• „Времеубежище” на Георги Господинов постави България на световната литературна карта

• Националното книгоиздаване е в пикова форма, въпреки проблемите

„Казвам се Светлозар Желев и съм пристрастèн. Пристрастèн съм към книгите, музиката, приятелите, пътуването, към промяната, различността, пресичането на граници, към красотата, жените, удоволствията, емпатията, човечността, добротата, справедливостта, към истината, прямотата, искреността, обичта..., към лекотата на битието, мечтите, уважението..., към мъдростта в думите, към бавното живеене и бързата реализация, към всеки нов ден и всяка споделена нощ, към живота и смъртта.
Не съм спирал да чета вече 42 години... Книгите станаха и моя професия, първо като книжар, а после като редактор и издател. Бил съм и радиоводещ, телевизионен водещ и редактор на предаване за книги по БНТ, главен редактор на GRANTA България, редактор на секция „Литература“ в „АРТизанин“. Ръководител съм на Националния център за книгата в НДК, преподавам в СУ „Св. Кл. Охридски”.
Чета всеки ден.”

Така той описва сам себе си чрез импровизирано представяне в първата си книга „За бавното живеене и насладата от живота”(2020 г.)., като автор и съставител на сборника.

Да започнем с ваш цитат: „В началото бе книгата. И морето.” В разказа ви около създаването на фондация „Елизабет Костова” има много обич, много романтика и отдаденост (виж в сайта на Фондацията – ekf.bg). Като нейн съосновател преди 16 години, кои приоритети в дейността й бихте откроили сега, от дистанцията на тези 16 години?

Всички конкретни инициативи на фондация „Елизабет Костова”: и творческите ателиета по превод, и Созополските семинари по творческо писане, и наградата „Кръстан Дянков” за превод на съвременен роман от английски на български език, и останалите, са важни в своята свързаност и единна цялост. Комплексното мислене и комплексният подход в интегрирането на нашите дейности в един общ културен проект, са обединяващ приоритет за Фондацията през тези 16 години. Например семинарите ни по творческо писане в Созопол традиционно събират една талантлива общност от български и англоезични писатели, редактори, преводачи, модератори, лектори от много държави и континенти. Хората от тази общност обменят ценни идеи, познания и опит, и всички те са реални участници в създаването на съвременна художествена литература с висока стойност.

Другата популярна инициатива на Фондацията – наградата „Кръстан Дянков”, успя да поощри и да „отгледа” подобна силна общност от български преводачи. Отличието се връчва за 16-а поредна година и е в размер на 3 000 лева. Благодарение на каузата „Кръстан Дянков” и на творческите ателиета по превод нивото на нашите преводачи значително се повиши. Имаме отлични преводачи от и на английски и български език, с които можем да се гордеем.

Фондация „Елизабет Костова” продължава целенасочената си дейност и за популяризиране на съвременната ни художествена литература в англоезичния свят, насочвайки към нея световното внимание, което тя заслужава. Вече 12 български писатели са преведени на английски и присъстват осезаемо на книжния пазар в САЩ, чрез американското издателство „Оpen Letter Books”. Сред тях са Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов, Захари Карабашлиев, Христо Карастоянов, Албена Стамболова, Вергиния Захариева и др.

Ателиетата по превод, лекциите и срещи с различни писатели, резиденциите за писатели и преводачи, които се организират в партньорство с други институции, са само част от многообразната дейност на Фондацията, която е може би най-блестящият пример за литературна дипломация.

Дълбоко потопен сте в „кухнята” на родното книгоиздаване повече от две десетилетия. От редови книжар на площад „Славейков”, през редактор на книги и на различни лит. издания, през търговски директор, администратор, литературен гид и експерт, до ръководител на Националния център за книгата в НДК. Всъщност какво се случваше на българския книжен пазар и какво се промени в него за тези 20-ина години?

В системата на книгоиздаването съм вече 24 години. Започнах като редови книжар – издателство „Сиела” имаше сергия на емблематичния площад „Славейков” и аз продавах там. Да, беше трудно време наистина, почти нямаше книжарници, и книгите се продаваха на улицата, но имаше и една романтика, да свързваш книгите и читателите. Българските издатели на книги години наред бяха подвластни на чуждата литература и отказваха да издават български автори. Дори много български писатели издаваха под английски псевдоними. И медиите не отразяваха българската литература, и читателите я неглижираха. Тази тенденция се оказа костелив орех, който сякаш не можеше да бъде разчупен. Когато в издателство „Сиела” започнах да издавам български автори през 2005 г., първата книга беше "Майките" на Теодора Димова, а повечето колеги гледаха на това начинание с насмешка. Но след целенасочена и постоянна работа, резултатите идват.

