Олга Толстая избра да остане в Харков и спасява изоставени животни

Олга Толстая е на 20 години, от Харков, Украйна. Живее в Северна Салтовка – кварталът, който най-много е пострадал от руските бомбардировки. Тя е зоодоброволец, изработва украински украшения и е студентка по Маркетинг в Киев.

- През 2014-та година Вие сте била още дете, но сте участвала в някои от събитията. Разкажете какво помните от тогава.

- През 14-та година бях в четвърти клас. Семейството ми е патриотично. Моят баща е военен доброволец, има даже орден „Иван Сирко“.

Когато започна войната, заедно с майка ми, ходиха на фронта, возиха амуниции и хуманитарна помощ. Тогава включването на обществото във войната беше много по-слабо. Много хора, за съжаление, не разбираха обсега на войната. Не всички разбираха какво се случва, не разбираха, че Русия е нападнала Украйна с цел да окупира територии. Сега вече повечето украинци разбират. Тогава казваха АТО (антитерористична операция), гражданска война, хибридна война. Затова беше много трудно да се помага така глобално, както сега.

Ние с родителите ми веднага разбрахме какво се случва. Затова взехме решение, че ще правим всичко възможно, всичко, което зависи от нас, да помогнем.

Харков се намира на 40 километра от Русия и нямаше никакви гаранции, че днес руснаците са отишли в Луганск и Донецк, а утре няма да дойдат в Харков. И за да не се случи това, за да не дойдат тук да „освобождават“, то ние трябва нещо да правим, трябва максимално да сме въвлечени в помагането на войската. Защото не на военните им трябва помощ, на нас ни е необходимо те да получават помощ. Освен помощта към военните, ние с родителите ми ходихме на всички акции, на всички митинги, за да покажем, че Харков е украински, че тук има голяма патриотична общност.

Тогава руснаците пускаха фалшиви новини, че града много страда, особено рускоговорящите, че Харкив много иска да дойдат да го освободят от украинската власт. И ние, събирайки се на тези митинги, на първо място искахме да покажем, че Харков е Украйна, украински град, че тук има много патриоти. Ние сме ходили на всички събития – „Ден на вишиванката“, „Ден на независимостта“, „Ден на конституцията“, „Ден на родния език“. Имаше локални майдани в различни украински градове. Искахме да покажем, че ние сме тук. Аз като дете по това време не можех да изкарвам пари, за да помагам на военните, не можех да ходя на фронта, но можех да ходя на митинги. Можех да рисувам рисунки, да изпращам на военните. Можех да организирам в училище базари и събраните пари да изпращаме на Въоръжените сили на Украйна. Опитвах се да правя, каквото зависи от мен.

- Как за Вас започна пълномащабната война?

- Пълномащабната война със семейството ми посрещнахме в Харков, у дома, в Северна Салтовка. Както и всички останали се събудихме сутринта на 24-ти февруари от взривове. Северна Салтовка е първи микрорайон до околовръстното шосе, те (руснаците) следобеда на 24-ти вече се бяха закрепили в населените пунктове около Харков и просто започнаха да бомбардират Северна Салтовка.

Ако кажа, че тук няма нито един непострадал блок – ще бъде истина. Когато ние бяхме вкъщи, разбрахме, че не е безопасно, защото ракети летяха в жилищни сгради. Колкото и да разказват, че бият само по бази на НАТО, реално не е така. Още в първия ден започнаха с ГРАД и авиобомби да стрелят в многоетажни жилищни сгради в Северна Салтовка. Ние се спускахме в укритието. Комендантският час започваше в 16:00 часа и свършваше в 6:00 сутринта – цялото това време бяхме в скривалището. На прибежки ходихме у дома да хапнем, да вземем някои неща.

След това, на 4 март, пред очите ни ракета от Град уцели съседния блок. С очите си видяхме как за няколко минути изгоряха пет етажа. Тогава разбрахме, че да останем тук е просто невъзможно. В случай на попадение, просто нямаш време да избягаш, а ние имаме и три котки, папагал, няма да успеем да вземем нито тях, нито документи, защото апартаментът изгаря за секунди. Това е просто страшно. Решихме, че трябва да си тръгнем, но нямаше къде да отидем. За щастие, моя съученичка ни предложи да отидем в едно село, при нейната баба, на 120 километра от Харков. Там живяхме половин година. След това се върнахме в Северна Салтовка, когато малко стихнаха обстрелите, когато беше контранастъплението в Харковска област. На 1 април изгоря апартаментът на моята баба. В него от 2015-та година живееха преселници от Луганск. Там живяха 10 години. И ние заедно с тях тръгнахме, а никога не бяхме мислили, че може да ни се наложи заедно да бягаме вече от Харков.

