Македонските и българските учебници по история и техните ценности

Стефан Дечев Последна промяна на 16 февруари 2022 в 21:22 10877 0

Снимка DW

Стефан Дечев

От няколко месеца Институтът за хуманитарни и социални науки в Скопие с директор Катерина Колозова работи над международен проект с цел да се намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и Северна Македония. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“ и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.

В поредица от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в проекта. Това е последната, шеста част, но в отделен текст ще бъдат разгледани възраженията, които възникнаха в социалните мрежи по досегашните публикации.

Очевидно е, че следвайки изискванията на ЮНЕСКО и Съвета на Европа, от учебниците по история се изисква да отговарят на определени принципи и ценности. В случая като водещи се очертават демокрацията, правата на човека, международно и вътрешно-културно осъзнаване и разбиране, възпитаването на критично мислене у учениците. Учебникът следва да стимулира културата на мира и способността да живеем заедно. Ето защо учебното съдържание се налага да бъде точно, балансирано, без предразсъдъци и да следва последните постижения на науката, като подпомага взаимното опознаване и разбиране. В самите учебници следва да се представят различни перспективи, като националният и културен фундамент и отправна точка (наличие вече на българска и македонска нация), от който се пише учебника, да бъде направен прозрачен за учениците. Веднага трябва да се елиминират фактическите грешки, очевидните предразсъдъци и говор на омраза.

Теми, върху които има несъгласие, могат да бъдат пропуснати или да се дадат на най-добрите специалисти и да се представи паралелен прочит. Например той може да демонстрира защо за София е важно, че дадена историческа личност се е изживявала като българин, но в същото време и защо за Скопие е важно, че е използвала в творчеството си македонските говори, легнали един ден в основата на македонския книжовен език. За целта е нужно да има алтернативни интерпретации и разкази. И тъй като, както вече се изтъкна, учебниците няма как да не бъдат писани от перспективата на всяко едно общество, по този начин може да се достигне до нов историографски начин на мислене и в двете общества. Той пък ще доведе до изкореняване на очевидния говор на омраза и премахване на стереотипите спрямо съседа.

За целта е нужно привличане на специалисти, които не са били въвлечени в досегашното писане на учебници и за които ще е проблем да ревизират собственото си учебно съдържание. Откритията на най-добрите академични изследвания по света е нужно да влязат в учебното съдържание. Ето защо постиженията на експерти трябва да бъдат представени на широката публика, а да не оставят в затворени и тесни академични и университетски кръгове (макар в България и РС Македония и това да е проблематично). Последното пък включва и промяна на естеството на националния исторически разказ като идеология или философия, която стои зад цялостното учебно съдържание. Към него можем да прибавим и едно внушение за динамичния, контекстуален и многослоен характер на самите идентичности. Защото учебникът не трябва да скрива, въпреки перспективата, от която се пише, че нацията от днешната национална държава (българска и македонска) не е съществувала в миналото като самоосъзната социално-политическа или етническа група. От учебника също трябва да личи, че основополагащите митове могат да легитимират дадени днешни опасни претенции и интереси, които противоречат на хуманизма, демокрацията и европейските ценности като цяло. Учебникът е нужно да създаде и усещането за илюзорност на териториалния и времеви континуитет от миналото до настоящето, базирано върху представата за някакви извечни характеристики на днешния национален колектив. Следва също да се демонстрира на ученика илюзорността на непрекъснатостта на историческия разказ във времето и пространството, и как отминалата реалност е изпълнена с прекъсвания и празни петна. Ученикът трябва да усеща, че авторът на учебника е този, който създава чувство за непрекъснатост назад в миналото, благодарение на подбор на факти и тяхната организация. Поради това трябва да се избягва и тенденциозното представяне на другата култура и съседните страни, както и да се внушават и задълбочават предразсъдъци спрямо другата нация.

Ала базирано върху тези универсални ценности, учебното съдържание трябва да остане локално релевантно и да удовлетворява нуждите на самите български и македонски ученици. Ето защо към бъдещите учебници следва да се поставят и някои съвсем конкретни изисквания. Ученикът трябва да е в състояние да разбере защо народите, макар и твърде близки, са все пак два и имат две истории (през известни периоди от миналото общи), два езика, литератури и книжовност. Би могло да се прибегне и до запознаване на учениците с истински родови и семейни истории, които да демонстрират по очевиден начин закономерността, легитимността и убедителността и на двете идентичности – българска и македонска, основани на едно и също предмодерно население.