Показателен пример за раздвижването на тази замръзнала картина в родното книгоиздаване и моята мечта за четенето на български книги е една история, свързана с Йордан Панайотов, собственика на книжарници „Хеликон”. През 2007 г. единствено тяхната книжна верига имаше специално обособена класация за продажби – от едно до десет за най-продаваните заглавия. В разговор с Данчо му казах, че моята мечта и цел е българска книга да достигне първото място по продажби в класацията им. А той ми отвърна, че това е невъзможно, и че от създаването на "Хеликон" българска книга не е влизала дори в топ 100, камо ли в първата десятка (?!). С автори като Дан Браун, Гришам, Коелю, Даниел Стийл и т. н., просто няма начин... Няколко години по-късно, беше през 2010 г., Данчо Панайотов ми звънна да ми каже, че е запомнил разговора ни, и че (ето, за първи път в историята на "Хеликон") българска книга е оглавила тяхната класация за седмицата.

И коя беше книгата?

Беше "Мисия Лондон" на Алек Попов. Романът на Алек стана номер едно, още преди едноименният филм да се завърти по кината, разбира се, и благодарение на масираната рекламна кампания на филма, която течеше тогава. Ето, казах си аз с надежда: моите мечти са големи, но точно те ни правят това, което сме. И продължих да мечтая; да мечтая и да действам. Така постепенно книгоиздаването ни изплува от инертността на застоя през тези години. За илюстрация, когато оглавих Националния център за книгата в НДК през 2014 г., в много интервюта ме питаха как виждам това "българската литература да заеме подобаващото й се място на световната литературна карта и в България", което си поставяхме за цел в дейността си. Отговарях, че това ще е факт, когато в големите световни книжарници като "Foules", "Borders", "FNAK" и други, има книги на български автори, а в България класациите по продажби са оглавявани постоянно от тях. Давах за пример, че истински успех би било 7 от 10 книги в класациите да са от български автори; и ето – през изминалата 2022 г. вече 7 от 10 книги в годишните класации по продажби (на големите ни книжни вериги) са именно на български автори, а навсякъде по света в книжарниците можете да намерите "Времеубежище" на Георги Господинов. Той стана тазгодишният носител на "Booker International", което надмина дори и моите мечти, но беше абсолютно закономерно. Сега вече състоянието на книжния пазар у нас е нормализирано.

Да се върнем пак назад към родното книгоиздаване през този тежък период, 90-те години на ХХ век и първите 10-ина години на нашия век...

90-те години на миналия век бяха като воденичен камък за родното книгоиздаване. Това беше най-тъмният, най-мъчителният период. Държавното книгоиздаване и неговото разпространение просто умряха, а след 1990 г. се раждаха и рояха все повече нови издателства. В този кризисен период на преход към новата пазарна икономика единствено Божана Апостолова дръзна да публикува целенасочено съвременни български автори. Заглавията, издадени през 90-те години с логото на „Жанет 45”, ще останат в историята на съвременното ни книгоиздаване. Самата Божана беше пионерът и стожерът на този литературен прелом. И с чиста съвест съм казвал (и пак ще кажа), че тя заслужава да й бъде издигнат паметник в знак на респект към нейното творческо откривателство и дръзновение.

Разбира се, имаше и други наши издателства като "Стигмати", предлагащи нова българска литература, но за жалост тогава те се брояха на пръсти.

Времето около 2005 г. беше разделителната нова линия в нашето книгоиздаване, когато някои от по-големите издателства постепенно започваха да се ориентират и към съвременни български автори. „Колибри”, „Хермес”, „Обсидиан" и други се насочиха към наши писатели, и нещата се раздвижиха. Все още имаше известна доза риск заради натрупаната инертност – дотогава се издаваха главно чужди, и то касови писатели. За деветте ми години като директор на „Сиела”, успяхме да издадем повече от 500 книги на български автори. И така, година след година се повишаваше и количеството, и качеството на издаваната българска художествена литература.

Факт е, че до 2000 г. дори най-големите ни издателства се въздържаха да публикуват съвременни наши автори, изтъквайки, че българинът не чете родната си литература, а главно чуждоезична. Тогава издателите залагаха само на сигурни имена като Стефан Цанев, Дамян Дамянов, Радой Ралин. След 2005 г. обаче и особено през последните десетина години картината силно се промени – вече имаме толкова активни автори, че става трудно да следим на 100% всичките им нови книги...

Определено е така. Беше тежко време не само за книгоиздаването, но и за цялата ни национална култура. Сериозните български издатели обаче, желаейки да наваксат пропуснатото, вече отваряха очи и започваха да гледат на литературата като на жив духовен процес, развиващ се в перспектива. Зародиха се много нови и „разчупени” литуратурни инициативи. Тук бих споменал двата сиелски проекта: „Проект 42” (лансиращ млади наши поети и писатели като Дена Попова, Стефан Иванов и др.), както и поредицата „Майстори на разказа”. Като издател на тези поредици, в името на обективността ще отбележа, че текстовете в тях отключиха затворената дотогава врата към разказа като литературен жанр. Българският читател беше жаден само за романи; десетилетия наред бе свикнал да чете дежурния жанр в стил „ширпотреба” – романи и романчета, които се „изгълтват” на един дъх. Разказът, този тих и талантлив стоик, беше тотално неглижиран и натикан някъде в ъгъла. А традицията на разказа в българската литература е изключителна. Нека само отбележим Йовков, Елин Пелин, Светослав Минков, Константин Константинов, Георги Стаматов, Емилиян Станев. Само за пет-шест години чрез „Майстори на разказа” успяхме да дадем нов живот на съвременния разказ, представяйки на читателите отлични белетристи като Деян Енев, Здравка Евтимова, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Силвия Томова, Валентин Пламенов и др.

Когато говорим за океана от нови книги, който ни залива, действително, през последните 10-15 години имаме много активни автори и става все по-трудно да следим всичките им нови книги. Това обаче е добра тенденция в родното книгоиздаване и можем само да се радваме, че се случва. Най-после съвременната българска книга е в своя пик, съживена и обгрижена, най-после тя преживява своя апогей. За илюстрация на казаното, истински ренесанс например бележат автори на издателство „Хермес” като Александър Секулов, Костадин Костадинов, Иван Станков, Красимир Дамянов, Емил Андреев и др.

И пак в подкрепа на факта, че вече имаме благодатно „море” от стойностни писатели, ще отбележа, че от 2010 г. насам в България се издават средно около 200 нови книги всяка седмица и близо 10-11 000 заглавия годишно. И сред тях присъстват много качествени и стойностни литературни произведения. Но трябва да има и начини те да бъдат идентифицирани.

Кои информационни канали за популяризиране на книгите бихте откроили днес, в модерното дигитално време?

На първо място, това са телевизионните канали. Те си остават мощен информационен носител, а сред тях водеща трябва да бъде БНТ – обществената ни телевизия. Безспорен литературен лидер са предаванията "Култура БГ" и „Библиотеката” по БНТ1, които имат съществен принос за представянето и популяризирането на книгите в българското общество. Българското национално радио, и особено Програма "Христо Ботев", също правят много за това.

На следващо място ще поставя сайтовете: новинарски, културни и други, които хвърлят навременна светлина върху разнообразни културни прояви у нас. Разбира се, тук идва ролята и на социалните медии в глобалното интернет общество, в което живеем. Четящата публика не се интересува толкова от мнението на академичните критици за дадена книга, а търси ревютата, коментарите и реакциите на останалите четящи хора във Фейсбук, Инстаграм, Тик Ток и други социални мрежи. Даже бих казал, че Фейсбук поостаря и вече е някак демоде. Сега масовата аудитория на 30 и 40-годишните се намира в Инстаграм, а Тик Ток набира скорост при младежите под 20 години (макар че у нас книжните тик-токъри все още са малобройна група).

Още през 2009 г. редакторът Христо Блажев създаде литературния блог „Книголандия” и така даде старт за сериозните бук-блогъри в България. Оттогава до днес Христо редовно представя стойностни книги, български и чужди, а блогът му се превърна в един от най-четените у нас. В него има повече от 2500 ревюта на книги, можете ли да си представите какъв труд и постоянни усилия са това... Моите най-искрени почитания към вършеното от Христо. По същото това време бързо почна да се разраства вълната на книжните блогъри, макар че през последните няколко години тя вече отшумява. Тези блогъри, част от които вече са професионалисти в различни литературни области, имат своята роля при популяризиране на четенето на книги като цяло.

