Динамичните идентичности в историята и техните културни интимности

Стефан Дечев Последна промяна на 02 февруари 2022 в 20:50 3481 1

Снимка DW

Стефан Дечев

От няколко месеца Институтът за хуманитарни и социални науки в Скопие с директор Катерина Колозова работи над международен проект с цел да се намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и Северна Македония. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“ и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.

В поредица от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в проекта.

Покойният македонски историк Манол Пандевски в една от своите книги констатира, че революционерите от края на 19 и началото на 20 в. говорят много за „македонци“ и „македонски народ“, като изрично уточнява, че няма намерение да разисква в детайли какво е вътрешното съдържание, което те влагат в този термин. И това е обяснимо, след като говорим за цял един етап на „обща история“ с България, в който интелигенцията, както и части от народа се изживяват като български, въпреки наличието и на местно македонско чувство и възприемането на Македония като „отечество“. Всъщност, М. Пандевски открито признава още в далечната 1974 г. буквално както е в договора от 2017 г. моменти на „обща история“ с България и българите. Става дума за случая, в който той разглежда „присъствието на българското национално име в Македония“ и свързвайки го с „етничката сродност“ и „заедничките преродбенски борби“ („общите възрожденски борби“).

В периода между двете световни войни можем вече да говорим за различни македонски идентичности, като между тях има както взаимодействие, така и конкуренция. Появяват се и генерационни различия, особено типични за младото поколение, израсло в кралска Югославия и образовано в Белград и Загреб. Тя все повече започва да разглежда „македонския народ“ като „един от югославските народи“ и търси решение във федерализация на Югославия. Тази генерация е решителна за формирането на югославската и постюгославската македонска идентичност. И докато българският исторически разказ е изграден все едно, че винаги е съществувал „български народ“ като самоосъзната общност, то историческият разказ в Скопие след Втората световна война е изграден все едно, че винаги е имало „македонски народ“ като самоосъзната общност. Разказът е също така позициониран все едно винаги е съществувала и сякаш завинаги ще я има Югославия, а българското наследство е напълно изчистено.

Не може да се отрече и съществуването сред много дейци от миналото на т. нар. двойна идентичност. При едни тя е изразена по-силно, при други по-слабо. Има и немалко движения в двете посоки. На тези преминавания трябва и от двете страни да се гледа нормално и никой да не бъде обявяван за „предател“ и „предавник“. Тук двойната идентичност на Кръсте Мисирков, Димитър Влахов, Панко Брашнаров, Павел Шатев, Венко Марковски и т.н. трябва да се приеме като част от богатството и многообразието на живота, което ни обединява и свързва, а не като повод за клетви и взаимна омраза.

Всъщност, формирането на македонската идентичност в рамките на Югославия има по-голямо значение за културната интимност от който и да било исторически разказ. Първоначално спирането на действие на екзархийските институции и оперирането на сръбската образователна система и македонския говор в битовото и всекидневно общуване стимулира македонската идентичност за сметка на остатъчната българска. Редица постижения на модерната и съвременна цивилизация населението на днешна РС Македония получава в миналото в югославски културен контекст – радио, телевизия, пералня машина, прахосмукачка, лек автомобил и т.н. Към това можем да прибавим ролята на общественото хранене, ресторантьорството, сезонното летуване, плажовете, популярната музика и популярната култура като цяло. Ако към това додадем и престижа на Югославия в източноевропейски контекст, съчетан с ниския международен престиж на Живкова България, с изключение на спорта и оперното пеене, ситуацията се изяснява.

Колебанието и нестабилността на македонското се забелязва и в България. Като цяло в правилния исторически официален разказ македонците са част от българския народ. На всекидневно и битово равнище е възможно обаче да бъдат възприемани и като едва ли не други. Това е особено силно с оглед на политическите убийства в страната в миналото, в които самите македонци имат дейно участие, без самите те да имат различна етническа идентичност, но по-скоро различен дневен ред. Твърде често е възможно едни и същи индивиди, които ги мислят за чужденци или небългари в различни ситуационни и контекстуални условия, да възприемат дори и македонците извън България като българи. Но докато дълги десетилетия правилната идентичност на запад от Осогово е македонците като „един от югославските народи“, то в България те са многовековна част „от българския народ“.

Български и македонски идентичности ''на терен''

Защо Историята не може да бъде напълно игнорирана?

Уникалността на българо-македонския спор и другите двустранни спорове в Европа

Исторически разкази в българските и македонските учебници: какви са и какви биха могли да бъдат?

Македонските и българските учебници по история и техните ценности

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови