Понякога се питам колко добре познаваме най-близките си хора, техните надежди, най-дълбоките им страхове и мечти, най-ярките им спомени? Може би се питате какво значение има това? В нашия все по-поляризиран и недоверчив свят изкуството да задаваме въпроси и да споделяме историите си има огромно значение за здравословното функциониране на обществото ни. Тези наши умения определят колко силно сме свързани помежду си, дали си вярваме един на друг и каква част от нашето семейно минало ни е познато. В днешния ден нито по света, нито в България владеем това изкуство, а последствията от това са още по-голяма поляризация и още по-несигурен свят.
Това което повече ни свързва едни с други е страхът, а не доверието помежду ни и това застрашава обществената спойка и демокрацията. Според Световното Проучване на Ценностите, проведено между 2017 г. и 2022 г. в 91 страни по света, само 17% от българите смятат, че „може да се вярва на хората“, докато преобладаващите 80% смятат, че „трябва много да внимаваме“. Освен това само 23% от българите вярват, че могат да се „доверяват напълно“ на хора, които познават лично. За разлика от нас, половината британци (51%) смятат, че могат да се доверяват напълно на хора, които познават лично. Като вземем предвид високите нива на взаимно недоверие в България, какъв е шансът да разпознаем и уважим човещината на другите?
Академично изследване от 2021 г. показва, че през предходните седем години политическата поляризация в Европа почти се е утроила в сравнение с 60-те години на миналия век. В повечето страни изборите, проведени през последното десетилетие, са били най-поляризираните след Втората Световна война. Що се отнася до България, през последните две години тук се проведоха пет политически избори - повече от която и да е друга европейска страна. Тази честота сигнализира една много висока политическа поляризация на обществото ни. Според Владимир Митев, журналист, българите вече не гласуват за нещо или някого, а против нещо или някого.
Нарастващият разрив в българското общество се забелязва и отвъд политиката. Той обхваща идеологически и културни разделения, които се задълбочават от високите нива на невежество на българите относно кои новини са фалшиви, подхранващи по-високи от средните за ЕС нива на дезинформация. Дълбоки разделения в обществото ни съществуват около множество въпроси, включително дали нашето комунистическо минало е потисническо или е „по-добро от настоящето“. Друго разделение, производно от гледните ни точки за миналото, е дали България трябва да е в съюз със Запада/ЕС или с Русия. Нарастващи разделения се забелязват и по отношение на това дали да подкрепяме Украйна във войната на Русия срещу нея или да сме неутрални, по отношение на взаимоотношенията на мъжете и жените, на това каква сексуалност е допустима и колко са полезни или вредни ваксините. Общественият спор за това дали трябва да приемаме бежанци в България също се засили през и след 2014 г. когато се засили притока на сирийски бежанци в Европа. Списъкът на теми, които ни поляризират е разрастващ се и дълъг.
„Няма по-голяма агония от това да носиш неразказана история в себе си“, казва известната писателка и поетеса Мая Анджелоу. Миналия месец английският вестник Гардиън цитира носителя на Международната награда „Букър“ Георги Господинов, който каза, че „България е пълна с множество истории, които са предимно неразказани поради културата на мълчание, която идва от комунистическите времена, когато беше по-безопасно да не изказваш мислите си на глас”. Бих добавила, че тази култура на мълчание е довела до недоразвитата ни способност да си задаваме задълбочени въпроси, които са ключ към съкровището от неразказани лични истории. Тази недоразвита способност е в основата на многопластовата поляризация на нацията ни, разпространяваща се като разрастващо се петролно петно в Черно Море.
Тази безвъпросна култура на мълчание е също така съществен двигател на нашите песимистични и критични възгледи за това какво ни прави българи. Гледните ни точки се захранват предимно от сензационни медии, които се фокусират върху най-лошата страна на човечеството и на българите.
"Как си?" е въпросът, който си задаваме най-често един на друг, често пъти без да притежаваме необходото търпение и любопитство за да изслушаме отговорите. А понякога дори променяме върпоса като добавяме: „Как си: добре ли си?“ , който затяга още повече усмирителната риза на неразказаните истории, защото отговорите на този въпрос да само два: „да“ или „не“. В България любопитството се окачествява като проблем, а не като положително качество на човек, който се интересува от другите.