Фондация „Елизабет Костова” има сериозен принос в разитието на тази пълнокръвна тенденция в съвременното ни книгоиздаване: оформи се пъстра палитра от свежи български автори в сферата на поезията, белетристиката, художествения превод, литературната критика. Някои от по-новите ни поети и писатели вече са добре известни на широката четяща публика не само в България, но и на световната литература. Кои имена бихте отличили сред тях през последните години?

Освен Георги Господинов, който е преведен на малко над 30 езика, бих откроил и имената на Алек Попов, Теодора Димова, Деян Енев, Здравка Евтимова, Владимир Зарев, Захари Карабашлиев, Кристин Димитрова, Милен Русков, Ангел Игов, Емил Андреев, Йорданка Белева, Георги Бърдаров, Рене Карабаш. Например за Рене Карабаш (с истинско име Ирена Иванова) ще се говори все повече. Тя притежава ярък и богат талант – в поезията, прозата, театъра и киното. Рене беше удостоена с престижната литературна награда „Елиас Канети“ за романа си „Остайница“ (издаден през 2019 г.), както и с две номинации за „Роман на годината” от Национален Фонд „13 века България“ и от Литературни награди „Перото“. Стихосбирките ѝ също печелят престижни номинации за българска поезия. Рене е сред най-превежданите ни съвременни автори през последните години.

Бих искал тепърва да видя преведени книгите и на други обещаващи български писатели като Иво Иванов и Елена Алексиева (която е преведена само на няколко езика, а трябва да „говори” на всички), както и Галин Никифоров, един от най-големите ни писатели, спечелил всички най-престижни награди за съвременна проза в България, но все още непреведен в чужбина.

Каква е картината на международното книгоиздаване днес?

Интересна е актуалната статистика за обхвата на книгоиздаването в САЩ към днешна дата. Там четящите хора наброяват внушителните близо 300 милиона, а в целия свят са над 1 милиард потенциални читатели. Издават се около 150 000 заглавия годишно. И само 27 от тях са достигнали общ тираж от 500 000 екземпляра продадени книги. Още стотина заглавия са минали 100 000, а около 98% дори не са минали 1000 копия. На този фон българските тиражи далеч не изглеждат толкова зле.Темпът на продажби на световните бестселъри в англоезичните страни и съответните обеми на тиражите им се движат нормално като цяло. Например в Русия, чийто пазар също е огромен, ще ви дам любопитно сравнение: там „Времеубежище” на Георги Господинов има 3000 продадени копия само за интервала от началото на април до 20 май, когато още не се знаеше, че точно той ще спечели „Букър”. (Наградата беше официално обявена на 24 май.) Там също 98% от книгите дори не достигат 1000 тираж.

Да открехнем деликатната тема за личните фаворити. Вашите любими „Топ 5” съвременни български автори са Георги Господинов, Георги Рупчев, Виктор Пасков, Деян Енев, Александър Секулов и Елена Алексиева. Бихте ли прибавили и още 5 други, за да закръглим класацията ви на „Топ 10”?

Разбира се. Не крия предпочитанието си към Галин Никифоров, Милен Русков, Теодора Димова, Алек Попов и Емил Андреев. Това е моята добавена „Топ 5” класация. А отделно от този „Топ 10”, в книгата ми „България за напреднали” съм публикувал един доста дълъг списък с моите любими български книги, поети и писатели. (За справка: вижте стр. 276-279 от цитираната книга, Бел. авт.)

Ако хвърлим бърз обзорен поглед към случващото се на книжния пазар у нас през първата половина на тази година (до края на месец юни), кои литературни събития ще откроите?

Със сигурност, номер едно е наградата „Букър” за романа „Времеубежище” на Г. Господинов. Награда, неизмеримо важна за съвременната българска литература, която постави България на световната литературна карта. Напълно заслужена награда, която, от една страна, ни дава повод за истинска гордост и самочувствие на духовна нация, и от друга страна, носи увереност и за останалите талантливи български автори. Като майстори на перото и словото, техните творби също заслужават да присъстват на световната литературна сцена. Георги Господинов направи радикалния и толкова чакан български пробив в световната литература; открехна една важна врата, през която сега трябва да влезем без колебания, с високо вдигната глава, но и с цялата отговорност и разбиране за важността на мисията. През октомври предстои най-престижното събитие за глобалния книжен пазар – Международният панаир на книгата във Франкфурт, и именно там „Времеубежище” и съвременната българска литература трябва да заявят категоричното си присъствие, с представяне на поне няколко от най-добрите ни съвременни писатели и с подобаващ щанд и програма.

