Уникалността на българо-македонския спор и другите двустранни спорове в Европа

Стефан Дечев Последна промяна на 31 януари 2022 в 11:46 7400 2

Oт няколко месеца Институтът за хуманитарни и социални науки в Скопие с директор Катерина Колозова работи над международен проект с цел да се намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и югозападната ѝ съседка. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“ и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.

В поредица от няколко материала предстои да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в проекта.

Задълбоченият поглед ясно показва, че българо-македонският конфликт има свой твърде специфичен характер, който – макар и разгледан като културен конфликт - прави механичното пренасяне на цялостната практика от други подобни спорове (френско-германски, германо-полски, полско-украински, полско-руски, унгарско-словашки, гръцко-македонски и т.н.) не винаги удачно. Специфичността идва от обстоятелството, че в края на 19-и и началото на 20-и в. македонската етническа идентичност притежава единствено изолирани и спорадични прояви. Нейното съзряване се осъществява през междувоенния период, а окончателното ѝ формиране и нациоизграждане, договаряне на идентичността се случва след края на Втората световна война. То се провежда в югославски контекст, когато за пръв път са налице македонски държавни институции, с всички произтичащи от това последици. Едната от тях е особено чувство за непосредствен жизнен опит и македонска културна интимност, които твърде много се разминават с българския опит от комунистически период.

Преди началото на 20-и в. повечето македонски възрожденци имат българско етническо съзнание въпреки техния македонски културен партикуларизъм, изразяващ се в използване на местните говори. Същото се отнася и за българската идентичност на македонските революционери въпреки техния политически сепаратизъм, при който разглеждат Македония като свое приоритетно отечество. Поради тази причина няма и друг случай, когато на практика целият елит на македонската интелигенция (десница и левица) участва в Първата световна война като част от българската армия и администрация. Всичко това не отменя факта, че след процес на зреене и раздвояване с България и българите след Първата световна война, споменатата по-горе, маркирана от югославския контекст културна интимност, реално вече е създала две нации, с всички предпоставки за специфични усещания, включително и на телесно равнище. На практика в Титова Югославия, така или иначе, е първата проява на македонска политическа автономност, макар и с частичен суверенитет. При това македонците попадат в държава, където след първоначалните сурови репресии те получават чувство за превъзходство спрямо останалата част от Източна Европа, да не говорим за държава като България, с която имат обща история в миналото.

Вече се спомена, че българо-македонският спор е специфичен културен конфликт, където се сблъскват два различни исторически разказа, които в крайна сметка оформят две различни идентичности – българска и македонска. За огромното мнозинство в България те са еднакви, а за огромното мнозинство в РС Македония са различни, при това идващи от вековете назад. Сродните два народа, които представляват част от еднo южнославянско диалектно пространство със свой континуум, от който са се оформили през 19-и в. българският книжовен език, а през 20-и в. македонският, свързват идентичността си в първия случай с държавата от Средновековието „България“, а във втория - с възкръсналия и превърнал се, по сполучливия израз на политолога Николай Василев, в магия след около средата на 19-и в. топоним „Македония“. В резултат от исторически опит на последните около между две столетия или около век и половина двете имена - „българи“ и „македонци“, както наскоро обърна внимание режисьорът Явор Гърдев, вече са се сакрализирали и станали сами по себе си важни, а не толкова близостта или различието между народите, които се обозначават с тях. Създаденият от учебниците по история и популярните исторически разкази илюзорен континуитет през вековете допълнително усилва тези идентичностни усещания сред обществата на двете държави.

Друго изражение на този културен конфликт e взаимното възприемане на двата езика. Македонският изглежда на огромното мнозинство българи като диалект и непрестижен език. Българският, който видимо напомня непрестижните спрямо македонската книжовна норма източни македонски диалекти, звучи също маргинално. Ето защо, когато Зоран Заев, в стремежа му да говори на български, преминаваше по-скоро „на струмишки“, по този начин той караше скопският елит да гледа на него като на провинциалист, и поведението му в интервюто от ноември 2020 г. пред БГНЕС като самоунизително и за македонската нация, която той представлява.

Културният конфликт е и сблъсък на двата мита. Според българския още през 9-10 в. в Македония, заедно с Мизия и Тракия, се изгражда българска средновековна народност, която през 19-и в. прераства в българска нация. След 1944 г. в Македония чрез фалшифицирана история се създава тепърва изкуствена македонска нация с изкуствен език. Срещу него е македонският национален мит, за многовековна история на „македонския народ“ отделна и обособена от българската, в която „обща история“ е само тази, когато Македония е била „окупирана“ от България. По време на „българската фашистка окупация“, на съюзника на Третия райх, съучаствал в депортацията на македонските евреи, среща отпор на македонските партизани, които имат националноосовободителни задачи и провъзгласяват на АСНОМ македонска държавност. В този смисъл победата на Съветската армия, която в българския случай означава окупация на България и десетилетия тоталитарно управление в рамките на съветския блок, за жителите на РС Македония означава тържество на македонската самостоятелност, макар и в рамките на Титова Югославия. И ако за мнозинството българи комунизмът е тоталитарен режим, откъснатост от Европа, невъзможност за пътуване, подчиненост на СССР, стоков дефицит, липса на луксозни стоки, то македонският комунизъм е националноосвободителен, антивеликобългарски (в хода на времето и при изострянето на конфликта със София и антибългарски), живот при „по-добрия социализъм“, пътуване по света с югославския паспорт. И докато България напоследък упорито премълчава съюзничеството с Райха, то РС Македония се заблуждава в някаква своя изначална антифашистка праведност, а оставя за България вината на фашизма. Разбира се, не бива да се забравя, че самите пък роднини на убитите от българската окупационна власт партизани носят това като травматичен спомен и до днес.

