Даниел Ортега, който умее да краде толкова, че да остава и за народа

Освен при нас, в неделя ще има избори и в Никарагуа. Още отсега се знае, че ще спечелят сандинистите, слели в една идеология марксизъм и католицизъм

Георги Коларов Последна промяна на 03 ноември 2016 в 14:58 13361 23

Даниел Ортега

На 06.11.2016 г. историческият лидер на Сандинисткия фронт за национално освобождение (СФНО) Даниел Ортега ще бъде преизбран на поста президент на Никарагуа за четвърти път. Много малко е вероятно да се стигне до втори тур, защото опонентите му са скарани и разединени.

Името на Фронта идва от неговия основател Аугусто Сесар Сандино. Той през периода 1927-34г. води успешна борба в планините Лас Сеговиас срещу военното присъствие на САЩ. В крайна сметка, успява да изгони североамериканската армия, след което е заловен от засада и убит. Убиецът - командващият Националната Гвардия Анастасио Сомоса Дебайле и синовете му Луис и Анастасио Сомоса Гарсиа, след като получават даром властта от янките, я задържат цели 45 години. Нито един от тях не умира от естествена смърт – и тримата са показно разстреляни от сандинистки отмъстители.

Сандинистката идеология е най-ярката проява на междукултурното взаимодействие между марксизма и католицизма. Третият и съставен елемент е съвременният прогресивен национализъм.

Възстановяването на никарагуанската идентичност задължително е трябвало да мине през борбата против империализма. Това е било едновременно морално и политическо освобождение. 

Никарагуанската революция е най-сериозният успех в политическото и културното взаимодействие между марксисти и католици. Именно в нея «теологията на освобождението» намира своето практическо приложение. В Никарагуа християнските низови общини се превръщат в реална сила. На тяхна основа, след победата на революцията възниква християнската народна църква. Както казва основателят на Сандинисткия Фронт за Национално Освобождение /СФНО/ Карлос Фонсека, «Марксистките убеждения не изключват уважението към религиозните вярвания на никарагуанския народ… Единението между истинските революционери и истинските християни е фундаментално за Сандинисткия Фронт за Национално Освобождение. Това е единението, което достигнаха команданте Ернесто Че Гевара и падре Камило Торес».

В Никарагуа се наблюдава възраждане на социалната значимост на християнството. Там християнските низови общини и народната църква вземат активно участие, както в защитата на революцията, така и в реализацията на социалната и програма.

За много никарагуанци християнството е взаимно свързано с техните революционни възгледи и със стремежа към социална справедливост. За тях борбата за свобода е обусловена от вярата. В името на вярата, за свободата, те са готови да посрещнат всякакви изпитания – затвор, инквизиции, смърт. Отъждествяват любовта към Бога с любовта към бедните. В този случай противоречието между вярата и революцията минава на втори план и отстъпва място на диалектическото им единство.

Никарагуанската народна църква се превръща в съставна част на революционния процес и нито в един момент не се отклонява от неговото направление. Тя отъждествява Исус с бедните, а революционната саможертва – с възкресението. Революцията и възкресението се приемат като неразделни съставни части на никарагуанската реалност и бъдеще. Политическото освобождение става част от духовното освобождение.

Така се ражда «никарагуанският марксизъм», смесен с християнски елементи. В него социално-политическите задачи са основани на християнските ценности. Основната задача е глобалната трансформация на реалността в страната, в съответствие с тези ценности. Защото Сандинистката революция въстава против определен вид привилегии, влизащи в противоречие с принципите на истинския католицизъм. Един от основните и по-често от другите срещан лозунг на сандинистите гласи: «Християнството и революцията, християнството и социализмът са съвместими».

Първата християнска община в Никарагуа е организирана от Ернесто Карденал – министър на културата през първите години на управлението на СФНО, сега един от активистите на Сандинисткото Движение за Обновление (СДО) и серизен опонент на президента Даниел Ортега. Нейните членове са се наричали християнски комунисти. Именно в качеството си на лидер на общината, бившият министър се запознава с Карлос Фонсека и с Томас Борхе през 1968г. в Солентинаме, където е била разположена комуната. Нейните обитатели са се надявали да унищожат този несправедлив свят и да създадат друг, много по-добър.

Християнските низови общини и дейците на народната църква, заедно с голяма част от редовите духовници влизат в конфликт с архиепископ Мигел Обандо и Браво и с други официални представители на католическата църква в Никарагуа. Тя има изключителен морален авторитет сред местното население и нейната структура е не по-малко ефективна от структурата на СФНО. Освен това, има и вековен практически опит. Обаче, когато разривът между католическата църква и революционизираните християнски маси става очевиден, монсеньор Мигел Обандо и Браво оглавява обединените сили на контрареволюцията. Конфликтът се изостря изключително, когато на министерски постове в сандинисткото правителство са назначени Мигел Д`Еското Брокман /който после зае поста председател на Общото Събрание на ООН/, Ернесто Карденал, Фернандо Карденал, Едгар Паралес. Те са едновременно религиозни и политически дейци. Не се подчиняват на призива на Ватикана да подадат оставки. От момента, в който сандинистите вземат властта, се опитват да установят нормални отношения с Ватикана. Още през 1979г. там е изпратена правителствена делегация. В нея са включени министрите от преходното правителство Емилио Балтодано, Карлос Тунерман и Ернесто Вахил – уважавани католици, участници в борбата против диктатурата.

Папа Йоан Павел Втори се отнася с недоверие към Сандинистката революция. Той се опитва да възстанови единството на католическата църква на консервативна основа. Разбира се, че не му харесват успехите на теологията на освобождението в Никарагуа. До 1983 г. съществуват опити за прикриване и потушаване на конфликта, въпреки че Ватиканът иска министерски оставки. През същата година Папата посещава Никарагуа, което изключително изостря отношенията му със сандинистите.

Едновременно с Папата, се разгаря и конфликтът между сандинистите и монсеньор Обандо. Най-голямата конфронтация е в периода 1984-1985 г. Именно тогава Ватиканът най-активно воюва против теологията на освобождението в цяла Латинска Америка.

Едновременно с това, се наблюдава сближаване на позициите между Папата и администрацията във Вашингтон по отношение на централно-американския конфликт. Изказванията на Папата и висшите католически сановници служат като аргумент на президента Рейгън, за да поиска от американския Конгрес нова помощ за никарагуанските «контрас». През 1984г. от страната са изгонени епископ Пабло Антонио Вега и още 10 свещеници от чужбина. През следващата година са закрити църковният бюлетин «Иглесиа» («църква») и «Радио Католика». Тогава Папата осъжда сандинисткото правителство. Едновременно назначава монсеньор Обандо за централно-американски кардинал.

Нормализацията на отношенията започва с назначението на монсеньор Паоло Джильо за папски нунций в Централна Америка през 1986 г. Той започва диалог с всички политически и обществени сили в страната и успява да погаси конфликта между кардинал Обандо и сандинистите, а също и да посредничи в отношенията между Никарагуа и САЩ. Тогава се откроява новата тенденция в отношението на Ватикана към теологията на освобождението и народната църква. Става ясно, че тя не може да бъде забранена. И затова Папата се опитва да я асимилира към официалната доктрина, за да възстанови единството на католическата църква. В своята енциклика от февруари 1988г. той се опитва да се представи като защитник на бедните в света.

Следва на стр. 2

Страница на статията : 0102
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови