Изкуството да задаваме въпроси

Понякога се питам колко добре познаваме най-близките си хора, техните надежди, най-дълбоките им страхове и мечти, най-ярките им спомени? Може би се питате какво значение има това? В нашия все по-поляризиран и недоверчив свят изкуството да задаваме въпроси и да споделяме историите си има огромно значение за здравословното функциониране на обществото ни. Тези наши умения определят колко силно сме свързани помежду си, дали си вярваме един на друг и каква част от нашето семейно минало ни е познато. В днешния ден нито по света, нито в България владеем това изкуство, а последствията от това са още по-голяма поляризация и още по-несигурен свят.

Това което повече ни свързва едни с други е страхът, а не доверието помежду ни и това застрашава обществената спойка и демокрацията. Според Световното Проучване на Ценностите, проведено между 2017 г. и 2022 г. в 91 страни по света, само 17% от българите смятат, че „може да се вярва на хората“, докато преобладаващите 80% смятат, че „трябва много да внимаваме“. Освен това само 23% от българите вярват, че могат да се „доверяват напълно“ на хора, които познават лично. За разлика от нас, половината британци (51%) смятат, че могат да се доверяват напълно на хора, които познават лично. Като вземем предвид високите нива на взаимно недоверие в България, какъв е шансът да разпознаем и уважим човещината на другите?

Академично изследване от 2021 г. показва, че през предходните седем години политическата поляризация в Европа почти се е утроила в сравнение с 60-те години на миналия век. В повечето страни изборите, проведени през последното десетилетие, са били най-поляризираните след Втората Световна война. Що се отнася до България, през последните две години тук се проведоха пет политически избори - повече от която и да е друга европейска страна. Тази честота сигнализира една много висока политическа поляризация на обществото ни. Според Владимир Митев, журналист, българите вече не гласуват за нещо или някого, а против нещо или някого.

Нарастващият разрив в българското общество се забелязва и отвъд политиката. Той обхваща идеологически и културни разделения, които се задълбочават от високите нива на невежество на българите относно кои новини са фалшиви, подхранващи по-високи от средните за ЕС нива на дезинформация. Дълбоки разделения в обществото ни съществуват около множество въпроси, включително дали нашето комунистическо минало е потисническо или е „по-добро от настоящето“. Друго разделение, производно от гледните ни точки за миналото, е дали България трябва да е в съюз със Запада/ЕС или с Русия. Нарастващи разделения се забелязват и по отношение на това дали да подкрепяме Украйна във войната на Русия срещу нея или да сме неутрални, по отношение на взаимоотношенията на мъжете и жените, на това каква сексуалност е допустима и колко са полезни или вредни ваксините. Общественият спор за това дали трябва да приемаме бежанци в България също се засили през и след 2014 г. когато се засили притока на сирийски бежанци в Европа. Списъкът на теми, които ни поляризират е разрастващ се и дълъг.

„Няма по-голяма агония от това да носиш неразказана история в себе си“, казва известната писателка и поетеса Мая Анджелоу. Миналия месец английският вестник Гардиън цитира носителя на Международната награда „Букър“ Георги Господинов, който каза, че „България е пълна с множество истории, които са предимно неразказани поради културата на мълчание, която идва от комунистическите времена, когато беше по-безопасно да не изказваш мислите си на глас”. Бих добавила, че тази култура на мълчание е довела до недоразвитата ни способност да си задаваме задълбочени въпроси, които са ключ към съкровището от неразказани лични истории. Тази недоразвита способност е в основата на многопластовата поляризация на нацията ни, разпространяваща се като разрастващо се петролно петно в Черно Море.

Тази безвъпросна култура на мълчание е също така съществен двигател на нашите песимистични и критични възгледи за това какво ни прави българи. Гледните ни точки се захранват предимно от сензационни медии, които се фокусират върху най-лошата страна на човечеството и на българите.

"Как си?" е въпросът, който си задаваме най-често един на друг, често пъти без да притежаваме необходото търпение и любопитство за да изслушаме отговорите. А понякога дори променяме върпоса като добавяме: „Как си: добре ли си?“ , който затяга още повече усмирителната риза на неразказаните истории, защото отговорите на този въпрос да само два: „да“ или „не“. В България любопитството се окачествява като проблем, а не като положително качество на човек, който се интересува от другите.

Твърде често ние просто не познаваме достатъчно добре нито себе си, нито близките си и затова бързаме да си обясняваме всичко лошо в България, като например широко-разпространената корупция, с алчната природа на българите, с „уникалната лошотия“ на българския национален характер. Наскоро прочетох едно есе, в което моя 17-годишна близка роднина проницателно е уловила това типично негативно мислене: “… веднага прехвърлихте фокуса си върху негативните черти на българина, превърнал се по-скоро в съвременно нарицателно за байганьовщината, отколкото в национална принадлежност.”

Много лесно свеждаме тези, които мислят различно от нас, до нещо в среден род, не човек а „то“. „А бе това не е човек,“ си казваме за някой, който мисли различно от нас.

Всъщност ние българите не са нито по-лоши, нито по-добри от която и да е друга нация в Европа. Ние просто носим уникално историческо и културно наследство, което е оформило негативното ни възприятие за себе си.

Някои западни писатели, като например журналистът, който пише за вестниците New York Times и The Atlantic Дейвид Брукс, са по-щедри към българите, в контекста на нашето културно наследство. В последната си книга „Как да опознаем един човек“ (How to Know a Person) Брукс разказва, че между 1997 и 2002 г. дипломатите в ООН в Ню Йорк са били освободени от заплащане на глоби за паркиране. Дипломати от така наречените от него „ниско-корумпирани“ култури като Австралия, Канада, Швеция и Обединеното Кралство, не са натрупали нито един глоба за паркиране за пет години, докато дипломати от „високо-корумпирани“ култури като Албания, България, Чад и Кувейт натрупали над 100 глоби за паркиране на дипломат.

В този момент повечето българи, които познавам, си мислят: „Еее, българска корумпирана работа!“ и си обясняват поведението на българските дипломати с „вродената“ ни корумпирана природа, но не и Брукс. Той обяснява това поведение с наследената от предците ни култура. Те с векове са били потискани (или от Отоманската власт или от Комунистическия режим), в резултат на което са се научили, че да нарушаваш правилата е въпрос на висок морал, смелост и дори на оцеляване. От друга страна, дипломатите, чиито предци са живеели в страни, които са се радвали на дълговековна независимост, не са нарушили правилата, защото техните предци са се научили че за да съществуват в хармония е необходимо не да нарушават, а да следват правилата на закона.

Въпросите, които си задаваме един на друг, и историите, които тези въпроси отключват, са една от нашите човешки суперсили. Всеки път, когато се питаме един друг за живота на поколенията преди нас, за нашите страхове, надежди и стремежи, без съмнение бързо бихме открили, че независимо от коя страна на обществената барикада се намираме, всички споделяме подобен копнеж да живеем в мир, да се грижим за децата си, да си имаме местенце, което да можем да наречем наш дом, да обичаме и да бъдем обичани, да сме здрави, да просперираме, да сме влиятелни и да живеем по-дълго. Нашата поляризация е резултат от различните пътища, които смятаме че ще ни доведат до там, за където всички сме се запътили. Да бъдем истински заинтересовани един от друг е един от начините да надскочим нашето политическо и идеологическо разделение. За това не ни трябват средства, а малко любопитство, интерес към другите и няколко дълбоки въпроса.

-------------

Люба Късова е журналист, изследовател, консултант и автор

Следете новините ни в GoogleNews