Лени Драшанска, която се научи да танцува с протези: Нахъсвам се и забравям болките в краката си

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Срещаме ви с Лени Драшанска. Жена с млад дух, която танцува с протези и на количка. Тя е родена през 1950 година в Червен бряг, но когато е на годинка, семейството ѝ се премества в София, където нейната сестра е приета да учи балет в Хореографското училище. След като сменя няколко училища, Драшанска завършва Първа вечерна гимназия, в сградата на днешното 22-ро СУ „Георги С. Раковски“ в София. След училище упражнява различни професии, включително продавачка в магазин за електро материали. Но паралелно с това вече е започнала професионални занимания с танците.

Как започнахте с танците?

Записах се на танци още в девети-десети клас в училище. Преподаваше ни Димитър Манов, който почина миналата година. Той танцуваше в държавния ансамбъл „Филип Кутев“, а по-късно стана много вещ и известен. След училище той ми предложи да се запиша в танцовия състав на читалище „Аура“. Там ръководител беше Илия Ризов, който също танцуваше в ансамбъла. След училище можех по-редовно да ходя на репетиции.

Как попаднахте в групата пътуващи в самолетната катастрофа от 1971 година?

Получи се покана за турне „Седмица на българската култура в Алжир“. Имахме доста голям състав, 16 танцьори. Бяхме с Янка Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова, оркестър „София“. Дойде 21 декември и тръгнахме. По онова време имах гадже. Той ме взе от шивачката и ме върна у нас, за да си събера багажа. Тогава нямахме много нови дрехи, а трябваше да си направим тоалети. Тази шивачка работеше с много артистки и правеше много хубави дрехи. Отидохме на летището, качихме се и започнахме да пеем една песничка, която често си пеехме. Един от колегите вика: „Тръгнахме, другари!“. Стюардесата ни почерпи с бонбони. С някои колеги сменихме местата си. Аз бях отстрани, но седнах до прозореца. Откакто самолетът тръгна, започна да кръжи. Дотогава не се бях возила на самолет.

Аз сложих единия си крак между седалката и стената на самолета. По едно време се усещам по корем и не мога да мръдна. Тъмно е, чувам гласове, а аз съм напряко върху седалката. Някой говореше за колани и да се пазим, защото самолетът може да избухне. Успях да откопчея колана си и да изпълзя навън. Казах си: „Какво нещо е инстинктът!“. Изобщо не съм се мъчила да ставам. Получило се бе нещо като тераска, след като се бе счупила опашката на самолета. Мислех, че е четири метра, а се оказаха осем. Казах си, че трябва да падна отгоре, а беше височко. Когато паднах долу, на тревата, усетих, че нещо е станало с мен. Колегите веднага ме забелязаха. Един от тях ме хвана под мишниците и ме извлече настрани, понеже всички се страхуваха, че самолетът ще избухне.

Не дойде нито пожарна, нито линейка. Доста време чакахме. Даже някой се провикна: „Е, ще хващаме ли друг самолет?“. По едно време дойде един автобус от онези, които карат до самолета. Всички се качихме в него. Някои се радваха, прегръщаха се и се целуваха. Колегата, който ме извлече, ме качи на първата седалка. Помолих го да се обади на гаджето ми, за да ме вземе. Но виждах, че ме гледа много странно, още малко и ще зареве. А аз бях рошава, половината ми нос бе откъртен... Единият ми крак бе отсечен до стъпалото, другият бе счупен и аз го държах, защото ме болеше. По средата на пътя на автобуса ни пресрещна линейка и ме прехвърлиха там. Когато пристигнахме в „Пирогов“, имаше няколко санитари, които седяха и гледаха, направо си бяха глътнали езика. Тогава не се случваха толкова често такива злополуки.

Един по-едричък санитар ги разбута, взе ме и ме качи на носилката. Вече в асансьора чувствах, че изнемогвам и губя сили. Бях откарана директно в операционната. На другата сутрин се събудих като някое слонче. Увита в дебели превръзки, а краката ми бяха омотани до десет сантиметра под коленете. В реанимацията бяхме с още една приятелка, която също беше пострадала, а нас ни пое една много готина санитарка. Тя се грижеше за нас, даже ни даде да изпушим по една цигара. Чудеха се как да ни държат в нормално състояние на духа, да не се отчаем или притесним. Искахме да ни даде огледало, за да се огледаме, но санитарката не искаше да даде такова, особено на мен. Постоях в реанимация, после малко в отделението и след това бързо ме изписаха. Още докато бяхме в отделението, реших да отида в съседната стая, за да присъствам на визитацията за Мария Нейкова, и тръгнах на колене. Тогава някои от сестрите извикаха: „Хванете я, хванете я!“. След това ми дадоха и количка, с която да се движа из отделението.

Как се разви животът ви след това?

