Историята на Българската Църква

Освен тримата модерни предстоятели със същата титла (Кирил, Максим и Неофит), източноправославната Църква в България е имала самостоятелни патриарси още през десети век, от времето на св. цар Петър I (927-969). Но изобщо българска Църква съществува още поне от 870 г., когато религиозен събор в Константинопол определя, че такава институция ще съществува.

Първоначалният глава на тази нова Църква е епископ, еднакво приемлив както за българския владетел Борис-Михаил, така и за византийските власти. Минимум до създаването на независимата българска патриаршия българските епископи са длъжни да споменават константинополския патриарх на всяка литургия.

А християнство в днешните български земи има още от Античността

Балканският полуостров е изложен на християнски проповеди още от I в., когато мисиите, водени от св. апостол Павел и (според преданието) от св. апостол Андрей, навлизат в антична Македония и Тракия - по онова време римски провинции. Християнството първоначално е само една от множеството религии в Римската империя - и даже от време на време е преследвано от римските власти заради твърдия отказ на християните да се кланят на римските императори като на богове. С времето обаче властите стават все по-толерантни към новия култ и спират да го виждат като форма на безбожие или като антидържавно учение. В началото на IV в. императорите Галерий, Максенций, Константин и Лициний почти едновременно прекратяват последните гонения срещу християнската вяра и легализират положението на християните като римски граждани. В края на същия век император Теодосий Велики директно забранява всички останали култове в империята. Римският свят е християнизиран и това засяга включително бъдещите български земи.

От IV до VI в. християнството има голям ефект върху романизираното и елинизирано население на Балканския полуостров. В градовете, а понякога дори и извън градските стени се появяват огромни базилики, а Свещеното писание получава частичен превод на езиците на местните беси и на нахлуващите през Дунава готи.

Навлизащите през VI-VII в. на Балканите славяни също са изложени на имперското християнство. В края на VII столетие българското завоевание на Мизия и основаването на Първото българско царство довежда нови жители на полуострова. Самите ранни българи (или прабългарите) вече имат някаква идея за християнството.

Още преди да се настанят трайно на Балканите, те вече са имали владетел като Кубрат, който на младини е живял в Константинопол, получил е византийски титли и е погребан с християнски инвентар в гробницата си в Малая Перешчепина, днешна Украйна. В началото на VIII в., вероятният внук на Кубрат, българският владетел Тервел най-вероятно също е християнин, защото получава високата кесарска титла, която го превръща в младши съимператор на Византия или Източната римска империя, а и от него е запазен оловен печат с надпис: "Богородице, закриляй кесаря Тервел".

Владетели като Телериг приемат християнството

може би при бягството си от размирната България по-късно през осмото столетие.

Все така преди окончателното и официално покръстване на България, дори и антихристиянски настроен български владетел като Омуртаг ползва византийски християнски инвентар, церемониал и формули. Известно е изобразяването на Омуртаг като византийски василевс с диадема и жезъл с кръст върху поне един златен медальон, християнската клетва на Омуртаг върху Евангелието от 815 г. и титлата "Кана сибиги Омуртаг, от Бога архонт на многото българи". Това не пречи на Омуртаг да преследва християните

Но ок. 864 г. българският монарх Борис-Михаил или св. княз Борис приема християнството не само за себе си, а и за цялата страна.

През 870 е основана българската Църква.

След 886 в България се появява и мисията на оцелелите Кирило-Методиеви ученици, която носи със себе си богослужебни книги, преведени на езика на моравските славяни. Ок. 900 г. българските писари започват да адаптират тези християнски ръкописи, преписвайки ги все по-често не на глаголица, а на възникналата в Първото българско царство далеч по-лесна за изписване кирилица. А след 927 г. българската Църква е издигната до ранг на автокефална патриаршия - вероятно заедно с официалното византийско признание за царската титла на цар Петър, сина на Симеон Велики. Любопитен детайл е, че първоначалната рездинция на първите български патриарси не е нито старата столица Плиска, нито новата Преслав, а Дръстър или днешна Силистра. Дръстър е древен римски град, родно място на прочути духовници и пълководци от Късната Античност, а по времето на Първата българска държава е и една от владетелските резиденции. Градът е бил силно укпррепен и може би дори е бил база на български речен флот по Дунава. Така че не е изключено Дръстър да е бил избран за седалище на първата ни патриаршия, защото е функционирал като една от столиците на България.

