Елжана Попова - нежността, която помним (интервю)

Срещаме се с Елжана Попова в Auditorium Parco della Musica по време на Римския кинофестивал и телевизионния пазар MIA. Обадила съм ѝ се за интервю, тичам със закъснение, защото два рейса просто не дойдоха... тя ми маха - дребна, усмихната и елегантна жена, подстригана на черта, познавам я веднага. 30-те години отгоре не са я променили значително, топлината е още там, но крехкостта й е отстъпила място на една решителна категоричност - вижда се, че Елжана вече не е момиче и че животът ѝ е бил по-голям от ефирността ѝ, не лесен и пълен с предизвикателства. Още не знам, че по-късно същата вечер тази среща ще ме отведе на филма „Sants“ на Микел Гуреа, след който ще плача насред червения килим, до актрисите и режисьора, почти в полунощ. 

Но преди нощта ще се случи друго завръщане. Елжана ме връща трийсет и пет години назад, в салона на Народния театър. В онова време, когато, още ученици, седяхме в тъмното и ѝ се възхищавахме. Помня нежността ѝ, красотата ѝ, силата ѝ, начина, по който присъствието ѝ на сцената приковаваше погледа.

Сега сме в Рим и разговаряме на една масичка в градината на този голям комплекс, който се състои от зали за изкуство и киносалони, на пресен портокалов сок и кроасани, сякаш винаги сме се познавали. Не можем да се наприказваме - за филмите, които харесваме, за театъра, за режисьорите ни, за книги и писатели... тя ми препоръчва нова авторка, аз на нея - Дубравка Угрешич.

Има изключително безкомпромисен и добър вкус, не пропуска прожекция на фестивала на киното в Рим, професионалният ѝ интерес е задълбочен и сериозен. Прави ми силно впечатление колко просветена интелектуалка е и същевременно с каква обич и милост говори за България. Сякаш малко я идеализира. Няма огорчение, няма обида, няма отричане, напротив - част от нея сякаш дори съжалява, че я е напуснала и така като че се е простила с голямата кариера на актриса у дома. Макар да не мога да ѝ обясня, че в България такова нещо не съществува. Сякаш сме се провесили и сме се хванали за ръце, опитвайки се неволно да свържем два свята, София/Бургас и Рим, миналото с бъдещето. Между тези две срещи - когато бях дете, а тя - голяма актриса, до сега, лице в лице - се е побрал цял живот.

Елжана Попова е родена в Бургас. Музикалното ѝ образование е свързано с пианото, а актьорския си път започва след обучението във ВИТИЗ. Играе на сцената на Народния театър, снима в киното и телевизията. Сред ролите, с които я помнят българските зрители, са Яна във „Вик за помощ“ на Никола Рударов и Мария в „Дом за нашите деца“ на Неделчо Чернев.

През 1988 г. заминава за специализация в римската театрална академия „Силвио д’Амико“. Остава в Италия, където работи в театъра, киното и телевизията, създава семейство и отглежда трите си дъщери. Професионалният ѝ път я отвежда и към преподаването: в Centro Sperimentale di Cinematografia предава на бъдещите актьори опита си и основите на школата, в която самата тя е израснала.

Разговорът с Елжана е изключително наситен, задълбочен, интересен и приключва точно толкова внезапно - тя поглежда часовника си и скача, защото я чакат у дома. Тичаме покрай червения килим, по който вече минават знаменитости с блестящи тоалети. Прави ми впечатление, че тя не им обръща особено внимание, по-скоро ми представя с гордост огромната книжарница, която е точно до кафенето на културния комплекс. Подминаваме, продължавайки да говорим, множество пинии, спарената миризма на циганско лято ни блъсва, когато достигаме голямата улица, където тя ми посочва определен автобус, а аз се затичвам да го хвана. Виквам, че ще се видим пак. Тя ми махва.

Минути по-късно се сещам, че в бързината и омагьосването от нея съм забравила лаптопа си, скачам от рейса и се затичвам обратно. Група елегантни господа на около 60, които са заели нашата масичка в градината се смеят, че са ми го пазили. Така попадам случайно на билет за филма „Sants“ на Микел Гуреа - испанско-италианска продукция с Виктория Луенго, Ариадна Хил и Еулалия Рамон. Героинята Лали се връща в Барселона при умиращата си майка, с която отношенията ѝ са прекъснати. Между грижата, съпротивата и страха от загубата тя попада сред крадци на религиозни предмети. Най-голямо удоволствие ѝ доставя да краде. Историята събира майка и дъщеря в момент, когато времето за всичко неизречено вече изтича. Филмът дълбоко ме разтърсва и заради смъртта на моя баща... 

Почти в полунощ съм на червения килим, до хората, направили този филм, и плача. За всичко, което някога сме мечтали и никога не постигнахме. Защото ни беше откраднато някак. У нас, в България, така и не можахме да стигнем до там, че кадърните да успяват, изкуството да цъфти, а хората, които се занимават с него, да са на пиедестал. При нас и филмите, и достъпът до ролите в тях, и червените килими, и темите... са някак имитация. А и, давам си сметка, по някакъв много дълбок начин съм развълнувана от срещата с Елжана... с онази Елжана, която толкова обичахме. 

Разговорът ни започва от филмите, които гледаме на фестивала, и постепенно стига до работата, семейството и носталгията. Елжана говори откровено, понякога остро. За изкуството, което обича, изискванията ѝ остават високи.

Кои италиански режисьори следиш с интерес?

Харесвам Сорентино. Последният му филм, „La grazia“, много ми хареса. В „Партенопе“ главната роля играе Челесте, наша студентка много талантливо, много мило момиче. Самият филм ми дойде малко в повече, но Сорентино е голям кинорежисьор.
Харесвам Джузепе Торнаторе, включително документалния му филм за Мориконе. Много добър е и Саверио Костанцо, който направи сериала по „Гениалната приятелка“. Нашият голям приятел Христо Живков, Бог да го прости, снима с него „In memoria di me“ много интересен филм. Хареса ми и „Finalmente l’alba“.

А какво ти липсва в съвременното кино?

Добри сценарии. Има добри режисьори, но сценариите често са банални. Виж например последния филм на Мунджиу, „Fjord“, или филмите на Павликовски. Тук гледах „Fatherland“ на Павликовски, за Томас Ман и дъщеря му. Интересуват ме темите, идеите какво имат да кажат и как намират да го кажат. Извън това как е сниман филмът и как играят актьорите.

Много харесвам Звягинцев, прекрасни са „Loveless“ и „Левиатан“. Испанското кино също е в голям подем. Гледах „El ser querido“ на Сорогойен с Хавиер Бардем - прекрасен филм, много добре написан и изигран. Ходих и на майсторския клас на режисьора. Говори много, шегува се, но най-силно ме интересува това, което прави като режисьор.

А какво се случва с театъра в Италия?

Най-тъжното според мен е, че губи социалната си функция. Отиваш на театър и виждаш в публиката предимно актьори, режисьори, хора, които се занимават с театър. Но едно изкуство не може да се прави само за тези, които го правят.

Има абонаментни планове, които поддържат театрите икономически. Има и публика, за която посещението е част от социалния живот - отиваме с приятелки на театър, после на чай. Но младите хора, които не учат актьорско майсторство, кино или театър, рядко са там. Кой ще замести сегашната публика?

При нас пък финансирането според продадените билети насочи много театри към лесни, комерсиални заглавия. Има ли в Рим спектакли, които все още те вълнуват?

Вече внимателно избирам какво да гледам. Често виждам или старомоден театър, или постановки, които на всяка цена искат да изглеждат модерни. Гледала съм ужасни неща по Чехов, направени с лош вкус, само за да бъдат оригинални. Това също се превръща в клише.

Кастелучи е интересен, но и при него, след няколко представления, започваш да разпознаваш един и същ тип театър. Много ме интересува Мило Рау,  изключително голям режисьор според мен. Гледам чужди постановки, които гостуват тук, или отивам, когато мои студенти ме поканят.

Не знам къде в момента е най-силният театър. Аз гледам това, което идва тук. Не мога да следя едновременно какво става във Франция, Испания, Германия. Но ме интересува театърът на Мило Рау, неговите немскоговорящи актьори, начинът, по който работи.
Говоря преди всичко за Рим, където живея. В Милано може би могат да се видят по-интересни неща. Не бих искала да давам оценки за целия европейски театър, защото не мога да го следя навсякъде.

Когато замина за Италия, беше на върха на кариерата си в България. Как се реши да започнеш отначало?

Дойдох със стипендия за единайсет месеца - три месеца за езика и осем в академията, където и ти си учила „Силвио д’Амико“. Смятах след това да се върна и да продължа работата си в България. Никога не съм имала намерение да оставам.

Театърът е много свързан с езика. Колкото и добре да го знаеш, акцентът се усеща. Трябва да си като Санчо Финци и да имаш голям късмет, за да успееш въпреки това.

Останах, защото се омъжих. Заради мъжа ми. Иначе не бих останала. Бях на 26, когато пристигнах, на 28 се омъжих. Не бях чак толкова малка, но не си зададох много въпроси, които може би трябваше да си задам. Дали ще мога да работя на същото ниво? Как ще е да си далеч от всички? Как ще изглежда всекидневният живот?

Трудно ли беше?

Много. Но аз съм възпитана с чувство за дълг: като си взел решение и си дал дума, трябва да я удържиш. Че жертваш някои неща, за да имаш други. Дисциплина, страшна дисциплина.

Независимо от трудностите, лични и професионални, просто си вършех работата вкъщи и навън. Всичко останало потисках. Мислех си: „Ти си взела това решение, сега трябва да го изпълниш.“

Какво трябваше да пожертваш?

Театъра. Започнах да работя и тук, имах предложения, но разбрах, че не мога да запазя семейството си, ако продължа. Трябва да пътуваш с месеци - шест, осем, после още три. Казах си: „Аз за какво останах? Тогава по-добре да се върна в България.“

След това снимах в киното и телевизията, но в повечето случаи работата не беше на ниво, което ме удовлетворяваше. Когато се появи възможността да преподавам, се отдадох изцяло на това.

Означава ли това, че семейството се оказа по-важно от професията?

За да работя в театъра тук, трябваше да отсъствам дълго. Това беше невъзможно за мен. Ако щях да живея по този начин, можех да се върна в България, където имах работата си. Останала бях заради семейството и трябваше да намеря начин да съчетая нещата.
Не си зададох тези въпроси достатъчно сериозно, когато взимах решението. То беше преди всичко, което се случи после преди падането на стената, преди 10 ноември. Не знаех какво предстои. Но и в личен план не бях помислила какво означава да си далеч от всички и да трябва да се справяш сама.

Не ти ли липсваше сцената?

Открих, че вероятно не съм имала толкова силно актьорско его. Установих, че съм напълно удовлетворена от преподаването, от студентите си когато работят добре, когато се развиват извън нашата школа. Не ме гложди отвътре въпросът защо не играя като актриса. Преподавателската работа ми носи истинско удовлетворение.

Сред студентите ти е Челесте от „Партенопе“, но ти държиш да казваш „наша студентка“. Защо?

Защото не преподавам само аз. При нас обучението е три години. Основно работя с втори курс. В първи имат други преподаватели, в трети идват хора отвън за отделни лаборатории. Не е като във ВИТИЗ навремето - взимаш един клас и го водиш докрай.

За себе си мога да кажа, че съм студентка на Енчо Халачев и преди всичко на Снежина Танковска. Винаги я споменавам, защото на нея дължа най-много от онова, което съм научила за актьорската професия. Разбира се, и на хората, с които съм работила в театъра, киното, телевизията.

Какво от тази школа предаваш на младите италиански актьори?

Те обичат да категоризират: „Ти преподаваш метода на Станиславски.“ Но аз преподавам Станиславски и всичко, което е дошло след него. Не можеш днес да работиш точно по книгите от началото на миналия век.

Първото е да търсиш истината. Оттам започва всичко. Виждам колко ги интересува този подход. Въодушевяват се, работят, искат да опитват.

Нашата подготовка, когато аз бях във ВИТИЗ, беше на европейско ниво. Можехме да играем и в театъра, и в киното. Работила съм с американски и италиански актьори, никога не съм имала проблем заради подготовката си. Бяхме много добре обучени и за това трябва да благодарим на преподавателите си.

Мисля, че хората, които наистина са учили, могат да бъдат спокойни за подготовката си, където и да отидат. Не съм се чувствала по-малко подготвена от колегите, с които съм работила в чужбина. Това е много важно.

А сега радостта ми идва от работата с младите. Виждам, че подходът ги интересува, че искат да се задълбочават. Удовлетворението е голямо, когато започнат да работят добре, да намират собствен път.

Говорила си за клишираната представа за Източна Европа. Понякога и собственото ни кино я затвърждава - бедност, мрак, престъпност. Как гледаш на това?

На мен например „Уроците на Блага“ не ми хареса. Казвам го откровено. Много се радвам, че спечели награди, защото това е признание за българското кино. Ели Скорчева играе много добре. Но самият филм не ме убеди, намирам го за пресилен, трудно ми е да повярвам, че една българска учителка ще стигне до такива действия. Не ми харесаха сценарият и режисурата.

А имаш ли възможност да следиш българското кино от Рим?

Успявам да видя някои филми тук. Но когато лятото се прибера в Бургас, почти няма къде да гледам българско кино. В центъра имаше прекрасни кина, с дървени ламперии, имаше студийно кино, залите бяха пълни. После всичко се приватизира, появиха се магазини, казина. Не всеки може да вземе автобус и да отиде в мола. В Рим все още има студийни кина, има кина в центъра, можеш да гледаш филм на оригинален език със субтитри. Това е важно и за възрастните хора.

Ако следващите поколения спрат да ходят и на театър, и на кино, за кого ще правим тези изкуства? Само за платформите? Преживяването да гледаш с други хора на голям екран е съвсем различно. Ако и то изчезне, ще бъде много тъжно.

Когато видиш пълна зала на фестивали като Синелибри, като София Филм Фест, все пак има надежда.

Казват ми, че програмата е хубава, ще я разгледам. Радвам се, че има такава селекция, свързана с литературата. 

Тук гледах и много хубав английски филм с Хелън Мирън за Патриша Хайсмит. Младо момче пристига при нея в Швейцария, за да я убеди да напише още книги за мистър Рипли. Прекрасно написан, изигран и режисиран. Има трилър, има комедия. Английският хумор може да ме разсмее.

Какво друго би препоръчала от видяното на фестивала?

„Елсинор“. За актьора, който поема Хамлет в Националния театър на мястото на Даниел Дей-Луис, докато самият той умира от СПИН. Много силна история за връзката между живота и театъра. Надявам се филмът да стигне до София.

И пак бих препоръчала филмите на Павликовски, Мунджиу, Сорогойен. Филми, които си заслужава да гледаш в киното.

В България спорим и за образите, които масовата култура предлага успехът на престъпника, жената като златотърсачка. Как ти изглежда това отстрани?

Каква беше тази простотия с чалгата? Какво е това нещо? И тук има кич, има треш. Но това е ужасно тъжно. Много е тъжно, когато подобни представи се превръщат в доминиращи.

Тревожи ли те, че разговорът за изкуство остава затворен между хората, които го правят?

Да. Ако ниското ниво на всекидневния разговор продължава да доминира, как изкуството да стигне до хората? Кой да го гледа, как да го гледа?

Ужасен ми се вижда езикът на така наречената светска хроника. И не говоря за жълтите вестници, а за нормални издания, които имат страници за светски живот. Пошъл език, снимки на полуголи момичета. Хората, които се предлагат на младите за възхищение, често са невежи. Не може в един нормален вестник да се говори по този начин и да се предлагат такива образци. Не купувам жълта преса. Говоря за страниците през почивните дни или за последната страница на вестника, където има светски живот. Намирам това за много тъжно.

А ти самата сблъсквала ли си се с предразсъдъците към източноевропейките?

В средите, в които съм се движила, хората обикновено са интелигентни. Дори да си мислят нещо, може би не го казват. Но ролите, които съм получавала тук, често са свързани с това клише.

Като по-млада снимах с Питър дел Монте и Ким Роси Стюарт в „La ballata dei lavavetri“. Интересен филм за емигрантския живот на поляци, млади и интелигентни момчета, които не намират работа и чистят стъклата на колите по светофарите. Аз играех българка, която проституира. Нямаше такива сцени, филмът беше хубав, но представата е тази.

После играех домашна помощница в дълъг италиански сериал. В друг сериал героинята ми трябваше да бъде неграмотна. Казах на режисьора: „Не е възможно. Няма в България жена на моята възраст, която да не може да чете и пише.“ Предложих да е неграмотна на италиански. Накрая успяхме да го променим и  един мъж, в когото тя се влюбваше, я учеше да чете и пише на италиански. Абсолютно клише.

А извън работата?

Веднъж, когато голямата ми дъщеря беше още малка, бяхме в градинката в нашия квартал. Някой ме чу да говоря с акцент и ми предложи работа: „Вие сте много добра детегледачка. Ако случайно си изгубите тази работа…“ Казах: „Аз не съм детегледачка, това е дъщеря ми.“ „А, извинявайте!“

Но и сега се случва. Онзи ден чакахме на опашка за документален филм. Пишеше, че с баджа не могат да се запазват места, входът е свободен. Един доброволец настояваше, че не е така. Показах му написаното. Чу акцента ми и попита дали съм румънка. Казах, че съм българка. Отговори: „Румънки, българки вие сте все едни и същи.“ Не му отговорих, нямаше смисъл да слизам на това ниво.

Тази представа продължава да съществува. Много от жените от Източна Европа действително работят тук като домашни помощници, гледат деца или възрастни хора. Обикновеният италианец често познава именно тях. Други ще ти кажат: „Вашите оперни певци“, ще споменат художник, писател, тракийските съкровища. Но колко са тези хора?

Може ли човек да се предпази от тази представа за себе си?

Зависи в какви среди се движи. Не мога да кажа, че съм преживяла нещо кой знае колко тежко заради това. Имала съм случаи, усещала съм го, играла съм такива роли. Но сред интелигентни хора разговорът е друг. Ще ти кажат за оперните певци, за писател, когото са чели, за художник, когото познават. И това го има.

Само че масовата представа се създава от хората, които срещаш всекидневно. Ако жените от Източна Европа, които познаваш, са тези, които чистят у вас или гледат децата и възрастните ти родители, лесно започваш да мислиш, че всички са такива. За съжаление тази представа продължава да съществува.

Как приеха родителите ти оставането в Италия?

Бях голяма, не съм питала никого. Но на баща ми му беше много мъчно. Дойде тук само няколко пъти за всичките години. Аз си ходех, но му беше тежко. На майка ми сигурно също, но тя беше по-боен човек. Научи сама италиански, идваше да помага с децата. Адаптираше се, пазаруваше, говореше с хората в квартала.

Сега средната ми дъщеря, която завърши, изпраща кандидатури за работа в различни държави, но в Италия нищо. Като си помисля, че може да отиде да живее другаде, става ми тежко. Сега разбирам какво им е било на моите родители. Трябва да го преживееш, за да го усетиш.

Дъщеря ми много е пътувала по специализации от Москва до Лисабон, в Холандия и на други места. За нея е естествено да търси работа навсякъде. За нас, родителите, мисълта, че детето може да отиде далеч, е друга. Когато самата аз заминавах, не си давах сметка за това по същия начин.

Носталгията кога беше най-силна?

На вълни. В началото дори не толкова работех, бях влюбена, после детето, еуфорията… Но тя се връща периодично. След толкова години се научаваш да я надмогваш, да съжителстваш с нея. Не изчезва никога.

Винаги съм си ходила в България, всяка година. В началото и за Нова година, после само лятото. Никога не съм прекъсвала връзката. В началото пътувахме и през зимата, после остана лятото, но нямаше година, в която да не си отида. На децата вкъщи говоря на български. Четат, говорят добре. Аз чета българска литература, общувам с приятели.

Как ти изглежда България, когато се връщаш?

Виждам и добри промени. Основно съм в Бургас. Промените бяха неизбежни, всички се надявахме. Може би сме имали идеалистична представа за това, което трябваше и можеше да стане. Но то никъде не съвпада напълно с онова, което действително става.
Все имам надежда, че нещата ще отидат към по-добро. Но не искам да давам категорични оценки, защото не живея там.

Това променя ли отношението ти към гласуването?

Винаги гласувам. Но ако зависи от мен, смятам, че българите, които като мен живеят постоянно в чужбина, не трябва да гласуват. Трябва да гласуват хората, които живеят там те знаят най-добре за какво става дума. Едно е да си отиваш за месец, друго е да живееш там колкото и да четеш, да слушаш, да ти разказват.

Ако зависеше само от мен, може би нямаше да гласувам. Но съм възпитана да си изпълнявам задълженията и гласувам. Може би не съм права, това е моето вътрешно колебание.

А възможностите за реализация в Италия по-добри ли са?

