Защо Франция гори: истинските причини за кризата отвъд протестите

Събитията във Франция отприщиха и в България немалко повърхностни анализи, идеологически опорки и гръмки заключения, често с оскъдно познаване на френската действителност, такава каквато е днес. Затова реших, че като човек, прекарал по-голямата част от последните 15 години в Париж, ще се опитам да представя една по-широкообхватна картина на случващото се. Дълго е, защото е сложно и комплексно. (Авторът Веселин Пенчев е завършил Националното училище по политически науки (Sciences Po Paris) и Националното училище по администрация на Франция (ENA), бел.ред.)

В „Клетниците“ Виктор Юго посвещава две глави на парижкото въстание от 1832 г. : „Повърхността на въпроса“ (La surface de la question) и „Същността на въпроса“ (Le fond de la question). Близо два века по-късно разграничението е все така актуално. Редно е да погледнем и двете.

На повърхността: омагьосаният кръг на взаимосвързаните шокове

Франция е попаднала в омагьосан кръг от взаимосвързани шокове, които се подхранват и задълбочават.

Политически: след разпускането на Националната Асамблея от президента Макрон през лятото на 2024 г. страната се оказа в нетипична за 5-тата република ситуация без стабилно мнозинство, с крехки и кратки правителства и практически блокирани реформи.

Финансов: доходността по 10-годишните френски облигации доближава 5%, своеобразен рекорд за последните 20-на години, бюджетният дефицит надхвърля 5%, а публичният дълг продължава да расте. Американските хедж фондове вече се позиционират спрямо френския риск. Въпросът е дали следващата спекулативна атака ще дойде преди или след президентските избори напролет.

Социален: инфлация, растяща безработица, стагниращи доходи и деградиращи публични услуги. Лицеят „Пол Елюар“ се превърна в епицентър на ученическото недоволство. Протестите са легитимни, исканията сериозни, но държавата практически няма бюджетни буфери, за да предложи традиционния френски отговор: повече публични разходи.

Обществен ред: очевидни провали в предвиждането и управлението на протестите. През миналия уикенд, вътрешното разузнаване очакваше далеч по-малка мобилизация от реалните 550-800 хиляди души. Полицията се оказа недостатъчно подготвена и оборудвана, а доктрината за опазване на обществения ред, противоречива: от първоначалните инструкции за „емпатия“ към учениците в началото на октомври до 2400 задържани. За сравнение, през целия май 1968 г. задържаните са били едва около 700.

Политически радикализъм и насилие: двете крайности се възползват от хаоса. Крайната левица на Меланшон открито насърчава протестите, а разграничаването ѝ от ултралевите и анархистки фракции, black blocs, остава меко казано неубедително. Към тях се присъединяват и обикновени грабители от предградията, превърнали центровете на големите градове в сцена на погроми : над 3000 засегнати търговски обекта. И понеже е есен, Льо Пен стои, гледа и брои все по-многобройните пилци.
Резултатът: политическата криза задълбочава финансовата, финансовата обезоръжава държавата пред социалната, социалната подхранва протестите, а насилието налива вода в мелницата на крайностите. Кръгът се затваря.

В дълбочина: ерозия на обществения договор и радикализация на френското общество

Последните събития действат като лупа, оголваща отдавна тлеещите проблеми на Франция: ерозията на социалния модел, отстъплението на държавния авторитет, провалите на интеграцията, резултиращи в една все по-екстремна поляризация, умело подклаждана и отвън.

Данъчен и поколенчески дисбаланс: едва 46% от данъчните домакинства плащат подоходен данък, а най-заможните 10% осигуряват над 3/4 от постъпленията. Близо 47% от разходите за труд отиват за данъци и осигуровки, докато пенсиите поглъщат около 1/4 от публичните разходи. Все по-тежко бреме върху активните поколения, за да се поддържа социален модел, чиито ползи се разпределят все по-неравномерно между поколенията.

Ерозия на публичните услуги: въпреки колосалните разходи френското образование бележи исторически спад в резултатите на PISA, хиляди учителски позиции остават незаети, а болниците са загубили близо 43 000 легла за десетилетие. Държавата харчи все повече, но все по-неефективно изпълнява основните си обещания към гражданите.

Провал на интеграцията и отстъпление на държавата: десетилетия на неуспешни политики в част от предградията създадоха благоприятна почва за разрастване на наркотрафикантски мрежи, социална изолация и религиозен радикализъм. Наркотрафикът вече генерира около 7 млрд. евро годишно. Доклад на френското МВР от 2025 г. идентифицира 139 молитвени места, свързани с мрежите на „Мюсюлманските братя“, и още 68 близки до тях. На фона на продължаващия имиграционен натиск държавата все по-трудно осигурява ефективна интеграция. Проблемът не е имиграцията сама по себе си, а неспособността на публичната власт да гарантира общи правила, социална мобилност и върховенство на закона.

Радикализация и поляризация: резултатът е все по-фрагментирано общество, в което ултралеви, ултрадесни, радикални еколози и ултралиберални течения предлагат все по-непримирими визии за бъдещето. Всеки има своя виновник : богатите, имигрантите, държавата, елитите. Политическият диалог отстъпва място на политическата истерия и на логиката на Меланшон за „конфликтуализиране на всичко“. Алгоритмите на социалните мрежи довършват останалото.

Външна дестабилизация: тези разделения се експлоатират и задълбочават целенасочено отвън. От руските дезинформационни операции и кибератаки до публичните унижения на Макрон от страна на Тръмп : различни играчи, различни методи, но една обща и крайна цел : разпадът на Европейския съюз. А най-прекият път към него минава през дестабилизирането на Франция, радикализацията на обществото и идването на власт на антиевропейски и антисистемни сили.

Резултатът: общественият договор ерозира, държавният авторитет отслабва, политическите крайности печелят, а външни сили се опитват да ускорят процеса.
Но Франция не е само общество на крайностите. Тя има и своето „мълчаливо мнозинство“, което след последните сътресения може отново да издигне политически диги срещу екстремизма и да избере умерен президент след шест месеца.

Защото, както гласи известната сентенция на Метерних: „Когато Франция кихне, Европа настива.“

И за финал, обратно към Юго. Да разбереш причините за един бунт не означава да оправдаеш насилието. Както и да осъдиш насилието, не означава, че си отговорил на причините за бунта. Може би именно между тези две истини се крие същността на настоящата криза.