В момента вече и двете държави, и двете общества се изживяват и са обсебени от изживяването си като жертви на чуждата агресия. Българите са убедени, че като започнат още от Средновековието македонците „крадат история“, като изцяло крадена е тази история до началото на 20-и в. и Първата световна война, та и до 1944 г. От своя страна, не по-малко като жертва се изживява и македонската страна, която разглежда съседа си като крадец на македонското, а и дележът на Македония в миналото между балканските съседите с претенции към нейната територия, както и мотивът за македонците като трагично разделени между различните армии по време на Първата световна война са особено силни.

Едновременно с наратива на жертвата, високият разказ в съчетание с културната интимност и популярните исторически знания, тиражирани в масовата литература и медии, са изградили и у двете общества един своеобразно изживяване на превъзходство към съседния народ. Поради тази причина за българите македонците са българи, които сърбите са заблудили, че били македонци. Забравили българския си произход, те говорят и пишат на диалект, който е „развален български“. И тъй като до 1944 г. са били българи, това е причината днес да нямат история и затова да крадат българската. Всичко това е гарнирано с една свръхемоция, която македонците дори възприемат като македонофобия. На този наратив отговаря и съответен македонски, който свързва македонците с Александър Велики и античността, както и с последващото славянско население. В този смисъл българите са „татари“, а от там и всички съвременни българи, които не са такива са всъщност македонци.

Изглежда най-чувствителната част от културния конфликт е за македонците справянето с идентичността на възрожденците и революционерите, а за българите с неизбежността на раздвоението след 1918 г. продължило в успешния градеж на нация след 1944. Това са всъщност основните оголени нерви, които рискуват да дадат на спора твърде дълъг живот напред във времето. По този повод българският режисьор Явор Гърдев казва: „Взаимоотношенията имат лимит в зоната на доверието, който понастоящем не може да бъде снет. Там е и там ще си остане още дълго. Но като се замисля, за някои от македонците вероятно това е още по-неприятно. Макар и да усещат близост, те вече отдавна ни смятат за чужди. Но не ги дразни толкова нашата чуждост, колкото ги плаши непризнаването на тяхната наличност. И в това има нещо, което минира всички взаимоотношения – културни, икономически, политически, а вероятно и лични. Дори и когато – не знам дали забелязваш – българската държава заяви чрез своите основни представители, че признава тази идентичност, както често напоследък прави, това пак е недостатъчно. Защото ние заявяваме, че признаваме тяхната идентичност, но чрез своите въпроси към историята минираме нейния континуитет и проблемът се възражда. Така на тях им изглежда, че я признаваме и отнемаме едновременно. С един жест.“ Точно тук е и основната причина македонските политици, общественици и историци да излизат с предложенията историята да се остави настрана за неопределено време; да се остави само на историците; позовават се на десетилетната работа на други подобни комисии; или пък на възможността от съществуване на паралелни исторически разкази.

Изтъкнатата уникалност на българо-македонския спор в сравнение с останалите исторически спорове в Европа, съвсем не значи, че от тях не могат все пак да се извлекат отделни моменти, които да бъдат използвани за намиране на решение и в нашия случай. Първият е свързан с известна дезинтересираност от това как точно се представя историята в учебниците на другата държава, освен ако не се натъкваме на случаи където има открит говор на омраза, обиди към другия, или изказани териториални претенции. Може също да се използва от германската страна случаите на поемане на отговорност за миналото по отношение на Холокоста. От френски или полски случаи може да се възприеме признаването на колаборация с окупатора от местното население. Не би било зле да бъде споделен и полският опит с постепенното отказване от териториалните претенции на Полша към исторически полски земи в източна посока. Не на последно място, важни са и определени жестове, които носят в себе си дълбок символен смисъл и могат да поставят началото на обрат в отношенията. В случая това биха могли да бъдат поклонение на българска делегация или български държавни ръководители на Мемориала на Холокоста в Скопие, пред паметника на младите от Ваташа, или пък съвместно честване на Гоце Делчев. Все от някъде трябва да се тръгне.

Български и македонски идентичности ''на терен''

Защо Историята не може да бъде напълно игнорирана?

Динамичните идентичности в историята и техните културни интимности

Исторически разкази в българските и македонските учебници: какви са и какви биха могли да бъдат?

Македонските и българските учебници по история и техните ценности

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови