Модерните и съвременни процеси на разпадане на империите и формиране на нации и национални държави на Балканите довеждат до изграждане на Република България и РС Македония като две самостоятелни и суверенни държави.

Съгласно България, която признава през януари 1992 г. Македония под конституционното й име, признаването на македонската държавност не води автоматично до признаване на македонския език и македонската нация, по начина, по който тя е дефинирана в югославско време – нация произлязла от южните славяни и с многовековна самостоятелна история, различна от българската. Това непризнаване от българска страна на нацията и езика води до резервираност в позицията на Скопие, поради която двустранните отношения продължават да са проблематични.

Тази българска неотстъпчивост по отношение на нацията и езика съчетана с липсата на модерен историографски подход, карат македонската страна да брани конвенционалния си исторически разказ, останал от миналото, още повече че критериите за членство в Европейския съюз не включват инвентаризация на разказването на историята в дадена държава-кандидат. Въпреки това, главно историческият разказ и историческия спор бяха тези, които провокираха през ноември 2020 г. българското вето за одобряване на преговорната рамка на РС Македония за започване на процес на преговори за бъдещо членство в Европейския съюз.

От няколко месеца Институтът за хуманитарни и социални науки в Скопие с директор Катерина Колозова работи над международен проект с цел да се намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и югозападната й съседка. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“ и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.

В поредица от няколко материала предстои да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в проекта.

Като цяло, процесът на окончателно изграждане на съвременната българска и съвременната македонска нация, с очертаване на граници между тях, протича сравнително успешно след края на Втората световна война, не на последно място и поради създадените за това предварителни предпоставки. Сред тях са културен партикуларизъм на възрожденците, политически сепаратизъм на революционерите, зреене на македонско етническо чувство след края на Първата световна война, което множи изолираните и усамотени ранни случаи от края на 19 и началото на 20 в., но най-вече процесът се случва в резултат от работата на институциите в ранния тоталитарен период на Югославия. Благодарение на тях бива легитимирана единствено югославската форма на македонска идентичност, която надделява и в немалка степен и до днес се смята за „правилната“.

Както казахме, същият процес протича успешно и в България. Онази част от населението, която е с корен от Македония е напълно интегрирана в българската нация. Нещо повече, именно от нея идват понякога и настояванията днес за по-твърда позиция на София спрямо Скопие. И докато към края на 50-те и началото на 60-те години процесът на формиране на отделна македонска нация в днешната РС Македония завършва, то в България твърде успешно са заличени нямалите никога особена почва в Пиринска Македония, последици от културната автономия 1946-1948 г., както и продължилата още около десетилетие политика на признаване на отделна македонска идентичност, с цел чрез нея да бъде атакувана югославската.

Като резултат днес огромната част от населението на РС Македония се чувстват етнически македонци и вярват в тяхната многовековна обособеност от българите. Обратно, в България огромното мнозинство от населението с корен от Македония се смятат за българи, като това важи и за населението в Пиринска Македония. Тези групи от двете страни на границата са илюстрация за успехите на властите в Скопие и София през последните десетилетия в изграждането на нацията.

Заедно с това съществуват и други групи, които демонстрират някои пропуквания в процесите на нациоизграждане. Налице е една трудно определима като численост група македонци от РС Македония, които са наясно с „общата история“ с българите, с късната поява на македонското етническо чувство, с идентичността в миналото на възрожденци и революционери от Македония. Те обаче се чувстват етнически македонци откакто са се родили, държат на това и смятат процеса с формиране на македонската нация за вече завършен и необратим.

Една друга, втора група граждани на РС Македония, - и тук говорим за няколко десетки хиляди или около 100 000 - не се чувстват българи, но са подписали някакви документи с невярно съдържание, за да придобият български паспорт, поради възможности за реализация в рамките на Европейския съюз. Заедно с основната маса на най-голяма група македонци, и двете последни групи са противници на ветото от София и са негативно настроени към позицията й спрямо македонската нация и македонския език, като изкуствени. Те обаче могат да послужат като обществена основа за изграждане на почит в Македония към общата история на двата народа в миналото.

Една следваща група граждани на РС Македония са с наистина двойна идентичност и се възприемат едновременно и като българи, и като македонци, или като македонски българи, но смятат за своя родина Македония. Сред тях има българи по предавана родова памет, както и такива, които са се ровили много в историческата литература, чели са спомени на революционерите в оригинал и са си дали сметка за дълбоката проблематичност на разказа, наследен за миналото на Македония от Югославия. И те са противници на ветото наложено от София като смятат, че то единствено спомага за увеличаване на създадената през последните стотина години пропаст между двете общества. Заедно с това последната група не приема и официалното становище на София за македонския език, и се застъпва за по-голяма гъвкавост на българската позиция.

Накрая идва една група от малцина граждани на РС Македония, които твърдят че са македонски българи, обидени са на македонската държава и са доста враждебно настроени към нея, като те са и единствените горещи привърженици в страната на ветото наложено от София. Немалко от тези македонски българи от години живеят в България. В последно време те настояват за вписване на македонските българи в конституцията на РС Македония сред другите държавнотворни народи. Затова са и твърде силно толерирани от официалните български власти, като едва ли не единствени изразители на настроенията и желанията на македонските българи – нещо, което видимо не отговаря на истината. Тук има и някои, които застъпват директно великобългарски позиции и не се притесняват от позицията на София за македонския език.

В Република България, както вече се спомена, огромното мнозинство от населението от Пиринска Македония, както и потомците на бежански родове от Егейска и Вардарска Македония, се идентифицират като българи, македонски българи, или българи в национален и македонци в регионален смисъл. Техните предци никога не приемат като своя новата македонска азбука и стандартната македонска книжовна норма създадени през 1945 г. Нерядко някои от тях са много по-чувствителни и застъпващи се за твърда политика спрямо Скопие, в сравнение с българите от другите части на страната.

Налице е още и едно малцинство в България, изглежда съпоставимо като тежест с онези македонски българи, които желаят да бъдат вписани в конституцията на РС Македония. Те твърдят за себе си, че са етнически македонци, различни от българите. За досада и възбуда на останалата част от населението в Пиринска Македония, някои от тях дори застъпват тезата, че областта е окупирана от България през 1912 г., а българи и македонци никога не са имали обща история, както е записано в договора за добросъседство от 2017 г. Това са кръгове около бившата ОМО „Илинден“ и сега около ОМО Илинден-Пирин, които никога не са подкрепяли политиката на бившия премиер Зоран Заев и договора с България. Те са не само против ветото, но смятат като опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, че договорът с България трябва да се анулира. В момента българските власти са заложили на враждебната към властта в Скопие малка група, а опозиционната ДПМНЕ в РС Македония, - която спечели наскоро проведените местни избори и очаква след едни предсрочни парламентарни избори да вземе властта, - залага на последната малка група македонци в България. При тази ситуация се очертава трудно постигане на компромис между двете страни, а бъдещето на отношенията им при политически промени в Скопие все по-неясно.

В следващ материал Стефан Дечев ще разгледа въпроса защо историята не може да бъде напълно игнорирана.

Уникалността на българо-македонския спор и другите двустранни спорове в Европа

Защо Историята не може да бъде напълно игнорирана?

Динамичните идентичности в историята и техните културни интимности

Исторически разкази в българските и македонските учебници: какви са и какви биха могли да бъдат?

Македонските и българските учебници по история и техните ценности