Неолиберализмът – една провалена доктрина (част 2)

Първата част от текста можете да прочетете тук.

Основният механизъм, чрез който неолиберализмът се превръща в преобладаваща доктрина през последните повече от 30 години е възвръщането на риска и повишаване на несигурността в сърцето на съществуващата тогава социална държава или т.нар. държава на благоденствието.

Всъщност основната цел на тази доктрина е изместването на съществуващото стабилно икономическо равновесие в нестабилно. Това е точно обратното на основните постулати, залегнали в кейнсианството, които са насочени към управление на риска и намаляване на несигурността чрез национална и международна координация на политиките, затворени капиталови сметки (които да предпазят държавите от резки притоци на капитали, водещи до балони на стоковите и капиталови пазари, както и до също толкова рязко изтегляне на тези капитали, водещи до финансови и банкови кризи – ярък пример на подобен тип поведение е азиатската криза от 1997-1998 г.), стабилни валутни курсове, ниски и стабилни лихвени проценти, ниски нива на безработица със съответните помощи за безработни, публично осигурени здравни услуги, както и достатъчно самостоятелна държавна администрация и политически елит, който да има възможност да се противопоставя на натиска на едрия капитал. Възходът на неолиберализма до ситуация държавата да се управлява като в аварийна ситуация (в състояние на перманентен пожар), с увеличена несигурността при намирането на работа, благодарение на постоянните заплахи, че работните места ще бъдат прехвърлени в Китай, Индия или друга държава с изобилие на евтина работна ръка, с високи нива на безработица, със силно ограничени профсъюзи, с неблагонадеждни защитни социални мрежи, с недостатъчни и несигурни пенсионни схеми и разбира се, с високи нива на задлъжнялост, която да играе допълнителен мотив за приемането на работа на всяка цена.

В случая има критична разлика в разбирането на пазарите от гледна точка на класическия либерализъм и тази на неолиберализма. Според класическия либерализъм пазарите са квази-естествени и техните закони трябва да бъдат уважавани от държавата. Според неолиберализма пазарите са историческа конструкция, която непрекъснато трябва да бъде поддържана от страна на държавата. Според либерализма държавата и пазарът имат свое собствено място и роля, разделени и различни една от друга. При неолиберализма тази разлика е премахната и на държавата е дадена роля да бъде функция на нерегулираните пазари. Това разбиране е не само много различно от това на класическия либерализъм, но е точно противоположното на разбирането на Кейнс за ролята на държавата, за който нейната относителна автономност е един от най-важните въпроси в държавното управление. Тази автономност е изключителна важна в случай на необходимост за подобряване на неоптималното равновесие, причинено от нерегулираните пазари със своите многобройни пазарни провали, както и с цел защита на тези, които са останали извън пазарните отношения и не могат да се справят с икономическите предизвикателства по една или друга причина, или просто са станали излишни съгласно логиката на натрупването на капитала.

Много характерен пример в това отношение са регулаторните органи, в които висшият мениджмънт е съставен от хора, подбрани от тези пазарни дружества, които същите тези регулаторни органи трябва да регулират. Така се оказва, че тези институции всъщност се превръщат в доставчици на услуги за съответните индустрии, които те всъщност са призвани да регулират. В случая се прилага един наистина гениален подход за справяне с т.нар. „превземане“ на регулиращите институции от тези, които трябва да бъдат регулирани и от техните лобисти, а именно превръщането на регулираните в регулатори. От къде тогава идва учудването, че саморегулацията в крайна сметка се превърна в свобода за извършване на немислими не само морални, но и законови нарушения, а пазарната дисциплина се превърна в нерационален разкош?

Основната идея на класическите либерални правителства, включително и на тези, следващи идеите на Кейнс, е защита и запазване на конкуренцията, защото, както твърди Адам Смит, „хора от един и същ занаят рядко се срещат, дори за веселие и развлечение, без разговорите им да завършат с някакъв заговор срещу останалите хора или някакъв план за повишаване на цените.”i. Според неолибералите обаче, това, което е необходимо е държава под контрола на пазарите, а не пазари под контрола на държавата. Очевидно е, че оттук нататък вероятността от попадането в една спирала от все по-големи кризи, причинени от вътрешните несъвършенства на пазара, нараства значително. Де факто финансовата либерализация на глобално равнище, както и повсеместната приватизацията, либерализацията и дерегулацията на местно равнище, съгласно Вашингтонския консенсус, доведоха саморазрушителните тенденции на пазара до екстремно ниво.

Неолибералната доктрина е превърнала в мантра разбирането, че намаляването на данъците води до увеличаване на спестяванията и оттам до по-високи инвестиции и икономически растеж. За съжаление данните не потвърждават тази теза.