- И не сте заминавали отново?

- Не. Върнахме се през 2022 година, точно преди зимата. И вече нямахме мисли да ходим някъде. Защото домът винаги е най-доброто. Дори когато живееш в условия на постоянни обстрели, е по-добре, отколкото да живееш далече от дома, да страдаш. За мен също така е важно да бъда свидетел на войната. За да не може после, след 10-15 години, някой да ми пренапише историята. Да ми каже „Не, руснаците не са ви бомбардирали. Това правеха американци, украинци или някой друг.“ Аз искам със своите очи да виждам какво се случва в моя дом, за да не може после някой да измисли паралелна история и да ми разказва как са се случвали нещата.

- Как се е променила Северна Салтовка от 2022 до 2025 година?

- В началото на войната от Северна Салтовка се евакуираха много жители. Аз живея в тази част, която е най-близо до центъра, а тези улици, които са първи до околовръстния път, там още първия ден нищо не остана от жилищата. Ние имаме позната – Виктория Марксивна, пенсионерка, която остана тук, за да помага на животните. Хората бягаха, евакуираха се и оставяха животни на улицата, котки, кучета. Тя просто не е могла да ги остави, защото много животни са прибягали до нейния двор. Тогава останаха много малко хора в квартала, единици, които живееха без газ, без вода, без електричество… После имаше няколко вълни на завръщане. Когато започна настъплението на Вовчанск – отново станаха по-малко хората. След това отново започнаха да се завръщат. Сега, за щастие, хората се завръщат. Започват да откриват бизнеси в Северна Салтовка – кафенета, магазини, супермаркети. Разбира се, Салтивка до пълномащабното нахлуване, през 22-ра-23-та и сега – това са три различни Северни Салтовки.

- Как започнахте Вашата дейност в помощ на котките?

- Веднъж бяхме дошли от това село, в което живеехме, до вкъщи. Аз реших да отида и да видя този апартамент, който беше изгорял от попадението на "Град". Докато вървях, видях как от подземията, от скривалищата, излизаха наплашени животинки, които са били домашни. От комуналните служби ни разказваха, че в първите месеци са вадили от скривалищата трупове на животинки, които са загинали, които са умрели от глад, от болести. Имаше животни, на които оперативно са им махнали ноктите, за да не дерат мебелите, после са ги оставили на улицата, а животно без нокти не може да живее в природата, не може от куче да избяга например. И кучета имаше много бездомни. Видях такова количество животни… Своите три бях взела със себе си, даже мисъл не ми е минавала през главата, че мога да ги оставя. Но как така? Те са членове на семейството? Как да ги оставиш на улицата? Но, за съжаление, не всички мислят така. Колко бяха оставените животни, не мога да кажа. Сега, тези котки, които храним, за които се грижим са около 100. Аз просто не можех да повярвам, че хората са оставили животни на улицата в такъв ад, където хората се страхуват, а животните още повече.

Тогава започнах да изработвам бижута, да ги публикувам на страницата си. Позната купи украшение от мен, и аз реших, че има смисъл да изхарча тези пари за смислена цел. И казах „Мамо, хайде да купим храна, да сварим каша и следващия път като отидем у дома, да нахраним тези котета.“ Когато дойдохме и видяхме колко са… Много повече, отколкото си мислех. И когато вървиш, те те посрещнат, мяукат… Много от тях имаха контузии, бяха тревожни, някои бяха преживели инсулт или инфаркт. Ние не очаквахме такова количество гладни, диви, изплашени котки, които не просто искат да ги нахранят, а и да ги помилват. Те бяха свикнали на внимание от страна на собствениците си, а са се озовали на улицата...