След като ме изписаха, трябваше да чакам повече от пет месеца за протезиране. Имаше санаториум в Свети Влас и ми предложиха да отида там, но аз не исках. Гаджето идваше, грижеше се за мен, донесе ми телевизор в стаята, помагаше и на една друга жена. В един момент гаджето спря да идва, понеже имал да поправя автомобила си. Така аз реших напук да отида в Свети Влас. Там беше много хубаво. Там креватът имаше отгоре един лост. Щом засвиреше народна музика, аз се хващах за лоста и танцувах. Имаше още две жени там, а едната се скъсваше да реве, докато ме гледа. Все пак бях млад човек... А през това време гаджето си намери нова приятелка, която го бе прелъстила, и не беше вече толкова отдаден. Щом се върнах, отидох да ме протезират. Бях си приспособила едни ластични ботуши, където вътре бях сложила и линийки. И когато ги обувах, все едно имах крака. Даже когато някой идваше да ме търси в болницата, не можеше да ме намери, понеже очакваше да види жена без крака.

Доста бързо се научих да ходя с протези. Правеше се много гимнастика и имаше доста рехабилитация. Не съм ползвала никакви помощни средства, само количка. Бутам количката и от време на време сядам в нея. Мина известно време и започнах да ходя повече. Баща ми свиреше в мандолинния оркестър към Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“ и много пъти съм ходила с него на творчески почивки и концерти. Това беше през 1972 и 1973 година, а през 1974 година ходихме и на турне до Нидерландия. Там бяхме в катедрала в град Керкраде. Когато влязохме, чухме вълшебна музика. Казахме си: „О, къде сме тръгнали ние, тук толкова хубаво свирят!“. Но после така се получи, че нашият оркестър бе на първо място. И това беше първият случай, в който видях човек на носилка на концерта.

За нас, българите, това беше доста неспецифично. После ходехме там всяка година. Няколко години по-късно, пак при едно от излизанията ни, отидохме да се разходим в град Бремен. Там видях да бутат инвалидна количка към автобуса. Оглеждах се, чудех се, а то се оказа, че количката е за мен. Бях стъписана! Ние, българите, не обичаме помощни средства. Аз бях като в небрано лозе, стоях като препарирана. Седнах в количката, а ми беше направо ужасно. Така почти нищо не разбрах от Бремен и нямах причина да се притеснявам, че съм в количка. След това се омъжих, защото реших да си имам и детенце. Мъжът ми бе комшия, с когото сме израснали като деца. Беше лежал в затвора, защото е бягал към чужбина от казармата. Беше много скромничък, а по онова време аз бях получила обезщетение след катастрофата. Имахме право и на коли на държавна цена.

Нашият брак не бе стабилен и не просъществува дълго. Мъжът ми отказа да плаща и издръжка за детето, а по-късно се ожени повторно. Той отдавна почина. Детето остана при мен дори и след развода. После работих десет години в предприятие за трудоустроени, още три години бях диспечер в столичния градски транспорт, а после доста години работех на пазара в „Красна поляна“. Там продавах детски дрехи. И понеже им слагах малка надценка, а и бяха много хубави, хората ги купуваха. Тогава нямаше и толкова дрехи, колкото сега. Много ми е чудно как съм мъкнела онези грамадни чанти с дрехи! Там седях и продавах цял ден. Бе доста изморително, но се изкарваха парички, а аз съм човек, който обича да пести. Чак когато се роди внучката ми, реших, че ще си остана вкъщи.

Имаше ли желание да се потули случая с катастрофата?

О, да, това въобще не бе споменато. Само едно мъничко материалче във вестник. По-късно Миролюба Бенатова прави филм в две части и там тя взима интервюта с всички и се мъчи да разбере каква е била истинската причина. Това бе тъмна история. Казваха, че самолетът бил сменен, говореха, че искали да ликвидират главния пилот, и т.н. Но нищо от това не се потвърди.

Поддържате ли контакти с хората, участвали в катастрофата?

Да. Тогава половината от пътниците оцеляха, но много и починаха, включително нашият ръководител с дъщеря си. Доста години ние, оцелелите, се събирахме на 21 декември. Преди около 15 години правихме много хубаво честване. Тогава поканихме Панайот Панайотов, Есил Дюран, даже и един църковен хор, който много ми беше харесал. Но днес почти не останаха живи хора. Може би има пет-шест човека.

Качихте ли се отново на самолет след катастрофата?

Да. За пръв път се качих отново през 1991 година, когато ходих на маратона в Ню Йорк. Имахме вътрешен кръг в България, където с количка минах 42 километра. Тренирах много. Минавала съм най-много 15 километра дневно, даже започнах да се движа с канадки. Условието в нюйоркския маратон беше да помагат на всеки, когато видят, че има проблем. Който завърши маратона, може да получи помощ от специалисти. Аз бях решила да имам американски протези. Направиха ми протези и те бяха като българските, но много по-удобни. И до ден днешен ми е интересно как ги направиха.

Кога подновихте танците?

Ходехме на спорт. Едно време имаше много клубове, в които тренирахме. След маратона се свързах с някакви хора, които ми казаха, че група от хора с инвалидни колички ходи в Павел баня. Там се седеше по двайсет дни или месец. Там тренирахме хвърляне на диск и на копие, тласкане на гюле, стрелба с лък, бягане на сто метра с колички. Това беше през 1992 година. От онова лято насетне не съм спирала да ходя там. Тогава ходех редовно в Чехия, където дъщеря ми живееше с двете си деца и аз ѝ помагах да ги гледа. Танците бяха между другото и когато съм си тук. Малко ми трябваше, за да се включа в танците. Някой беше направил проект за спортуващите хора с колички и имаше група за песни и танци. Издействаха ни костюми и започнахме. Имахме готова група за танци, която се нарича „Танцувам не по-различно от теб“. Имах танци и с количка, но и без количка. Танците бяха разработени много добре. Имаше си сценична постановка и затова нещата ни се получаваха. Имахме и много хубави преживявания от концерти и от участия във фестивали.

Имаше ли момент, в който да наречете себе си човек с увреждане?

Не съм се чувствала така. Много хора от оркестъра не знаеха какво ми е състоянието. На пазара, където продавах, също не знаеха. Веднъж ми взеха интервю и им бях дала албум, за да подберат снимка. Имах снимка на количка, но не предполагах, че ще я ползват на първата страница на вестника. Дотогава си ходех все още без патерици и хората не знаеха какво ми е положението.

Имахте ли проблеми с протезите през годините?

Непрекъснато. Преди, когато бяха по-евтини, работеше национален център по ортопедия в Горна баня. След демокрацията всичко се разтури и ставаше все по-лошо. До някакво време шофирах, но след това започнах да се движа само с градски транспорт. И днес протезите създават големи проблеми. През лятото трябваше да извикам такси, за да хвана влака, а не можех да стоя и да пазя равновесие. И докато се люшках наляво и надясно, се оглеждах и си казвах: „Хората сигурно ме мислят за пияна“. И тъй като изпитвах проблеми с протезите, това стана повод всяка година да ходя в Поморие и да стоя по три месеца, защото там не ги използвам. А една година, когато бях на триседмичен престой в Павел баня и се радвах, че няма да използвам протезите известно време, прекарах без тях две седмици. И щом тръгнах да ги слагам, беше все едно ги поставям за първи път.

Направо не можех да ходя, не знам какво бе станало. И оттогава това ми е за урок. От протезите ми се получават рани, кожни алергии и други. Ходя при различни лекари, а те си прехвърлят отговорността. През четири години имам право да сменям протезите, но последните качествени протези, които съм носила, бяха тези от Ню Йорк. С тях изкарах много време. Откакто закриха центъра в Горна баня, има много производители, но ги правят все по-зле, а същевременно стават все по-скъпи. Здравната каса ни даваше до миналата година 1700 лева за смяна на протеза, а протезите струват много повече.

Цената им се определя от частите, от които са съставени. Когато бях в Чехия, си бях извадила документи и имах право веднъж на две години на смяна на стъпало, а там стъпалото позволяваше и слагане на обувка с до пет сантиметра ток. Това бе много удобно. Сега, с българските протези, ходя само с равни обувки. При 1700 лева от касата, стъпалото само за едната протеза от чешкия вид струваше 9000 лева. Така че не можех да си позволя такава екстра. Но аз дори не съм държала на това. Може и да са най-простите протези, но да са удобни. Същото е положението и при инвалидните колички у нас. А за достъпността да не говорим. Направиха автобусите по линията 72 достъпни за колички, с рампа, която се сваля. Но той толкова се пълни с хора, че ти не можеш да се качиш вътре с количката, а съвсем не можеш да разчиташ, че някой ще ти свали и рампата. Идвало ми е до рев от несправедливости в социалната система, от бюрократщина и от какво ли не. Сега вече съм претръпнала и гледам на всичко по друг начин.

Колко време след катастрофата трая психологическата травма от счупването на краката?

Честно казано, не съм имала травма. Аз си бях поставила за цел, че ще продължа да играя танци, дори че ще тичам. Е, не започнах да тичам, понеже бих могла само с протези, а кой знае колко струваха те. Често гледам видеоклипове в социалните мрежи на една италианка с протези, която тича по различни състезания. Питах в нашата работилница дали имат протези като нейните, понеже на витрините им се виждат снимки на всякакви протези. Но те нямаха. Имала съм много тежки моменти. По цели дни съм пробвала различен вид походка. Каквото и да става вкъщи, щом изляза навън, усмивката винаги е на лицето ми.

А позволявате ли си да танцувате днес с протезите, които ползвате?

Малко трудно. Обещала съм на Христина Кунчева, ръководител на групата ни, че ще имам танци в концерт, който ще подготвяме. Ако не съм с канадките, много трудно балансирам върху протезите. Докато вървя, не личи толкова, но ако трябва да стоя права, трудно мога да издържа по-дълго. Гледам да седя до последния момент и ставам чак когато започне танцът. Дойде ли танц, се нахъсвам, забравям всичко, дори болките в краката, и правя, каквото трябва.

Следете новините ни в GoogleNews