Както се вижда от горната графика, въпреки сериозното намалението на данъците на най-богатите и на големите корпорации, това не само не е довело до увеличаване на спестяванията, а напротив, до тяхното намаляване. В следствие на намаляването на спестяванията частните инвестиции като процент от БВП също намаляват или в най-добрия случай остават непроменени, както се вижда на графика 3. Като цяло брутните частни инвестиции в страните, формиращи еврозоната, намаляват от около 25.5% от БВП през 1970 г. до около 19% през 2012 г. Това категорично опровергава тезата, че по-ниските данъци водят до по-големи частни инвестиции. Или както казва Пол Кругман в една своя статия в Ню Йорк Таймс „когато намалите данъците на богатите, богатите плащат по-малко; когато увеличите данъците на богатите, богатите плащат повече – край на историята.“

Всъщност наистина е впечатляващо как частните инвестиции се провалят да отговорят на комбинираното влияние на огромната поляризация в доходите, придружена с политическа стабилност и динамичен растеж на потреблението, високите маржове на печалба и изобилието от евтино финансиране. Де факто това, което се случва с частните инвестиции по време на неолибералния период е предизвикателство за всички икономически теории относно инвестициите.

От графика 3 всъщност може да се види, че инвестициите нарастват до около 1978 г., след което те започват да спадат. Точно тази година може да се приеме като вододел между икономическото развитие на развитите държави на базата на кейнсианската теория и след тази година, на базата на новия неолиберален икономически модел. В първия период, характеризиращ се, както се твърди, с увеличен натиск върху бизнеса (осъществяван главно чрез регулации, защитаващи конкуренцията и правата на работниците) и намаляващи доходи на най-богатите всъщност принуди капиталистическия елит да ориентира своята дейност, вместо към проста екстракция на свръх печалби към увеличена производителност. В следващия период напротив, увеличаващото се неравенство в доходите и бързо намаляващия „натиск“ върху големия бизнес е съпроводено от намален дял на инвестициите. Всъщност това, което се случи след 1978 г. е т.нар. финансиализация (financialization)vii, което изразява разменната стойност на всеки актив, независимо дали материален и нематериален, чрез финансов инструмент или дериват на финансов инструмент. Това всъщност доведе до разрив между света на реалните активи и този на финансовите такива. Има безброй примери как големи компании, вместо да извършват инвестиции в основната си дейност или за разширяване на производството си, са принудени да изкупуват собствените си акции с цел увеличаване пазарната им цена, за да удовлетворят очакванията на банкерите и взаимните фондове за капиталова печалба. От тази гледна точка е много трудно да се намерят доказателства, които да подкрепят категорично аргумента за финансова либерализация – една от най-значимите идеи, залегнала в основата на Вашингтонския консенсус.

Разрастването на финансовите пазари след началото на 1980 – те години е толкова голямо, че за разлика от тогава, когато в състава на индекса DJIA няма нито една финансова компания, в началото на 2008 г. в него вече има пет такива и което е още по-впечатляващо, делът на печалбата, формирана от финансовия сектор от 10% от общата печалба на всички компании в САЩ през 1986 г. достига една трета през 2006 г., а от компаниите, включени в индекса S&P 500, печалбите на финансовият сектор представляват 45% от всички печалби на компаниите в индекса.
Един от основните аргументи, който се използва за налагането на неолибералната доктрина за икономическо развитие е, че по-голямата либерализация на пазара и тоталната приватизацията ще освободят креативността на пазарните агенти, ще динамизират конкуренцията, което в крайна сметка ще доведе до увеличаване на икономическата активност и до по-голям ръст на БВП. За съжаление данните отново опровергават този аргумент. Както се вижда от графика 4 ръстът на БВП в страните-членки на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (OECD) не само не се увеличава в дългосрочен период, но отбелязва непрекъснат тренд към намаление, като от средно 5.2% през 60-те години стига до около 2.5% - 2.2% в началото на новия век, преди началото на световната икономическа криза. Нека не забравяме, че всъщност 70-те години на 20 век се характеризират с международни катаклизми, както беше посочено в началото. Въпреки това, дори и през този период средният ръст на БВП в развитите икономики е по-голям, отколкото през следващото десетилетие, когато всъщност скорост набира неолибералното разбиране за управление на икономиката.

Друг аргумент на неолибералната доктрина, който нейните поддръжници изтъкват в полза на нейното преимущество пред съществуващото преди нея кейнсианство е, че липсата на регулации и свиване на държавата и нейната намеса в икономиката ще доведе до силен тласък на производителността на труда. За съжаление данните също не са в полза на това твърдение. Както се вижда от графики 5 и 6, производителността на труда за периода 1960 – 1982 г. е над два пъти по-висока от стойността за периода 1983 – 2008 г.

