евакуационен автомобил и заместник по техническата част на подразделението. Сега е старши оператор на отделението за радиоелектронна борба (РЕБ) в 1-ви батальон.

Горица: Разкажи за детството си, за какво мечтаеше.

Франк: Неочакван въпрос. Детството ми беше щастливо и истинско. През летните ваканции винаги бях при бабите и дядовците си, имах избор при кои от тях да отида. И при едните, и при другите беше съвсем различно. И при едните, и при другите се чувствах щастлив, защитен. И при едните, и при другите се кефех, помня тези времена като безгрижни, истински щастливи. Сега често сънувам сънища, които ме пренасят до къщите на моите баби и дядовци. Даже в сънищата усещам тези щастливи мигове.

В детството си имах две много силни мечти, които вървяха паралелно. Първо мечтаех да съм китарист в една много известна тогава група, а втората ми мечта – да стана тираджия и постоянно да пътувам, или да участвам в легендарното рали Париж-Дакар на камион. Когато с родителите ми отивахме на море с колата, по целия път гледах през прозореца как покрай нас минават големи тирове. Тогава знаех всичките им имена – Камаз, Маз, Калхида, Татра и т.н. Винаги разглеждах кабините на шофьорите и гледах къде има място за спане, къде няма, беше ми много интересно. Беше ми много готино в детството да усещам този вайб – постоянно пътуване и постоянно откриване на нещо ново, много ме вдъхновяваше. 

И сега в живота, виждаш ли, мечтите ми реално се сбъднаха. Първо станах артист – китарист не в тази група, за която мечтах, слава Богу, но направихме своя украинска група, и от 2005 до 2017 година бях китарист и солист, седем от тези години бях и изпълняващ задълженията на продуцент. Като артист се реализирах, така да се каже. Така стана, че когато започна пълномащабното нахлуване, се реализирах малко и като тираджия, като състезател по-точно. Като дойдох в Азов, в армията, бях шофьор на евакуационен автомобил и на една от първите задачи се усетих като истински състезател. На Нисан Патрол, легендарен офроуд автомобил, който често участваше в Париж - Дакар и даже е побеждавал, трябваше максимално бързо да вземем наши момчета, които бяха ранени, след като бронираната им машина беше ударена от врага. На тази кола летяхме през поля, покрай терикони, водеха ни нашите птички (дронове) и имаше моменти, в които колата наистина подскачаше от скоростта и от дупките, които се появяваха от нищото. Слава богу, успяхме да вземем всички, за съжаление едно момче загина няколко дни по-късно, другите оживяха. След като се върнахме написах публикация: „Идвайте момчета в армията, защото в армията се сбъдват детските мечти“.

Горица: Как взе решение да се присъединиш към Азов?

Франк: Решението да отида в армията бях взел още от самото начало на пълномащабната война. Знаех, че като мъж, като баща (тъкмо щеше да ми се ражда син и имах вече голяма дъщеричка), като гражданин на Украйна, просто трябва да взема оръжие и да защитавам тази страна. Като отидох във военкомата, чакайки на опашка няколко дни, там само ми записаха контактите и ме поставиха в запаса. Тогава имаше много желаещи да се присъединят към армията и имаше от кого да избират. Няколко седмици по-късно Житомир, от където съм родом, организираха Добровлно формирование на териториалната отбрана – веднага подписах договор и отидох да служа там. Това беше първият ми военен опит.

Паралелно, когато имах време между тренировките и дежурствата, се занимавах с доброволческа дейност. Тогава събрах и нова група, записахме нови песни по стихове на класици на украинската литература. По това време съзнанието ми и творческият ми подход кардинално се смениха от това, което правихме в групата „Авиатор“, която беше шоубизнес проект до това, което записвахме с групата „Коло Франка“. Така от 2022 година до 2024 се занимавах с тези три направления: творческо – групата „Коло Франка“, военнно – Доброволното формирование „Житомир-3“, и трето направление – доброволческата дейност. Благодарение на последното успях да отида зад граница, да взема товар към Украйна, и успях да се запозная със сина си, който се беше родил в Полша. В началото на пълномащабната война съпругата ми беше бременна, трябваше да роди след месец и изпратих цялото си семейство в Полша, която ни е съседна държава. Тя там роди сина ни и там аз го видях за първи път. Това беше особен момент в моя живот, който току-що си спомних.

Горица: Защо в Азов?

Франк: Имаше период, когато с групата „Коло Франка“ вече бяхме записали албум, бяхме направили три постановки в театъра, аз ходех да дежуря в мобилната група, сваляхме дронове над Житомирска област. През цялото това време постоянно ми изглеждаше, че правя малко за победата… Изглеждаше ми, че не съм достатъчно ефективен. С тези мисли и тревоги, планирайки турне с групата „Коло Франка“, минавах покрай рекрутинговия център на Азов. Веднъж, два пъти. На третия път реших да отида да попитам кое и как. Идеята беше такава: Ако ще ходя да служа доброволно, то само в подразделение, на което поне подсъзнателно мога да се доверя. Азов в този момент вече беше елитно подразделение, за което знаеха в целия свят, за което говореха не просто като за военно формирование, а като истинско семейство патриоти, идеологично образовани, качествено научени, смело и професионално воюващи! Да! Именно там аз исках да служа!

Поговорих с рекрутера, зададох всички въпроси, които ме интересуваха и след 10 дни взех решение да отида да служа. Избирах професия между шофьор на минохвъргачен разчет – защото съвпадаше с това, с което се занимавах в мобилно-огневата група, и шофьор на евакуационен автомобил. Аз избрах второто.

Горица: Какво отличава Азов от другите подразделения в силите за отбрана на Украйна?

Франк: Не мога да говоря за другите подразделения, защото не съм служил в тях. Със сигурност зная, че Азов е един от най-добрите избори в моя живот, една от най-правилните крачки. Правил съм много грешки и неверни крачки в живота си! Но да отида в Азов – това е крачка, с която се гордея и смятам за съдбоносна за себе си.

Горица: Разкажи една смешна и една тъжна история от армията.

Франк: Азов е известен с това, че подготовката на рекрутите е мощна и има хора, които се страхуват да отидат в Азов, понеже се притесняват, че няма да преминат именно тази подготовка. И аз имах такива съмнения, дали тялото ми ще издържи, защото не бях на 20, даже не и на 30, а на над 40 години… Когато имахме изпит по Тактична медицина, всички мислеха: „Какво толкова? Научили сме теорията. Ще отговорим на въпросите. И после – практика“. А никой не знаеше какъв ще е изпитът по практика. Събраха ни всички и започнахме да правим лицеви опори и коремни преси на бетона. Бяхме много уморени. После започнаха да ни викат един по един. В началото по-възрастните, по-слабите и тези с някакви здравословни проблеми. Извикваха ги, обличаха ги в бронежилетки, каски, с оръжие и започваха отделно да ги тренират, докато боецът не започне да се задъхва, ръцете и краката му затреперят, а очите му престанат да виждат наоколо. Докарвайки ги до такова състояние им показваха направление и им даваха команда да бягат. Ние не знаехме какво става после.

И така на всеки 15-20 минути извикваха следващия. Никой не се връщаше назад. А в това време – лицеви опори, клекове, преси. Останахме двама или трима. Докато дойде нашия ред – бяхме направили навярно над 700-800 лицеви опори…

Идва моя ред, обличам бронежилетка, слагам каска, вземам автомата и отивам до инструктора. Той започва отново – лицеви опори, клекове, коремни преси. Бях реално уморен. Той ме гледа в очите, краката ми треперят, и продължава… А аз вече чувствам, че не мога да се държа на краката си. Предава по радиостанцията, че вече следващият бяга, казва ми накъде. Аз бягам колкото мога и честно казано – както мога… Стигнах – а там 5 инструктори на различни места и пет лежащи военнослужещи до тях, живи манекени. Прибягвам до първия, целия съм мокър, потен, очите ми ще изкочат, а инструкторът казва: „Защо прибяга?“ А аз: „Изпратиха ме.“. Инструкторът: „Обърни се и прави клекове.“ (После разбрах, че това е било за да не видя как се случва всичко и да поддържам умората.) След 50 клека казва: „Бягай назад и без моя команда по радиостанцията не се връщай“.

Едвам мърдайки краката си, бягане е трудно да се нарече, се върнах там, откъдето ме бяха изпратили. Тамошният инструктор пита: „Защо се върна?“. Аз едва поясних, защото не само стоенето, а и говоренето вече ми беше трудно… Много се надявах, че малко ще се съжалят над мен и ще ми дадат да си почина и именно в този момент прозвуча команда за момчетата, които бяха останали, опора лежейки! И по погледа на инструктора разбрах, че се отнася и за мен! Това беше ужасно! При все, че даже не бях добягал до самия изпит.

