Продължение от стр. 2

Депозирани особени мнения по Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г., постановено по Тълкувателно дело № 2/2016 г.

По т. 1 в особеното мнение на съдиите Лозан Панов, Красимир Харалампиев, Красимир Шекерджиев и Антоанета Данова е записано, че неправомерното поведение на пострадалия пешеходец, допринесло за настъпването на съставомерните вредни последици, не следва да се отчита при преценката за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Отлагането на изпълнението на наложеното наказание е възможно само при кумулативната даденост на установените в посочената разпоредба три предпоставки, от които първите две представляват общоважащи положения, а третата е свързана с индивидуалните характеристики на дееца. „От особена важност за настоящето особено мнение представлява третата предпоставка – установяването, че за постигане целите на наказанието и най-вече за поправянето на дееца, не е наложително наказанието да бъде изтърпяно ефективно. Самият законодател в коментираната правна норма изрично е подчертал преобладаващото значение на задачата за поправянето на престъпния деец. Съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец няма връзка с личността и със собственото поведение на дееца при осъществяване на деянието и не може да се свърже с целите на специалната превенция, поради което не следва да бъде отчитано при обсъждане предпоставките за приложение на института на условното осъждане“ – категорични са съдиите.

В особеното мнение по т. 3 на съдиите Ружена Керанова, Жанина Начева и Спас Иванчев (докладчик по делото) пише, че процедурите по Глава 28 и Глава 29 от НПК реализират различни направления от наказателноправната политика/отношение на държавата. В първия случай целта е да се облекчи санкционната дейност и да се намалят наказателните санкции чрез използването на по-леки, административни наказания за престъпленията, които не се отличават с голяма обществена опасност. Във втория случай целта е очевидна и различна – стремеж да се разтовари наказателното съдопроизводство от скъпоструващи и продължителни съдебни процедури при изяснена фактическа обстановка, призната от обвинените лица. Независимо от това, законодателят е обвързал тази възможност с необходимостта да бъдат гарантирани признатите от закона имуществени интереси на пострадалите лица и няма основание да се приеме, че това са само съставомерните такива.

В особеното мнение по т. 4 и т. 6 на съдия Лозан Панов пише, че съгласно чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, при приближаване на пешеходна пътека, водачът на нерелсовото пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Аналогични са задълженията на водача и по чл. 119, ал. 2 и по чл. 120, ал. 2 ЗДвП. Въпреки че в тези разпоредби не е посочена думата предимство за пешеходеца, от характера на въведените задължения за водача е очевидно, че се касае именно за предимство, което съгласно § 6, т. 31 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП е определено като – правото на един участник в движението да премине пред друг през дадено място на пътното платно. „Това предимство е абсолютно по своя характер“ – категоричен е председателят на ВКС. Не може да се приеме тезата на мнозинството, че участниците в движението, с изключение на лицата, на които законодателят е придал властнически правомощия по контрол и регулиране, са равнопоставени, включително пешеходците и водачите на превозни средства. Недопустимо е да се поставя знак на равенство между задълженията на тези две групи участници в движението, доколкото нормата на чл. 5, ал. 2 ЗДвП определя пешеходците като по-уязвими. Не е отчетено съотношението и връзката между нарушението на правилата за движение със съобразена скорост от водача и неспазването на задълженията на пешеходеца по чл. 113, т. 1 и т. 2 ЗДвП и чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП, което практически не прави разлика в хипотезите на въпрос № 6 по б. „а“ (пресичане на пешеходна пътека) и б. „г“ (пресичане на пътното платно на нерегламентирано за тази цел място).

Според него, ако се приеме, че предимството на пешеходците на пешеходните пътеки може да бъде елиминирано от грубите нарушения на водачи на МПС (движение с неразрешена и несъобразена скорост) при настъпване на съставомерните последици, то тогава не е налице никакво реално предимство за преминаване на пешеходеца. „Последният единствено заплаща с живота и здравето си за това грубо нарушение на правилата на движение от водача“ – категоричен е Лозан Панов. Справедливото решение може да се открие само като се даде верен отговор на въпроса съпоставими ли са задълженията на двамата участници в движението (пешеходеца и водача на превозно средство) в общата причинна връзка за настъпване на общественоопасните последици от гледна точка на интензитет, както и опасност не само за участниците в ПТП – пешеходеца и водача на МПС, но и за други участници в движението. Именно защото причинителската роля на водача е много по-интензивна и много по-динамична от гледна точка на причиняване на резултата и на възможността за неговото предотвратяване (достатъчно е само да се движи с една съобразена скорост), което поведение като неутрализиращо резултата е много по-ясно законово и фактически определено, поради което причинителската роля на водача е явна, несъмнена и решаваща за настъпване на общественоопасните последици.

