Тръмп се договори с Венецуела. С Иран ще е по-трудно и много по-скъпо

Някак тихо и незабележимо в новинарския поток се промъкна новината, че консорциум от американски фирми са подписали поредица от споразумения с правителството на Венецуела за управление на 17 нефтени полета в басейна на р. Ориноко и езерото Маракайбо. Около тези споразумения има много неясноти, но дори и нещата, които знаем, дават ясна картина, че Вашингтон е договорил добре важните за себе си неща.

Притежавана от венецуелеца Алехандро Бетанкур Лопез, компанията НАБЕП ще има правото да оперира върху 17 нефтени полета с доказани резерви в размер на 65 млрд. барела нефт, като само те са осмият по големина нефтен източник в света! Това право стъпва върху двустранно споразумение между американското и венецуелското правителство, на базата на което Каракас ще даде право на НАБЕП да оперира в страната, а тя вероятно ще работи и с държавния конгломерат PDVSA, като подизпълнител за част от задачите. От своя страна, американското правителство ще получи правото да закупи 35% от НАБЕП, право на вето върху бъдещи назначения в борда на директорите, правото да изкупува 20% от добития нефт на производствени цени, както и привилегировано право за изкупване върху останалите 80%. В сряда последваха нови споразумения, в които участваха петролни гиганти като Шеврон и италианската Ени. Американската компания е обещала да инвестира 7 млрд. долара за период от пет години и да увеличи значително нефтения добив. От своя страна, Ени получава правото да разработва за период от 25 години находища в централната част на страната.

По оповестените сделки има много неща, които не са известни: първо, правната устойчивост на такива споразумения, предвид че американската страна определя властта в Каракас като „временна“. Политически обаче, едва ли една бъдеща власт ще опита да ги оспорва, поне не веднага. Неясни са и времевите ограничения, като между Белия дом и Каракас циркулират версии за 25 години или 100 години. Част от тези срокове са обясними – инфраструктурата във Венецуела е в изключително лошо състояние и ще изисква време и инвестиции. Не е ясно на какви цени САЩ биха могли да изкупуват останалите 80 % от продукцията. Не се знае и дали Вашингтон има правото да изкупи 35% акции на НАБЕП или вече ги притежава, както и дали тези акции и правата към тях се отнасят за цялата дейност на компанията или само за интересите ѝ във Венецуела? А фактът, че става въпрос за търговско споразумение може да постави много от тези неща в кръга на търговската тайна.

Политическите елементи обаче са ясни. Венецуела ще получи възможност да възстанови нефтената си индустрия, която в момента добива едва 36% от това, което е можела в края на 90-те г. Към това вървят милиарди долари външни инвестиции, технологично наваксване, възстановяване не само на директно свързаната с нефтодобива инфраструктура, а и на електрическата, например, увеличаване на БВП, със значителен потенциал, предвид залежите. Нефтът във Венецуела и особено в басейна на р. Ориноко, се счита за т.нар. „тежък“, с висок вискозитет и серни примеси, за работата с който са необходими допълнителни инвестиции и специфични операции. Допълнително, може да се очаква намаляване или пълно премахване на наложените от САЩ санкции, включително за емитиране и търговия с държавен дълг и злато. За САЩ, освен очевидните икономически ползи, сделките са средство за директно и силно намаляване на руското и китайско влияние не само във Венецуела, но и в цяла Южна Америка, което е придържане към доктрината Монро. Заедно с това идва и непряко, но силно влияние над Каракас, както и цялостно над нефтения пазар, предвид потенциала за добив, както и гарантирано бъдеще за американските рафинерии в Мексиканския залив, специализирани в работа с тежък нефт. Накрая, това ще постави енергийното бъдеще на Куба под въпрос, като Хавана ще загуби един от последните си източници на суровини.

И тук добрите новини за Доналд Тръмп свършват. Защото всички тези положителни елементи бяха погълнати в блатото на войната на американския президент с Иран. Този сблъсък има потенциала да повлияе на американската политика много повече, отколкото Белият дом иска да признае. Между 33 и 38 процента от американците одобряват настоящия президент, а одобрението на военните действия срещу Иран е на нива между 27 и 31 процента. Междувременно в Техеран са добре запознати с политическия ритъм в САЩ и протакат каквито и да е идеи за споразумения, искайки да поставят Тръмп под напрежение преди междинните избори през ноември, за да се почувства Белият дом длъжен да съобщи някаква добра новина. И при толкова ниско ниво на одобрение, този натиск е напълно реален. От друга страна, ако се почувства притиснат твърде много, американският президент може да реши да ескалира още повече сблъсъка около Ормузкия проток, ако не смята, че има какво да губи, което ще доведе до нови военни удари, атаки над съюзници на САЩ в Персийския залив и още жертви.

Резките действия по отвличането на Николас Мадуро се случиха в началото на 2026 г., чак сега виждаме икономическите действия, свързани с тях, всички създадени възможности и ползи ще отнемат години, за да се превърнат в реални резултати. Така работи политиката. Иран знае това и изглежда няма да бърза.