После отново ми дадоха заповед да бягам там, откъдето ме бяха върнали, и аз се замъкнах…

Когато стигнах до тези 5 инструктора – минах всички сценарии. Бях в такова състояние… Все едно между два свята, между тук и там. „Умрях ли или не?“ – мислех си. Нас специално ни докарват до такова състояние, защото на бойното поле, в подобно състояние, трябва бързо и правилно да вземаш решения, за да оживееш. Завършвайки петия, последен сценарий, тъкмо си помислих, че това е края за днес, и чувам гласа на инструктора: „Чий автомат?“ Обръщам се и разбирам, че аз съм го забравил… Значи, не е краят.

След 50 приклякания с автомата в протегнати пред себе си ръце, максимално изтощен, но невероятно щастлив, че не се предадохме нито аз, нито моя организъм, взех изпита и отидох да обядвам. Навярно смъкнах тогава 8 килограма за ден…

Горица: А за целия период на курса колко отслабна?

Франк: До 10 килограма. Не мога да кажа, че много отслабнах, защото не бях много пълен, бях слаб. Тогава навярно беше най-добрата форма в моя живот. Това е дълга, весела история. От тъжните, не съм сигурен, че е интересна история, но ми се иска да я разкажа, защото много силно ми повлия.

Първа евакуация на загинал боец. Трябваше да го вземем от кейс-евака и да го закарам до стабилизационния пункт.

Нощ. Момче на 20 години. Тялото се беше втвърдило… Под звуци на взривове и червена светлина от челниците ние с побратима, мълчейки, опаковахме тялото в специален чувал и го сложихме в евакуационния автомобил. Тялото на боеца в пълен ръст не се събираше в колата, трябваше да положим немалко усилия, за да го поставим полуседнал там. Всичко се случваше тихо, неумело, но бързо… Свършихме работата си и започнахме да се подготвяме за следващия случай. В този момент ние бяхме много спокойни и концентрирани… Просто си вършехме работата…

Но след известно време те догонва този шок, че момче, чийто цял живот е трябвало да бъде напред, всичко най-хубаво, любов, деца, пътешествия, реализация, успех, щастие…, а той толкова рано е направил друг избор…

Някъде след две седмици започнах да сънувам тази евакуация. Неговата татуировка на гърдите и шията ми стои пред очите и сега. Най-тежко е да осъзнаеш, че това са деца. Реално той можеше да бъде мой син. Най-добрите деца отиват да защитават своята страна и да се борят за бъдещето на други деца. Много е болно, че войната взема именно такива… Затова ние не можем да се предадем. За да не бъде техният подвиг напразен, ние трябва достойно да минем този път до края и да се преборим за свободата, единството и независимостта на нашата държава.

Горица: Какво би казал на хората в България, които вярват в руската пропаганда и дори на такива истории се смеят - не ги възприемат сериозно.

Франк: Нищо. Какво да им кажа. Не виждам смисъл да им казвам каквото и да било, защото пропагандата все пак ще бъде по-силна. Понякога, когато говоря даже със свои познати, близки, им разказвам какво виждам на война, какво знам, как всичко се случва на практика. Но на мен, живия пример, все едно вярват по-малко, отколкото на нещо прочетено във Фейсбук или видяно по телевизията.

Горица: Аз също имам такива проблеми, даже с хора от семейството.

Франк: Защо да губя време за тях, и без това имам много работа. Разбира се, има смисъл да се разговаря, когато човек наистина иска да чуе твоите мисли, твоите реални истории, за да получи информация от първоизточник – това е едно. А ако човек просто поставя под съмнение твоите реални истории, аргументирайки се, че чете и гледа съвсем друго, а това, което аз казвам не е истина – тогава с какво мога да му помогна?

Горица: Ти имаш поглед върху българите, които помагат на Азов, защото заедно правим търгове. Какви са впечатленията ти от тях, какво би им казал?

Франк: На всеки търг го казвам: Огромна благодарност за разбирането. За разбирането на войната не само на картинки, а за дълбокото осъзнаване на това, което се случва, на това, че войната не е просто на Русия срещу Украйна, а че е война на два свята. Към тези българи – уважение и благодарност. Добре, че ние всички разбираме, че хората, които са на страната на светлото, без значение от националността, само обединени можем да се борим срещу злото и тъмнината. Затова много благодаря, че хората избират тази страна и ни помагат качествено и ефективно да унищожаваме окупаторите на нашата земя.

