Пътешествие до Армения (част 3)

Това е третата част от пътеписа за пътуването до Армения на damon и Силвия от OFFRoad-Bulgaria. 

Първа част от пътеписа може да видите ТУК , а втората - ТУК.   

07.09.2012 г.  

Преди няколко дни тръгнахме от Горис към езерото Севан, за да излизаме от Армения. Не можахме да видим Татев - времето беше отвратително - дъжд, мъгла и студ. Митко е писал, че има перфектен асфалт, но според местните няма, та не знам. Не си струваше да се возим на лифта и продължихме към един друг обект, който на мен ми беше по-интересен дори - Нораванк.  

Времето беше лошо, а оттук започва качването към прохода Воротан (2344м).

Някъде по прохода:

Тук се движехме по арменския път на коприната:

Слънцето се откри този път:

Нораванк - в Армения е пълно с такива манастири и църкви, но този е от по-важните: 

Отново качкари, тези камъни са много интересни:

Продължихме към Севан през прохода Селим (2410 м). Отвратително време - студ, дъжд и вятър, а превалът е сякаш излизаш на връх Ботев и всичко това съчетано с лошо време. Нямам снимки оттам. По-интересното е, че срещнахме колоездачи малко преди превала и като спрях да ги питам имат ли проблеми, ми казаха, че си правели филмче. Железни хора са колоездачите!  Много има да се учим от тях...

А езерото Севан - Арменското море, ни посрещна отново с лошо време. Море, море - на 1900 м. Според местните хора сезонът започва на 10 юли и свършва на 10 август.

Гробището на Норатус на ез. Севан - в момента най-голямото запазено гробище със средновековни качкари:

Тази баба ми показва "сватбенияt камък", на който е изобразена арменска сватба. Ясно запомних кое са шашлиците. Също запомних, че бабата е била много по-добре по времето на Съветския съюз и даже е идвала в България:

Гробището наистина е голямо. Имало е само едно по-голямо - в Old Julfa в Нахичеван, но е унищожено от азерите.

Разбира се, има и нови гробове. Както пише в книгата си Димитър Тодоров - Домосед, наистина арменците са изключително гробищноцентрични. Гробищата им са безупречни, за разлика от всичко останало.

Интересното е и какви гробове се издигат - с цели каменни статуи:

Спахме и на севанска дача, за 20 лв.  От условията бих бил изненадан, но след украинските базы отдыха, нищо не може да ме изненада от почивните места на съветските страни:

Хората казаха, че не сме били на Севан ако не се изкъпем, обаче хич и нямахме намерение да пробваме:

Опитахме севанска щука:

Комплексът Севанаванк до гр. Севан. Времето отново е лошо, но поне беше добре за снимки:

Много е странно това "море" на 1900 м:

Тунелът Дилижан, който премахва целия проход Севан и оставя само малка част от него. Тунелът не е толкова страшен - само 2 км и е добре осветен:

Оттам се слиза в Дилижан - арменската Швейцария. Има доста иглолистни дървета и изобщо оттам на север пейзажът става друг - вече има храсти и дървета, а не само трева. Минахме по пътя най-близо до Азербайджан. В повечето източници го дават като доста опасен, но в Дилижан ни казаха, че това е най-хубавият път и няма никакви проблеми. 

Има цели безлюдни села близо до границата:

Влязохме отново в Грузия. Мога да кажа - абсолютни диваци са грузинските шофьори. 90% от тях можеш да слезеш, да ги извадиш от колата и да им изхвърлиш ключовете в близката река - ще има защо. С тяхното каране повечето ще влязат в затвора в Германия между трийстата и шестдесетата минута. Миналата година го бяхме забелязали, но тази година направо ме изкараха извън нерви няколко пъти.

Според мен там с мотор е по-безопасно да се кара по-бързо от трафика и с често настъпване на свирката. Иначе просто ще бъдеш  изблъскан от пътя. Никога не съм се ядосвал толкова много от трафик... По възможност трябва да се избягват главните им двупосочни пътища. По магистралата е по-добре.

Тбилиси. С тоя трафик изгубихме всякакво желание да го гледаме и се опитахме просто да оцелеем:

А това е Боржоми, където се бутилира известната газирана вода. Нещо като Велинград:

За другия ден имахме два варианта - връщаме се на главния път към Батуми, който знаем от миналата година, или караме по Аджарската магистрала директно към Батуми през Малък Кавказ и Аджария през неточно количество "грунтовка", както казват тук на черния път. 

Тоя път го знаех, че е лош много отдавна - Дъг каза, че ще го минем, ако е сухо, а Митака го е минавал с чопъра. Сутринта му звъннах, той каза - карайте, няма проблеми.

Минах черното за 2 часа, към 30-40 км са. Времето - хубаво. И, разбира се, сътворихме най-голямата глупост на пътуването като тръгнахме с моя счупен мотор. Разстоянието варираше между 40 км според Митко и 60 км според местен човек. Какво пък толкова - в Турция вече бяхме карали почти толкова по черни пътища. 

В началото пътят е супер:

Това е само на десетия километър. Тук ирански туристи ни казаха, че май това не е главният път, на което аз им отговорих  "Ааа, не - това е! Имате още между 40 и 50 км такъв път".

На грузинските карти това е отбелязано като перфектен асфалт, не знам Митака дали се е объркал от картата, но съм сигурен че Любо Африката си е мислел, че тръгва по асфалт преди години. По същия начин срещахме турски и ирански коли и даже един френски кемпер с отчаяни французи...

Само в тоя край на такъв път му се казва "магистрала":

На високо е много красиво:

Хората тук живеят само 3 месеца през лятото, гледайки животни:

Превалът е на около 25-тия километър:

Според местните хора остават още 15 км до Хуло, откъдето почва асфалтът, чудесно се връзва с разстоянията на Митака.

Всъщност качването от източна страна, макар и да има някои гадни места, е доста по-лесно. Оттам пътят става доста неравен и с големи камъни, забити в сухата кал. Чак сега разбрах защо Дъг ми каза, че ще го минем, но не и ако вали.

От западната страна пътят е сплъстена кал, а от източната има някакво каменисто покритие.

Но пък е невероятно красиво. Пълно е с живот по цялата долина на реката:

Ето това са машините за този път, разбира се, и всякаквите УАЗ, ГАЗ, Нива и прочее изобретения на съветската мисъл, не нашите мотори. Обаче нямахме Камаз, така че трябваше да слезем някак си, пък и какво са 15 км:

УАЗ-сеновал:

След 170 км по тия пътища решихме, че ще спим в Батуми, но там палатка може да се опъне на морето едва на Кобулети - 30 км северно от Батуми. Знаехме мястото от миналата година:

Вече в Турция. Този край е интересен, натрупахме още впечатления, но за това ще разказвам по-подробно:

Голяма част от градските тротоари се използват за сушене на лешници:

Обтягаме веригите в един къмпинг на плажа преди Самсун, след това ходих да се къпя в морето, после студен душ и така настинах, че цял ден ми е зле днес. Едва минахме 700 км и спряхме на 200 км от Истанбул. Живот и здраве - утре сме в България...

08.09.2012 г.

Вчера пътуването приключи. Прибрахме се след тежки (поне за мен) почти 800 км и минаване през трафика на Истанбул, а аз цял ден карах с температура, пиейки разни разтворими таблетки, но единственото, което ми помогна, беше турския чай.  Имам още само няколко снимки.

Ето го и плажът, на който настинах:

"Хотела" преди Самсун:

Обяд някъде по пътя. Интересното е, че се бяхме настанили на една крайпътна "беседка", която се оказа на катаджиите, които дойдоха след малко. Разбира се, не са ни гонили, но ги видяхме в действие как глобяват кола след кола. Засичащият беше 1-2 км по-нататък. Ползваха изключително много електронни джаджи. Изобщо тоя ден беше наситен с полицаи - за 700 км сме срещнали поне 20 speed trap-a.

Вече в България:

Както се очакваше - около 7000 км:

Разглеждайки трак-а, забелязвам "проблема", който се изсипа на главата ни последните два дена с нуждата да караме по 700-800 км. Когато си приключил едно пътуване и се прибираш по най-бързите пътища не е лесно, често си задаваш въпроса "А тия още 700 км дали не можем да ги минем и тях без да спираме?".

От Грузия до първото спиране в Турция сме карали само 444 км - спряхме рано, а трябваше да караме още поне 150 км:

Мога да кажа, че това пътуване беше по-трудно от обиколката на морето, но пък видяхме повече. За мен лично беше много, много интересно.

ТУК, след като се регистрирате, можете да видите целия разказ и още снимки в реален размер .

Следете новините ни в GoogleNews