В особеното мнение пише, че решението на въпросите по т. 6, б. „а“ и б. „в“ би трябвало да е следното:

Предимството на пешеходците за преминаване по пешеходната пътека е абсолютно, защото на пешеходната пътека е недопустима конкуренция между пешеходците и нерелсовите пътни превозни средства, поради несъвместимостта на възможностите им да причинят увреждане на останалите участници в движението.

Пешеходната пътека е единственият участък от пътя, където пешеходците трябва безусловно да бъдат защитени от опасността за живота и здравето им. Това е единственото място от пътното платно, по което те могат да преминат безопасно за самите тях и за останалите участници в движението.

Водачът на нерелсовото пътно превозно средство може да премине по пешеходната пътека с управляваното от него превозно средство, ако не пречи на пешеходците да преминават по пешеходната пътека и ако не създава опасност за живота и здравето им. Това е възможно, когато на пешеходната пътека няма пешеходци или когато, макар и да има, те не са в опасна близост до пътното превозно средство.

При преминаване по пешеходна пътека, за да не създават опасност, пешеходците следва да не навлизат внезапно на платното за движение или да предприемат пресичането му при ограничена видимост.

Не може да се приеме тезата, че ако пешеходецът не е преценил правилно скоростта на МПС и е упражнил абсолютното си право на предимство на преминаване на пешеходна пътека, то респективно той е навлязъл на пешеходната пътека неправомерно. Изискването пешеходецът да преценява скоростта на движение на превозното средство е неизпълнимо, тъй като е въпрос на субективно възприятие, и всеки човек има индивидуална преценка, която е обусловена от неговото здравословно, емоционално, ментално и т. н. състояние. Не може да се очаква от пешеходеца да притежава компетентността да преценява и техническите параметри на приближаващото МПС, които да са от значение за спирането му преди пешеходната пътека.

По отношение на въпрос № 4 относно съпричиняването на вредоностния резултат по т. 6, б. „а“ и б. „в“ председателят на ВКС подробно изразява позицията си по конкретно описани хипотези, като обобщава, че пострадалият пешеходец като участник в движението може да бъде съпричинител на обществено опасните последици в случаите, когато е навлязъл внезапно на платното за движение или е предприел пресичането му при ограничена видимост, в резултат на което е настъпило ПТП на пешеходната пътека, в опасната зона за спиране, ако водачът е изпълнил всички свои предходни задължения по безопасност на движението.

В особеното мнение по т. 4 и т. 6, б. „а“ и б. „в“ съдия Севдалин Мавров споделя съображенията на мнозинството, касаещи законовото право на предимство на пешеходец, предприел пресичане на платното за движение на специално очертана или неочертана с маркировка, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като абсолютно по своето съдържание, но ако се упражни при спазване на правилата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП. Според него обаче това тълкуване касае правомерно движение на водачите на МПС – движение с разрешена скорост. „Не може да се изисква от пешеходците вярна преценка за всички характеристики на приближаващи МПС, които могат да рефлектират върху спирането им преди пешеходната пътека. Още по-малко, да са в състояние да преценят скоростта им на движение, поради възрастови особености, житейска зрялост, умствена недоразвитост, болестно състояние, умора, разсеяност и др., предвид задължението на водачите на МПС да се движат с разрешена скорост и да намалят на местата от пътното платно, обозначени с пешеходни пътеки. Не без значение са и динамичните характеристики на съвременните МПС, специалните изисквания за придобиване на правоспособност, в това число и здравословно състояние, курсове и успешно положен изпит за правоспособност, включващ и задълбочени познания на разпоредбите на ЗДвП, за разлика от многообразието на пешеходци. Противното би означавало пешеходците никога да нямат възможност да упражнят абсолютното си право на предимство при преминаване по пешеходна пътека при поведение на всички водачи или на част от тях, грубо несъобразено с правилата за движение“ – така съдия Мавров мотивира становището си, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат (смърт или телесна повреда) по чл. 343 от НК от страна на пешеходец при пресичане на платното за движение на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека и на място, което е продължение на тротоарите и банкетите върху платното за движение на кръстовище в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение относно скоростта по чл. 21 от ЗДвП, движейки се с превишена скорост.

В особеното мнение по т. 4 и т. 6, б. „а“ и б. „в“ - съпричиняване, на докладчика по делото Спас Иванчев се сочи, че позволената скорост при градски условия е допустима при пътна обстановка, на която не влияят негативно посочените в закона обстоятелства и когато не съществува опасност на пътя. Водачите са задължени да се движат с такава скорост, която да им позволи да спрат пред всяко предвидимо препятствие – чл. 20, ал. 2, изр. 1-во от ЗДвП. Наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, това е перманентно състояние, като единственото очаквано и съответно предвидимо събитие, е пресичането именно на пешеходци. Поради това появата на пешеходец/пешеходци на пешеходна пътека не е непредвидимо събитие. Нормата, забраняваща внезапна поява, както и навлизане при ограничена видимост на пешеходците, наистина е в колизия с дължимото очакване и поведение на водачите при наближаването на очертана пешеходна пътека (доколкото водачите могат да очакват само и единствено правомерно поведение от страна на пешеходците). „Естеството на очертаната и сигнализирана пешеходна пътека не позволява да се приеме, че отсъства каквото и да е предвидимо препятствие на пътя. От това следва извод, че скоростта на движение на водачите на превозни средства следва да е съобразена с наличието на пешеходни пътеки от всякакъв тип. В градски условия максимално позволената скорост при приближаване към пешеходна пътека очевидно не е съобразена скорост. Ако водачът на превозно средство се движи с несъобразена скорост, възприемането на неспазено задължение от пешеходеца да се съобрази със скоростта на водача (която не винаги може да бъде преценена), като съпричиняване и основание за намалена отговорност (смекчаващо вината обстоятелство), означава да се даде една незаслужена бонификация на водач, който по начало е неизправен“ – пише в особеното мнение. Според съдия Иванчев при използване на своето право за преминаване през пешеходна пътека пешеходецът действа със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят това право, за разлика от преминаването на необозначено място. Ако носителят на правото не може да го използва поради чуждо неправомерно поведение, следващият се извод е, че то е нарушено. По-логично е да се приеме, че нарушителят на едно право не може да се ползва от една законова привилегия, каквото представлява по същество отчитането на съпричиняване.

В особеното мнение пише, че отговорът на въпроси 4 и 6 относно съпричиняването следва да бъде, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат (смърт или телесна повреда) по чл. 343 от НК от страна на пешеходец при пресичане на пешеходна пътека тогава, когато при стъпването на пешеходната пътека наближаващото пътно превозно средство се намира на разстояние, на което водачът може да спре пред пешеходната пътека при движение със съобразена скорост. Съдия Иванчев уточнява, че при хипотеза, в която и водачът е нарушил правилата за движение относно скоростта по ЗДвП, и пешеходецът е навлязъл на пешеходната пътека в момент, когато и при движение със съобразена скорост водачът не би могъл да спре пред пешеходната пътека, то тогава има също съпричиняване.

В особеното мнение по въпрос 6, б. „в“ – за вида пешеходни пътеки, съдиите Жанина Начева и Спас Иванчев изразяват несъгласието си със становището на мнозинството по отношение на възприемането на видовете пешеходни пътеки. В ДР § 6, т. 54 законодателят в първото изречение е възприел, че пешеходната пътека е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. Изводът, който следва да се направи, че пешеходната пътека винаги е сигнализирана с пътен знак, не винаги е очертана с пътна маркировка. „Възможна е хипотеза, при която пътен знак да няма, но да има очертана пътека само с маркировка – независимо от това маркировката има самостоятелно значение и е поставена в зависимост от градацията по чл. 7 от ЗДвП, тоест когато няма противоречие с пътни знаци или липсата на такива, тя определя правилата за поведение на участниците в движението“ – пише в особеното мнение.

Второто изречение на § 6, т. 54 указва, че на кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение. Съдиите в особеното си мнение приемат, че това е така само в случаите на обозначаване с пътен знак за наличието на пешеходна пътека и липсата на съответна маркировка. Те пишат: „В противен случай пешеходната пътека би била в зоната на пътния знак, което ще създаде очевидни неясноти за участниците в движението. Разбира се, не е изключена хипотеза на пътен знак, сигнализиращ наличие на пешеходна пътека, без да има очертана с маркировка пешеходна пътека и без да има мислени продължения на тротоар или банкет. В този случай пешеходната пътека е в зоната на знака, независимо от затрудненията за участниците в движението“.

В особеното мнение по т. 7 на съдия Мина Топузова се изразява становище, че съдът не е компетентен да промени правната квалификация на правилото за движение, запълващо бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК, независимо от посочването на фактическите обстоятелства по извършването му, без изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК. Според нея поправянето от страна на съда на „грешката“, която прокурорът е допуснал, посочвайки неправилно нормата, запълваща съдържанието на бланкетната диспозиция, е недопустимо, тъй като изменението на обвинението в съдебната фаза на наказателния процес е дейност от изключителната компетентност на прокурора. „Не може да бъде споделено и становището на мнозинството, че при промяна на правната квалификация на нарушението на правилата за движение не се променя нормата от НК, криминализираща деянието. Хипотезата и санкцията безспорно остават същите, но диспозицията на нормата се променя с внасянето на друго правило, което се претендира деецът да е нарушил, т. е. се внася изменение в изпълнителното деяние на престъплението“ – пише съдия Топузова.

Още по темата

06/10/2016

Темида

Съдът решава какви са правата на пешеходците при пресичане

04/10/2016

Общество

Протест на граждани: Съдът ни кара да сме екстрасенси на пешеходна пътека

28/09/2016

Темида

ВКС решава: "За" или "против" безусловното предимство на пешеходците

27/09/2016

Анализи

Казус: Имаме ли право да пресечем пешеходна пътека, ако не махнем с ръка?