След 971 г., когато Източна България попада под византийска власт,

българската патриаршия мигрира на запад.

Възможно е в този размирен период патриархът да е живял известно време и в Средец или модерна София. В крайна сметка още пред 1000 г. патриаршията вече се намира в Охрид, центъра на владенията на Самуил и някогашна резиденция на св. Климент Охридски. А когато и Западна България е покорена от ромеите през 1018, българската Църква оцелява като самостоятелна религиозна организация, понижена в ранг на архиепископия. Всъщност архиепископството на "Охрид и цяла България" (както е името на тази институция) се запазва чак до 1767 г., когато е закрито от османските власти - само пет години преди Паисий да напише своята "История славянобългарска".

През 1185-86 братята Асен, Петър и Калоян вдигат успешен бунт срещу изпадналата в дълбока криза Византийска империя и създават нова българска държава в Мизия, този път със столица в Търново. В 1203 г. Калоян издейства създаването на нова, търновска българска архиепископия в уния с Рим. Унията продължава до 1235 г. и изглежда, че приемникът на Калоян - Борил съгласува своя антибогомилски събор в Търново от 1211 г. с албигойския кръстоносен поход от същото време: тогавашният папа Инокентий III кара владетели както от Източна, така и от Западна Европа да действат едновременно срещу така наречената

"българска ерес"

Богомилството, чийто произход се приписва от средновековни автори като Презвитер Козма на легендарния "поп Богомил", представлява дуалистично учение, вероятно произлизащо от античния гностицизъм, манихейската синкретична религия и по-ранни византийски ереси като павликянството. То навлиза в България може би още преди официалното покръстване на страната и оттук си проправя път през Западните Балкани към Италия и Южна Франция. Това учение е смятано и от източноправославната, и от западната Църква за еретично и вредно, така че е преследвано из цяла Европа. По време на византийската власт на България миператор Алексий I Комнин заповядва изгарянето на прочутия български богомилски старейшина Василий Врач.

В 1235 г. новият български цар Йоан II Асен скъсва унията с Рим и църковният събор в Лампсак издига Търновската архиепископия до патриаршески ранг. От този момент на Балканите действат две източноправославни Църкви, които претендират за духовна власт на България - по-старата Охридска архиепископия, оцеляла от времената на Първата българска държава и новата патриаршия на търновските царе. Влиянието на българското православие е такова, че даже и след като последният предстоятел на търновската катедра, Евтимий, е изпратен в заточение по време на османското завоевание през 1393, съседните сръбски и влашки духовници продължават да смятат самото прилагателно "български" за престижно - а български духовници като Киприан и Григорий Цамблак отнасят спомена за Търновската патриаршия чак в Киев.

В 1870 г., след поне две поколения на църковно-народни борби в рамките на Османската империя, българската самостоятелна Църква е възстановена. Това става сто и три години след края на Охридската архиепископия и почти петстотин след прогонването на последния търновски патриарх. Новата българска Църква претендира за произход и от двете по-стари институции. Това е българската Екзархия, която до 1913 е разположена в Истанбул или бвившия Константинопол - и която през по-голямата част от съществуването си е в схизма с Вселенската или още Константинополската патриаршия във Фенер. Екзарсите Антим, Йосиф и Стефан са обвинявани от константинополската катедра в етнофилетизъм - тоест в еретично предпочитание към собствения народ вместо към целостта на православното християнство. Още десет години по-рано, в 1860 г., е създадена и българска униатска архиепископия начело с Йосиф Соколски, която и досега остава Църквата на българите-католици от източен обред.

В 1948 г. схизмата между българската Екзархия и Вселенската патриаршия е премахната, а в 1953 е възстановена и българската патриаршия, която функционира до днес. Временният разкол в Българската православна Църква от 1992-2012 и конституционният статут на източноправославното вероизповедание като "традиционно" за България показват значението на Църквата като най-трайната институция в страната.

----------

Ако това видео ви е харесало, абонирайте се за канала ни! Така ще помогнете за по-доброто му разпространение и ще ни насърчите да правим повече видеа на историческа тематика.

Други видеа на историческа тема: 

Създава ли битката при Ахелой българска империя

Ролята на средновековна Рус в българската история

Тракоманията - история или псевдонаука?

Следете новините ни в GoogleNews