И тук е много трудно да реализираш потенциала си. Много млади италианци заминават лекари, инженери, хора, които се занимават с научноизследователска дейност. В чужбина са по-добре платени. И тук непрекъснато се борят за по-добри бюджети, за повече възможности. Не е само български проблем. Когато няма достатъчно средства за наука, тя не се развива, хората не са удовлетворени.

Но и в културата не е достатъчно само да се дават повече пари. Какъв е смисълът, ако после се правят халтури, безсмислени неща или неща, които гледат само хората, които правят изкуството? Важно е какво се прави с тези средства и до кого стига.

Хората трябва да имат убеждението, че данъците им отиват за свестни неща - здравеопазване, образование, изкуство, култура и се управляват добре. Тогава и отношението им ще е друго. Самото увеличаване на средствата няма да реши всичко.

Понякога ми става много тъжно, като си представя свят, в който всички стоят пред телефоните и компютрите, а гледаното е все по-кратко и само за развлечение. Това ме потиска. Но за България ти знаеш много повече от мен аз не мога оттук да давам всички отговори защо и как.

Кое е твоето място в Рим?

„Вила Боргезе“, целият исторически център. И тук, в Аудиториума, много обичам да идвам. Живеем на две крачки. Има хубава книжарница, можеш да седнеш да четеш, да разглеждаш, да се срещнеш с приятели.

А с италианската кухня сприятели ли се?

Не обичам нито пица, нито паста. Много обичам италианските сирена, моцарела. Българска храна също много обичам, и децата я обичат. Като си отидем в България, ядем само българско.

Тук правя баница, за Коледа - сарми с лозови листа. Преди майка ми ги правеше. Сега, като я няма, купувам лятото лозови листа от бабите в Бургас и трябва аз да ги направя. Много е трудоемко. Аз не съм голяма готвачка, непрекъснато приготвям храна, но не казвам, че готвя, а че приготвям храна.

Голямата ми дъщеря онзи ден опитала да направи таратор вкъщи, но детето не го харесало. „Изядох си го аз“, каза. За италианците е странна тази студена супа с краставици и кисело мляко.

Тук съм правила мусака, гювечета, но мъжът ми не ги обича особено. Затова обикновено ядем по италиански, а като отидем в България, си наваксваме. Майка ми, когато идваше, правеше сармите, всички много ги обичаха. Сега това остана за мен, поне на Коледа.

Как изглежда един твой ден?

Ставам много рано. Спя малко, уви. Всекидневието винаги ме е потискало - пазаруване, готвене, чистене, простиране, подреждане. Няма как. Ставам рано, за да имам време да чета и да правя моите неща на спокойствие.

Когато започна Римският кинофестивал, малките ми деца бяха на година и половина и на три и половина. Вечер ги нахранвах, изкъпвах, приспивах и тичах за прожекциите в девет и половина, десет и половина. Сутрин ги водех на училище и веднага идвах тук.
За мен е много важно да имам моя територия, която да не е свързана с всекидневния бит. Дори когато децата бяха толкова малки, намирах начин да дойда тук. След като ги приспя - на прожекция. След като ги заведа сутринта - пак тук. Иначе всичко е свързано с къщата и задълженията, а аз имам нужда и от това време. Иначе денят ми е като на всяка жена, която има семейство и работи. Само до работата пътувам повече от час, общо около три часа на ден. А за занятията със студентите има и много подготовка.

Какво четеш сега?

Елизабет Страут. Много ми харесва как пише. „Казвам се Луси Бартън“, „Луси край морето“… Книгите ѝ са много кинематографични. Тя гостува при нас в Експерименталния киноцентър за среща за писането. Изключително интелигентна, очарователна жена. Аз съм много срамежлива, обикновено не отивам да говоря с хората, но някой ме представи. Казах ѝ, че начинът ѝ на писане ми напомня Чехов, върху когото винаги работя със студентите си.

Тя се трогна. Каза, че по-голям комплимент не може да ѝ се направи, че обожава Чехов. А аз, като се увлека по един писател, започвам да чета всичко. Сега съм на вълната на Елизабет Страут.

Ето, ще ти прочета един цитат от нея: „Подозирам, че можем най-много да се надяваме. И това не е малка надежда - че никога не се отказваме, че никога не спираме да си даваме разрешение да се опитваме да обичаме и да получаваме любов.“

Къде отиваш сега?

В къщи, чакат ме вкъщи!