Както беше споменато в началото, неокласическата теория се базира на учението на Австрийската школа, която се появява в края на деветнадесети и началото на век при коренно различни икономически и политически условия. Основните допускания на тази школа са свързани с факта, че основните бизнес единици са малки фирми и еднолични собственици, опериращи в една максимално конкурентна обстановка, без наличие на монополни и олигополни структури. Освен това цялото световно население е от порядъка на 1.5 милиарда души и очакванията са, че работната ръка ще остане оскъдна, така че безработицата не може да представлява някакъв проблем. В средата на 20 век тази картина започва коренно да се променя и понастоящем тя няма нищо общо с първоначалните допускания, върху които е изградена неолибералната доктрина. Неолибералите третират работната сила като средство за производство и защитата на интересите на работещите не е първостепенна грижа.

Основна ценност за тази школа е въпросът за ефективността, който се трансформира в непрекъснато увеличаваща се производителност на труда. Именно за да постигнат тази цел, те настояват за неограничена конкуренция , която да принуди бизнеса да намали своите разходи за заплати. Според неолибералите подобна политика облагодетелства работниците индиректно, тъй като увеличената производителност и намалената заетост прави продукцията по-евтина. Това означава че работниците ще спестят пари, които могат да ги изразходват за други неща. Това ще даде възможност за развитие на нови бизнеси, като услугите например, които ще започнат да привличат освободената работна ръка. Проблемът възниква, когато новият бизнес не расте с достатъчна скорост, за да поеме освободената работна ръка от фирмите, автоматизиращи работните процеси. 

В основата на цялата тази парадигма обаче стои консуматорът, който чрез своята покупателна способност е в основата на икономическото развитие. След като наложените в обществото разбиране за стопанско развитие започва да показва своите първи недъзи, на помощ идват финансовите пазари, които чрез кредитиране и предоставяне на дълг, дават възможност заложеният икономически модел да продължи своята експанзия. Заблудата, че такъв модел е възможно да бъде развиван безкрайно явно е била толкова силна, че в последните години преди световната криза пазарните играчи съвсем сериозно бяха приели виждането, че цената на недвижимите имоти ще расте безкрайно.

Основният проблем, за който става въпрос тук, не е проблемът за справедливостта, въпреки че той е също достатъчно важен, а че определени икономически групи и заинтересовани страни, които държат в ръцете си финансовите лостове за развитие на икономиката, притежават и способността и механизмите да минимизират конкурентния натиск, който изпитват в динамичната пазарна среда. Големите корпорации успяха да упражнят натиск върху икономическите агенти, така че да принудят работещите да се борят непрекъснато за подобряване на своето представяне в работата с единствената цел да оцелеят на несигурните пазари на труда, а пък малкият и среден бизнес да полага максимални усилия, само за да остане над водата. Това, което олигопистичният капитал не можа да разбере е, че в дългосрочен план той ще попадне в ситуация да играе според своите собствени правила, заложени преди толкова много години. Не е учудващо, че неолибералната капиталистическа система не само не успя да развие продуктивните сили в обществата, но стана и много повече подвластна на вътрешни кризи.

Ситуацията в България не се различава сериозно от общата глобална картина, получена в следствие на безкритичното приемане на постулатите на неолибералната доктрина. Проблемът е, че в България налагането на тази доктрина съвпадна с периода на трансформация от централизирана към пазарна икономика. В тази среда, в която огромна роля изигра бившата комунистическа номенклатура, здраво сраснала се с тайната полиция на бившия комунистически режим, както и в следствие на органичната връзка на този задкулисен кръг с Русия и с нейните милиционерски структури, налагането на неолиберализма като водеща икономическа парадигма де факто спомогна възхода на тези икономически групировки, които получиха своите капитали по престъпен начин и за сметка на натрупаното от целия български народ през предходните десетилетия.

Това, което трябва да бъде направено е пълно преосмисляне на основните постулати на господстващата социално-икономическа парадигма в обществото и отказ от търсене на обществен просперитет единствено и само на базата на икономически решения. За изминалите вече достатъчно години е напълно ясно, че приватизацията и либерализацията не успяха да решат най-наболелите проблеми на българското общество, тъй като тези процеси предизвикаха единствено контранастъпление на антидемократичните сили в страната, готови да продадат нейните национални интереси в полза на чуждите си господари. Тези проблеми се задълбочиха до степен на пълна и перманентна обществена криза. Със сигурност тази криза не може да бъде разрешена с приемането и прилагането на мерки единствено в посока на облекчаване на пазарните участници. Без сериозен отпор на огромните икономически групировки и ограничаване на тяхното влияние в обществените отношения, всякакви реформи са обречени на провал.

Когато има такава сериозна неравнопоставеност и неравенство между отделните части на едно общество се оказва, че настояването за повече либерализация и дерегулация е това, която ни прави уязвими, а прилагането на законите е това, което ни прави свободни.

Още по темата

24/09/2013

Анализи

Неолиберализмът – една провалена доктрина (част 1)

04/07/2013

България

Свободата да се протестира за едно по-добро бъдеще

Следете новините ни в GoogleNews