В началото на месец юни фондация „Детски книги“ с председател Валентина Стоева бе домакин на Международната среща на мрежата за грамотност EURead, която за първи път се проведе извън Брюксел, в Столична библиотека в София. Престижното събитие премина под мотото „Грамотността в Европа: Четенето е ключът!“, с участието на експерти от 20 държави в сферата на образованието, грамотността, насърчаването на четенето, книгоиздаването и комуникациите.

И културният календар на страната за първото полугодие беше изпъстрен със събития. Ще изредя само тези, които се проведоха през месеците май и юни: Алеята на книгата в НДК, Националната конференция „Съвременното книгоиздаване“ във Факултета по журналистика, Созополският семинар по творческо писане, Международният фестивал „СтолицаЛитература”, лит. фестивала „Пловдив чете”, връчването на Националната награда „Хр. Г. Данов” и др.

Тази година журито по присъждане на Националната награда „Христо Г. Данов” изобщо не излъчи номинации в две категории: „Представяне на българската книга” и "Книгоразпространение”. Как ще коментирате този прецедент?

Според мен и за двете категории имаме достатъчно добри професионалисти и организации, които можеха да бъдат номинирани. Едно от условията по присъждане на тази награда е нейното жури да бъде запазено в тайна до последно, до момента на обявяване на наградените участници, за да се предпази журито от външна намеса. Ще ви кажа нещо. Не съм бил част от журито единствено за конкурсите „Хр. Г. Данов”, "Елиас Канети" и „Южна пролет”. Журирал съм в почти всички останали важни национални литературни конкурси на България, като в някои от тях журито също е било тайно до обявяването на наградите. И не съм имал случай, в който различни хора (участници и други заинтересовани) да не са искали да им ходатайствам за дадения конкурс. И никога не съм се поддавал. Но е илюстрация, че който иска да играе задкулисно, си намира информация и път до журито, независимо че уж е тайно. Именно прозрачността осигурява свобода и независимост, и носенето на отговорност за избора, а не тайната. Такива са фактите.

Имаме изградени журналисти, редактори, блогъри, лит. критици и др., които представят професионално света на книгите в широк кръг медии, превръщайки се в своеобразни посланици на книгата. Вече стана дума за Христо Блажев. Кои други ще откроите?

Ще добавя още малко инфо за Христо Блажев. Вече 14 години той списва един от най-добрите книжни блогове у нас – споменатата „Книголандия“; администрира и най-активната българска книжна група във Фейсбук – „Какво четеш“, с близо 200 000 последователи. Иначе си имаме цяла галерия от такива журналисти и литературни професионалисти – посланици на книгата: Силвия Недкова, Зорница Христова, Силвия Чолева, проф. Клео Протохристова, Юлия Владимирова, Анна Ангелова, Митко Новков, Георги Цанков, Тодора Радева и много други.

Актуална и много важна е и темата за представянето на съвременната българска литература по света чрез нейните преводачи и изграждането на преводаческа школа. Тяхната работа като посланици на българската литература по света е незаменима.

Създадена ли е такава школа и какви са перспективите й за развитие?

Разполагаме с изключителни преводачи на световно ниво, но всъщност липсва изградена национална политика и стратегия за представяне на българските автори в чужбина. Може да звучи парадоксално, но е факт. И е така, защото открай време в България няма единна държавна политика по този въпрос. Съответно, няма как да бъде създадена целенасочена, комплексна национална програма в областта на превода, която да действа не с кампанийни проекти, „на парче”, а в дългосрочна перспектива, за десетилетия напред.

Всъщност имаме български лекторати в Германия, Хърватия, Полша, Италия и още няколко държави, но това е крайно недостатъчно. Преводачката Ана Васунг от Загребския университет и лекторката Таня Дункова, с всеотдайния си над 10-годишен труд, дават прекрасен пример за това как хърватите могат да заобичат българския език чрез българските писатели, и да се създаде истинска школа. През миналата година в Хърватия излезе прекрасната "Антология на съвременната българска поезия", една специална за мен книга, „На последния етаж на небето", в памет на известния наш поет и литературовед Марин Бодаков, който бе един от тримата съставители на антологията и почина внезапно през 2021 г. Сборникът включва стихове на 53-ма съвременни български поети, преведени на хърватски език от Ана Васунг, Ксения Банович и Паула Чачич. Ще отбележа и традиционното провеждане на програма „Преводи” към Национален фонд „Култура”, която тази година ще бъде отворена за кандидатстване през месец август.

Не мога да подмина проблема за недостойното заплащане на труда на българските преводачи на чуждоезична художествена литература. Къде е изходът от този хроничен проблем в сектора?

Действително проблемът е хронично натрупван през годините. За съжаление имаме преводачи, които работят „на черно” и нарочно занижават тарифата си до 6-7 лева на преведена страница. И с това подбиват и без това ниската официална тарифа на добрите преводачи, която сега достига максимум до 10 лева на страница. Порочна и некоректна практика е да се подписват т. нар. договори за поръчка (или възложителски договори по Закона за задълженията и договорите), при които заплащането към преводача е еднократно. Добрите стандарти за професионален превод по света отдавна са установени – преводачът сключва договор със съответното издателство по Закона за авторското право, като отстъпва авторските си права на издателя за определен срок, най-често за период от пет години.

Именно в този контекст пред февруари беше проведена публичната Инициатива 10/42 на голяма част от гилдията на професионалните преводачи в България. В Отворено писмо те поискаха от издателите минималната тарифа от 10 лв. на преведена страница да бъде защитена и гарантирана, както и да има задължително сключване на договори с издателствата за отстъпване на авторските им права. Съюзът на преводачите в България е солидарен с проведената инициатива и дори препоръчва минимална защитна тарифа от 12 лева на страница. Така или иначе, проблемът с ниското заплащане на преводаческия труд остава открит и занапред.

Ще споменете ли за образец някои наши преводачи на художествена литература от чужд на български език?

Специално бих откроил няколко имена. Ще започна със Стефан Русинов, който превежда от китайски език; „екзотичен” език за масовия ни читател, от който доста рядко се правят съвременни преводи на български. От 10 години Стефан Русинов превежда китайска художествена литература, а наскоро излезе неговият отличен превод на научнофантастичната трилогия "Земното минало" от Лиу Цъсин. Ще спомена също Силвия Вагенщайн (преводач на поезията на Пол Елюар от френски език), както и Мария Енчева (от немски и нидерландски език), Красимир Кавалджиев (от френски език), Анна Златкова (от испански език), Владимир Полеганов (от английски език). Последният спечели през 2022 г. наградата „Кръстан Дянков”, с превода на романа „Екс-САЩ“ от Рийд Кинг.

Преподавател сте по магистърска програма „Преводач/Редактор”в СУ. Кои са акцентите в програмата ви, какво искате да научат вашите студенти за преводаческата и редакторската професия?

Основният ми фокус е върху магията, която трябва да носят съвременните книги, върху тяхното случване в ума и в душата на преводача и на редактора. Създаването на една книга винаги е комплексен творчески процес и неизменно включва труда и на останалите специалисти: коректор, художник, страньор и графичен оформител. Книгоиздаването е бизнес като всеки друг, и то има своите конкретни механизми за създаване на принадена стойност. Два са основните лостове за формиране на печалба в издателския бранш: творческият труд на автор, редактор и коректор, и самият маркетинг и реклама на книгата за представянето й на пазара като търговски продукт. Старая се да уча моите студенти да подхождат компетентно и индивидуално в прилагането на своите знания, да следят новите тенденции, да наблюдават живата практика в книгоиздаването ни и да се учат от утвърдените специалисти в сектора.

Кои инициативи на Националния център за книгата (НЦК) предстоят до края на годината?

Инициативите на Центъра в традиционен план са две: присъждаме Награда „Перото” за принос към българския литературен контекст и издаваме два англоезични каталога, насочени към издателства на българска литература в чужбина: Съврмеменна българска проза – „10 книги от България” и „10 детски книги от България – автори и илюстратори”.

Допреди 3 години НЦК финансираше издаването на книги по програма „Българска книга” и програма „Преводи”, но от 3 години насам програмите са замразени и все още няма информация кога (и дали!) отново ще бъдат отворени.

Добрата новина е, че на 2 ноември за девета поредна година Литературен клуб „Перото” към НДК ще връчи своите едноименни награди, разпределени в категориите: „Цялостен принос към българския литературен контекст“, „Проза”, „Поезия”, „Детска литаратура”, „Дебют” и „Превод от български на чужд език“. След като журито излъчи своите фаворити в отделните категории, очакваме да обявим номинираните автори, което по традиция правим през месец октомври.