Тогава разбрахме, че това не е еднократна акция, че няма да можем просто да се приберем и да забравим това, което сме видели. И започнахме всеки път да носим храна. После се върнахме в Северна Салтовка, запознахме се с жителите на някои блокове, в повечето случаи пенсионерки, които имат много време, но нямат пари да хранят животните. На много от тях превозваме храна, за да могат и те да хранят животните. После разбрахме, че само да ги храним не е изход, бездомните животни не стават по-малко. Започнахме да организираме кастрация. Да ги обезпаразитяваме. Опитваме се да им намерим дом. Слава Богу, не сме сами. Има момичета, които се вдъхновиха от моите видеа и също започнаха всяка седмица да карат храна за животни в Северна Салтивка. Появи се и малък приют, от където също помагат за намирането на дом на животинките. Разбира се, в началото ние не сме си представяли, че ще ходим по скривалищата да търсим животни, че хората ще ни гледат като месните луди, които ходят и казват: „пис, пис, пис“. Не съм мислела, че живота ще ме завърти именно към такава помощ, но правя всичко по силите си, да помогна на тези животни.

- Разкажете по-подробно за украшенията и уъркшопите, които правите.

- Аз правя традиционни украински украшения от различни материали и бисерни, и с мъниста, и метални. С това се занимавам от началото на пълномащабната война. В началото ги правих за себе си, за приятели, за познати. После приятелите ми ме мотивираха да ги покажа в интернет. И така, благодарение на украшенията, започнаха да нарастват последователите ми, единомишленици, които също се интересуват от украинските традиции, облекло, култура, украшения. С времето се научих и на нови техники, експериментирах с различни материали. Когато хората започнаха да се връщат в Харкив, започнаха да ме канят да провеждам майсторски класове или лекции, в които разказвах как може да се стилизират елементи от традиционното облекло в съвременното. Всичко това помага хората да осъзнаят кои сме ние реално, защото сега върви война с оръжия, но преди 100 години също е имало война. Война чрез репресии, война с културата, с украинските елити. Аз се опитвам не само да правя украшения, а да вдъхновявам хората да полюбопитстват, да четат повече, да разберат кои сме ние и това също е важно. Защото хората ще разберат, че не сме част от единен голям народ, а ние сме различни, ние също сме интересни. Имаме много интересни писатели, художници. Ние нямаме малка култура, обратното, имаме голяма култура, за която хората трябва да разберат.

- Вие също така помагате и на армията.

- Да, разбира се. Сред дарителите в различни кампании, например за дронове, за автомобили, за РЕБ-и, разиграваме различни украшения. Когато при мен се появиха повече последователи започнах сама да организирам такива кампании. Веднъж събрахме 100 000 гривни за 92-ра Харковска бригада, благодарение на украшенията. Украшенията мотивират хората да даряват, защото не просто изпращаш някъде пари, а имаш възможност срещу малко дарение, например от 100 гривни, да спечелиш украшение, което струва 10 пъти повече. За щастие сега много творци правят така, че помагат на армията с произведенията си. Естествено, не може да се каже, че даренията са само заради украшенията.

- Как си представяте и Северна Салтовка и Украйна като цяло след победата?

- Смятам, че тази война отвори очите на много хора, относно това какви сме, какъв е нашият курс занапред. Много хора разбраха, че няма да стане така, някой от някъде да дойде да ни помогне и да ни реши проблемите, че някой от някъде ще дойде да ни защити. Мисля, че повечето украинци вече са разбрали, че всичко е в нашите ръце. Че няма малки хора, че не може да се каже „Аз нищо не решавам, аз нищо не мога да направя“, че всеки човек е капка в морето на големите глобални дела, и че тези капки в морето се движат и променят историята.

Надявам се войната да свърши възможно най-скоро и че ние не просто ще въздъхнем, и ще си кажем, че сме се справили, а целенасочено ще започнем да променяме нашата страна към по-добро, нашето общество. Русия няма да изчезне, тя винаги ще е заплаха за нас. И ние трябва да сме обединени, да можем да защитим себе си и останалите. Ние, а не да се надяваме, че някой друг ще го направи. Не мисля, че след войната ще заживеем както преди. Вече както преди няма да има. Ще бъде съвсем различно. И трябва разумно да анализираме грешките си и да не ги допускаме повече. Ние затова и учим история в училище, да разберем какви грешки сме правили, как са се случвали нещата, какво трябва или не трябва да правим, за да съществува нашата страна и да живеем в мир и спокойствие.

Следете новините ни в GoogleNews