Горица: Какво най-много ти липсва от довоенния живот?

Франк: Единственото, което ми липсва, е безопасността за семейството ми и за страната ми. Това ми липсва. А всичко останало… С постъпването ми в Азов реално започна нова страница в живота ми, която ме устройва и правя всичко, за да бъда максимално полезен за нашето подразделение, за нашата страна, за нашето бъдеще.

Горица: А какво от военния живот би искал да остане след края на войната?

Франк: Ако пренесем взаимодействието във войската, в нашия колектив, казвам за Азов, не искам да говоря за други подразделения, в шоубизнеса, с който съм се занимавал по-рано, то може и занапред да правя някакви проекти. Става въпрос за взаимното уважение, подкрепата, а не някого да оплюеш още веднъж, да го спънеш, за да падне, а ти на неговия фон да бъдеш по-добър. В нашия шоубизнес, за съжаление, се случват такива неща. И затова сега, когато мисля за цивилния живот след войната, не ми се иска да се връщам в това състояние и в тази атмосфера. Тук много повече ми харесва. Дори и да пея, ще пея във военна униформа, за военни, или за хора, които са истински, сред каквито сега се намирам.

Горица: Какво за теб ще бъде победа?

Франк: Много съм мислил по този въпрос и много ми се иска да вложа в тази дума. За мен победата е Донбас и Крим да бъдат украински. Не е факт, че ще станат такива по военен път, истинска победа ще бъде, ако постигнем това чрез дипломация. Много бих искал войната все пак да свърши, да престанем да умираме. Не вярвам много, но мечтая, с дипломатичен натиск, преговори, Украйна да си върне всичко, което ни принадлежи. А Оркостан да забрави за нашето съществуване, или да се разпадне на малки държави, републики или каквото и да е. Просто те да забравят за нашето съществуване и ние да забравим за тяхното. Разбирам, че това е само мечта.

Горица: Случвало ли ти се е да вземаш в плен врагове?

Франк: Лично на мен не ми се е случвало, защото не съм водил стрелкови бой. Но ми се е случвало да евакуирам руснаци, които нашите са взели в плен.

Горица: Какви бяха усещанията?

Франк: Нашите момчета са нормални хора, първо. Те са човечни, без значение кой какво казва. Бяха взели враг в плен 3-4 дни по-рано. И заедно се бяха крили от вражески, за него – свои, дронове. Бягал е заедно с нашите момчета. Те са делили с него храна, вода, цигари. Когато ние отидохме да ги вземем, такова усещане беше, как да го обясня. Да, не е наш военнослужещ, но… Как да го кажа? Не е било отношението все едно е някакво животно, чучело, враг… Даже ръцете му не бяха завързани. Дойде с нашите момчета до колата, те му казваха какво да прави. Той изпълняваше всичко. И докато пушеше, разказваше: „Ако се върна чрез обмен, със сигурност ще напиша книга за Азов, защото всичко ми се преобърна с главата надолу няколко пъти. Когато разбрах, че Азов ме взема в плен, и когато те ме спасиха от нашите оръжия… Когато 3-4 дни разделяха с мен храната си, а можеха те самите да се нахранят нормално, без да дават на мен. Те ме спасиха. Аз такова отношение изобщо не очаквах…“

Убеден съм, че такива ситуации има много. Но както вече говорихме, пропагандата върши своята работа. Той като се върне – никой няма да му повярва, нито руснаците, нито другите, които не искат да чуят истината.

Горица: А какво би казал за това, което руснаците правят с нашите момчета?

Франк: Орки. Това е тяхната слабост. Те се страхуват от нас. Искат принизявайки, унищожавайки, унизявайки, мислят, че по такъв начин ще вдигнат себе си, значението си. А обратното – унижават се още повече. Да измъчваш обезоръжени момчета, които реално са защитавали страната си, не са нападали никого, не завоюват, а се защитават… И от човешка гледна точка, и по военна доктрина – това е низко… Няма какво да се каже. Даже орки не искам да ги наричам, а твари. Все едно - победата ще бъде на наша страна. Все едно - ще дойде това време, когато ще трябва да пуснат всички наши от плен, когато ще си заминат от нашите земи. Колкото и да не им се иска. Аз съм убеден, че дори в тях започват да се появяват съмнения в победата, могъществото и безнаказаността… Съмнения, че са дошли не на тази земя, отдавна преминавайки червените линии на човечността. Времето ще постави всичко на мястото му.

Следете новините ни в :