Някакъв базисен ценностен и интерпретативен консенсус би могъл да се постигне, ако се вземат под внимание постиженията на съвременната историография, както и на хуманитарните и социалните науки. Тогава българските и македонските историци биха могли да постигнат съгласие по следните пунктове: динамичното естество на идентичностите; модерната същност на нациите, появили се в Европа след края на 18 в.; изкуствения процес при стандартизация на всички национални езици; различните средновековни реалности в сравнение със съвременността; „общата история“, свързана с динамичните идентичности на елита на възрожденци и революционери от Македония, който преминава през българска етническа идентичност по пътя към отделната, македонска (която се формира по-късно); взаимодействието на десницата и левицата от ВМОРО с българската армия по време на Първата световна война; постепенното съзряване на македонската идентичност през междувоенния период; комплексната и динамична картина в Македония по време на Втората световна война; господството на македонската идентичност през военните години; насилствената хомогенизация на македонската идентичност в Титова Югославия за сметка на маргинализацията, потискането и „изчистването“ на българското от миналото; придвижването на българската историография към великобългарска гледна точка след края на 60-те години, която скрива културния партикуларизъм на възрожденците, политическия сепаратизъм на революционерите и ранните форми на етническо македонско чувство.

Можем да поставим и някои по-ясни и ценностни фактологични изисквания, свързани с невралгичния период на Втората световна война. Българският исторически разказ се нуждае от ревизия на налагания през последните около три десетилетия посткомунистически, който на практика пренебрегва антинацистката и антифашистка традиция на целия български политически спектър – от консервативната десница до левицата, и идентифицира извинително самия исторически разказ с правителството на Богдан Филов, неговите действия и това на тогавашното правителствено мнозинство. Що се отнася до „контраверзната“ тема за Втората световна война коректността изисква на македонското общество да се представи цялата сложна и многообразна картина – за популярността на самия Адолф Хитлер край Вардар през април 1941 г. като екзекутор на кралска Югославия, сложил край на сръбския окупационен режим; за акционните комитети (в които има и немалко македонски комунисти), които посрещат българската войска през април 1941 г. дружелюбно и с цветя, не на последно място и поради известните италиански апетити към Македония; за включването на немалко локални активисти в управлението на страната на българската власт, включително и от стари илинденски фамилии, близки на Никола Карев, Питу Гули, Гоце Делчев и т.н. Когато си наясно с всичко това по друг начин ще гледаш и на надписите „българска окупация“ или „българска фашистка окупация“. Към това трябва да се прибавят убийствата и репресирането от югославската комунистическа власт след 1944 г. на редица личности, заради българско самосъзнание, още повече, че както свидетелстват български полицейски документи, те са били през цялата война подозрителни заради автономистките си предпочитания и желания за една независима Македония, никога несекналите им контакти с хора от македонската левица.

Разбира се, и на българската общественост трябва да се представи цялата картина за периода 1941-1944 г. - как идеята за независима Македония вече доминира, за разлика от времето на Първата световна война; за опасенията на българската власт от традициите на македонския автономизъм; за постепенните разочарования на местното население от българското управление; за пълния провал на българската власт да спечели младата македонска генерация, израсла в кралска Югославия; за практическата неизбежност на македонското обособяване след лятото на 1944 г. Тук трябва ясно да се посочи, че има две македонски тенденции, които определено надвишават решително българската. И доколкото едната е по-вярна на Белград, а другата е решително на страната на македонската самостоятелност и независимост, то българската просто се придържа към втората в стремеж за оцеляване, още повече, че в усилията си за по-голяма македонска самостоятелност тя е за запазване на автономистката традиция, която е тясно свързана с България, българския политически живот и българската култура. Всъщност, днешният македонски исторически разказ е най-вече дело на генерацията, израснала в кралска Югославия, която представя възрожденците (преродбениците) и революционерите по някакъв свой си начин от перспективата на времето между 50 и 80-те години на XX в.

В учебното съдържание са необходими и властни символни жестове. Например да се признае едновременно българската отговорност за и съучастие в Холокоста, и убийствата във Ваташа, заедно с Титовите комунистически репресии в Югославия след края на 1944 г. Преподаването на разстрела във Ваташа не може да бъде чрез спестяване, че издалият заповедта Любен Апостолов е заловен от българската власт, предаден на югославската НР Македония и съден. Нужен е най-после и жест от македонска страна към македонските българи, борили се за независима Македония и репресирани за тяхното българофилство и българска идентичност, или двойна идентичност. При това не може да не стане ясно, че не само македонските българи са допринесли не по-малко от всеки друг за независима Македония, но сред тях се ражда и идеята, както и преди това тази за автономия, породила и цяла една политическа традиция, която ляга в темелите и на днешната македонска държава. И доколкото перспективата на този исторически разказ ще е идеята за независима Македония, няма как да не се подчертае, че великобългарският проект в различните случаи е бил срещу нея - и 1912, и 1915, и 1941 г., като единствено в последния случай това се разминава тотално с македонския политически проект, доколкото в началото има нестабилна конструкция и колебание на историческите фигури (Тодор Александров, Александър Протогеров, Гьорче Петров, Димитър Влахов и др.) между двата.

Български и македонски идентичности ''на терен''

Защо Историята не може да бъде напълно игнорирана?

Уникалността на българо-македонския спор и другите двустранни спорове в Европа

Динамичните идентичности в историята и техните културни интимности

Исторически разкази в българските и македонските учебници: какви са и какви биха могли да бъдат?

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови