Градовете, които вече ги няма. Университетският преподавател Цветелина Тунтева разказва от Адана

Цветелина Тунтева е музикант и университетски преподавател. Тя и съпругът ѝ работят от почти четвърт век в Държавната консерватория в Адана. По стечение на обстоятелствата Цветелина и съпругът ѝ се прибират от ваканция в България няколко часа преди земетресението в Турция.

В последните дни Цветелина по неволя се превърна в кореспондент на много български медии. Тя разказва от първо лице какво се случва в момента в Адана.

Цвети, да започнем така...Ти и съпругът ти сте преподаватели в Държавната консерватория в Адана...

Да, в университета "Чукурова", където сме вече 24 години. Съпругът ми всъщност преподава от 24, а аз - от 23.

Доколкото разбирам, в деня на земетресението вие се прибирате с полет от България.

Точно така. Върнахме се за началото на втория семестър в университета. Кацнахме в 1 часа след полунощ. Точно в 4,17 часа започна земетресението. Ние все още бяхме будни. Разтоварихме багажа след пътуването и малко след като си легнахме, земетресението започна.

Можеш ли да опишеш вашия сблъсък с този ужас?

Знаеш ли, много е трудно да се опише този страх и тази безпомощност. Много дълго продължи първото земетресение. Не го наричам "първи трус", защото се оказа, че са били две отделни земетресения. Трая повече от една минута... Но тази мунута в такава ситуация ти се струва безкрайна. Около теб всичко бучи, люлее се, вратите се удрят...Просто беше толкова силно, че ние се вцепенихме и не можахме да реагираме. Дори не ни дойде на ум да излезем навън. Седяхме като вцепенени...

След първоначалния шок излязохте ли навън? И какво беше първото нещо, с което се сблъскахте?

Всъщност не излязохме навън. Ние живеем в едноетажна къща. Бързо обходихме цялата къща, видяхме, че е здрава. Това ни успокои и решихме, че няма нужда да излизаме на улицата. Но почти всичките ни съседи излязоха навън.

А след това? По някое време все пак сте излезли. Какво видяхте, когато за първи път излязохте навън?

Имай предвид, че в същата тази вечер на земетресението валеше много проливен дъжд. Валеше толкова силно, че излязохме чак на сутринта. Първото, което видяхме, бяха колите. Адски много коли по улиците. В двора на училището, зад което ние живеем, беше пълно с автомобили. Хората просто панически бяха избягали от блоковете и се бяха концентрирали на места с открити пространства.

От това, което видя, как изглеждаха събитията на сутринта след земетресението. Имаше ли организация или цареше по-скоро паника?

Нямам представа каква е била организацията в самото начало. Само че имаше едно вцепенение у хората. Нищо не работеше. Представи си - ние току-що сме се прибрали от България. Хладилникът е празен, нямаме даже макарони, а всички магазини са затворени. Всичко беше замряло. Нямаше откъде да си купиш даже един хляб. Това беше в началото...Впрочем по обяд тукашно време последва второто земетресение. То беше с много малко по-слаб магнитуд. Просто със същата сила ни удари, единствената разлика бе, че бе по-кратко. Но това беше огромен стрес отново. Целият първи ден премина в едно вцепенение, в едно чудо какво да правим, какво се случва. После тръгна първата информация какво става. На практика беше голяма паника...

И след това дойде вашият сблъсък с разрушенията, както се казва, от упор... Видели сте спасителните операции на живо.

Най-напред гледахме по телевизията. Всъщност ние 3 дни не излязохме от дома си. Най-накрая решихме, че трябва да видим какво става в града, в който живеем. И отидохме да видим местата, за които знаехме, че са концентрирани по-големите поражения. Мащабите на пораженията обаче се оказаха много по-големи, ние не очаквахме точно това. Имаше напълно разрушени блокове, но ни направи впечатление, че са страшно много полуразрушените или частично разрушените жилищни сгради. Тук са обезлюдени цели огромни жилищни квартали, които по принцип са много гъсто населени. Блоковете са многоетажни, близо един до друг, а вътре няма един човек. Всичко е тъмно, мъртво... Много е странно да го гледаш. Когато отидохме да видим какво всъщност се случва, попаднахме на една спасителна операция и видяхме според мен отлична организация...

Можеш ли да опишеш какво представлява една спасителна операция?

Най-напред тежка техника разкопава всички големи отломки. След като това бе свършено, ни накараха всички, които бяхме наоколо, да млъкнем и да не се движим. Спасителните екипи имат някаква система, която не разбрах точно какво представлява - дали е лъч, дали е нещо като радар... С помощта на тази система се открива и най-малкото движение под руините. И това се прави периодично. Премахва се следващ пласт отломки, после отново се качват хора. От един особен автомобил се отварят капаците и нещо се спуска в руините. Всички мълчим, за да могат спасителните екипи да открият следи от оцелели. Видях, че отстрани стоят хора, видимо от пострадалите, от живеещите в срутените сгради. За тях бяха организирани полеви лагери, раздаваше се топла храна, вода, топъл чай. Имаше напалени огньове. Какво да кажа - трагедия...

На практика Адана не е от най-пострадалите градове в Турция...

Ами...доста пострада и Адана. В началото чухме за някоя и друга разрушена сграда, но докато обикаляхме града, осъзнахме, че има цели квартали, които не стават за живеене. Не можеш да си представиш каква страховита гледка...Цели блокове, които са сцепени отгоре до долу...
Когато се връщахме към колата след обхода на града и, така да се каже, ни "падна жетона" какво се случва и къде се намираме, си дадохме сметка, че сме абсолютно луди, че се намираме тук, защото всеки момент, в случай на вторичен трус тези блокове мога да се срутят върху нас. Вървяхме по средата на улицата, оглеждахме се. И ходейки към колата, от лявата ни страна рухна блок. Представи си - на около 50 метра от нас. Това буквално ни остави без думи от ужас. Тръгнахме да бягаме, но малко по-надолу ни спря полицията. Там разбрахме, че това е контролирано разрушение на опасната сграда.

Кажи ми какво е положението с останалата инфраструктура при вас - ток, вода, мобилни телефони. Виждам, че имате интернет...

С напредване на времето осъзнаваме какъв голям късмет сме имали тук. Първо, че другите градове, които са в епицентъра на земетресението, вече ги няма. А те са прекрасни, аз съм ходила там. Ако знаеш какви музеи имаше...Хатай, Газиантеп, Кахраманмараш...Хатай е прекрасно място, там е първата църква в света -"Свети Петър". Тя е под закрилата на ЮНЕСКО. Има музеи...Имаше. Нищо не е останало. Там е една смесена култура от много религии, националности. Този град винаги е бил пример за добросъседство, за взаимопомощ, за това как в хармония могат да живеят различни религии...

Но да се върнем при нас. От самото начало в Адана нямаше проблеми с тока и водата. Имахме и интернет, благодарение на което веднага успяхме да се свържем с близките си. И сега, с напредване на времето осъзнавам колко леко сме се разминали...

Мислите ли да се приберете в България, или ще останете в Турция, в Адана?

Неяснотата е много голяма. Честно казано се чудим какво да правим. Мислехме да се прибираме, но няма полети. В момента летището е ангажирано най-вече с международната помощ. Аз имам приятелка, която работи там. Това летище е много малко, а за 3 дни е приело над 500 самолета с международна помощ. Натовареността е огромна, за пътници почти няма шанс да излетят оттук...

Вчера наши доброволци, които са в Турция, споделиха в българските медии, че има и проблем с горивото. Бензиностанциите на практика не работят...

Така е, съпругът ми се реди няколко дни за бензин. Всъщност имаше гориво, но опашките бяха наистина огромни. Това е така, защото хората панически напускат града.

Консерваторията, в която работите със съпруга ти, не работи...

Не работи. Пълно е с хора, които са приютени в конгресния център на нашия университет. Той се намира в средата на едно поле, там има кампус. Представи си един полуостров от различни факултети, които се намират на отстояние помежду си. Там е безопасно в момента и са приютени много хора.

А къде са настанени хората, останали без дом. Доколкото знам и при вас температурите не са никак високи...

Има палаткови лагери, но на мен ми е много жал за тия хора в палатковите лагери. Има, разбира се и други варианти за хората. Ние също приютихме едно семейство в дома си. Хората тук са отворили и частните си домове.

Цвети, в края искам да ти задам един много важен въпрос. Според това, което ти виждаш, каква помощ е нужна за хората при вас?

Според мен тепърва ще е нужна много помощ, защото хората останаха без домове.Представяш ли си - цял един живот си събирал пари, за да си купиш дом и оставаш без покрив. И това вече са стотици хиляди хора тук. Според мен на първо място помощта, от която има нужда, е техническата помощ. Не по-малко важна е и медицинската помощ. В тези първи дни това според мен е най-важното. Постоянно пристига помощ. Доколко тя е достатъчна, не знам, защото другите градове са много по-пострадали. Но това, което виждам тук, е че се работи много добре. Важна е и хуманитарната помощ - дрехи, одеала. Но това и турците много добре го организират. Но как ще се решат финансовите проблеми и бездомността на хората - това тепърва ще разберем. Аз нямам представа.

Следете новините ни в GoogleNews