Твърде често ние просто не познаваме достатъчно добре нито себе си, нито близките си и затова бързаме да си обясняваме всичко лошо в България, като например широко-разпространената корупция, с алчната природа на българите, с „уникалната лошотия“ на българския национален характер. Наскоро прочетох едно есе, в което моя 17-годишна близка роднина проницателно е уловила това типично негативно мислене: “… веднага прехвърлихте фокуса си върху негативните черти на българина, превърнал се по-скоро в съвременно нарицателно за байганьовщината, отколкото в национална принадлежност.”
Много лесно свеждаме тези, които мислят различно от нас, до нещо в среден род, не човек а „то“. „А бе това не е човек,“ си казваме за някой, който мисли различно от нас.
Всъщност ние българите не са нито по-лоши, нито по-добри от която и да е друга нация в Европа. Ние просто носим уникално историческо и културно наследство, което е оформило негативното ни възприятие за себе си.
Някои западни писатели, като например журналистът, който пише за вестниците New York Times и The Atlantic Дейвид Брукс, са по-щедри към българите, в контекста на нашето културно наследство. В последната си книга „Как да опознаем един човек“ (How to Know a Person) Брукс разказва, че между 1997 и 2002 г. дипломатите в ООН в Ню Йорк са били освободени от заплащане на глоби за паркиране. Дипломати от така наречените от него „ниско-корумпирани“ култури като Австралия, Канада, Швеция и Обединеното Кралство, не са натрупали нито един глоба за паркиране за пет години, докато дипломати от „високо-корумпирани“ култури като Албания, България, Чад и Кувейт натрупали над 100 глоби за паркиране на дипломат.
В този момент повечето българи, които познавам, си мислят: „Еее, българска корумпирана работа!“ и си обясняват поведението на българските дипломати с „вродената“ ни корумпирана природа, но не и Брукс. Той обяснява това поведение с наследената от предците ни култура. Те с векове са били потискани (или от Отоманската власт или от Комунистическия режим), в резултат на което са се научили, че да нарушаваш правилата е въпрос на висок морал, смелост и дори на оцеляване. От друга страна, дипломатите, чиито предци са живеели в страни, които са се радвали на дълговековна независимост, не са нарушили правилата, защото техните предци са се научили че за да съществуват в хармония е необходимо не да нарушават, а да следват правилата на закона.
Въпросите, които си задаваме един на друг, и историите, които тези въпроси отключват, са една от нашите човешки суперсили. Всеки път, когато се питаме един друг за живота на поколенията преди нас, за нашите страхове, надежди и стремежи, без съмнение бързо бихме открили, че независимо от коя страна на обществената барикада се намираме, всички споделяме подобен копнеж да живеем в мир, да се грижим за децата си, да си имаме местенце, което да можем да наречем наш дом, да обичаме и да бъдем обичани, да сме здрави, да просперираме, да сме влиятелни и да живеем по-дълго. Нашата поляризация е резултат от различните пътища, които смятаме че ще ни доведат до там, за където всички сме се запътили. Да бъдем истински заинтересовани един от друг е един от начините да надскочим нашето политическо и идеологическо разделение. За това не ни трябват средства, а малко любопитство, интерес към другите и няколко дълбоки въпроса.
-------------
Люба Късова е журналист, изследовател, консултант и автор
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
1010
2
29.03 2024 в 14:22
22558
1
23.03 2024 в 08:33
българинът е заседнал в развитието си на нивото на тийнейджър, въставащ срещу системата от правила, за да намери себе си, и бурка рушенето на правила с предприемчивост.
правила и закони трябва да се тестват регулярно, но е тъпо да правиш нарушението национален спорт. особено след определена възраст.
Последни коментари
Джендо Джедев
Условни присъди за двама души след изборния скандал ''Чичо Цено, кой номер''
dolivo
България получава първите осем изтребителя F-16 догодина
Владè
Можем ли да се излекуваме от зависимостите си? Ралица Стефанова в подкаста на OFFNews
Владè
Лаура Кьовеши осветли първата голяма акция срещу мафията, включително и в България
Johnny B Goode
Радев за Пеевски: Тази наглост на стероиди няма да се осъзнае или да изчезне от само себе си
Miro24
Радев за Пеевски: Тази наглост на стероиди няма да се осъзнае или да изчезне от само себе си