Политическият живот на българското общество все повече придобива характера на безкрайно зрелище, на някакъв вид панаирно представление с познати типажи, но непредвидими сюжетни обрати. Всеки опит това зрелище да бъде преразказано, или осмислено като някакво цялостно действие, се натъква на неочаквани трудности. Част от причините са в играта на актьорите, но най-сериозните затруднения идват от диалога и реакциите на публиката.

Непоследователността в поведението на различните персонажи е част от жанра на политическото зрелище. Публиката не очаква от тях почтеност или принципност. Тя разполага с най-обща предварителна представа за персонажите и това изглежда достатъчно, за да може да следи действието, без прекалено да се ангажира с него. Зрителите могат да предлагат теми или да насърчават актьорите да развият определена линия на действието, но дълбоко в себе си и актьорите, и зрителите предпочитат да не прекосяват линията, която отделя сцената от публиката.

Социологическите изследвания очертават една трайна картина на политическите нагласи и култура на българското общество. Когато става въпрос за отношение към политиката и политиците, за доверие и одобрение на политическите партии и институции българските граждани са изключително критични. Ако се вгледаме само в тази част от резултатите, бихме приели, че българското общество е изпълнено с отвращение към политиката или че гражданската критика към политиците е толкова остра и непримирима, че във всеки момент би се изразила в радикални форми на противопоставяне.

Ако се вгледаме обаче в друга част от резултатите на същите изследвания, ще видим че българските граждани следят политическите събития, интересуват се от тяхното развитие и често говорят за политика във всекидневния си живот. Дори се карат за политика и то също толкова непримиримо и категорично. Ако останем при тези резултати, бихме приели, че българското общество е политизирано, че то има ясно изразен интерес към политическите процеси и търси информация за онова, което се случва с управлението на страната. Но най-вероятно отново ще сбъркаме.

Двете гледни точки имат своите рационални обяснения, но връзките между тях не винаги са очевидни. Критичността и недоверието към политиците е резултат на оценка за тяхната дейност, която очевидно се формира според качеството на живота на различните групи в обществото. Интересът към политиката, на свой ред, е продиктуван от факта, че у нас все още има прекалено голямо значение кой управлява държавата. Смяната на политическите елити води до съществени промени в публичната среда и общите условия, в които всеки от нас реализира собствените си житейски планове. И все пак, връзката между тези две нагласи не се изразява в по-висока степен на готовност за участие в политическия живот.

Бихме могли да разкажем българското общество като силно политизирано, следящо внимателно действията на политиците и именно затова критично настроено към тях. Но тогава би трябвало да очакваме че българските граждани при всяка възможност биха се включили в процеса на избор на политиците или в дискусия за насоката на техните решения. В тази перспектива би трябвало да очакваме, че българските граждани са добре информирани, имат своя собствена представа за развитието на България и именно спрямо отклоненията от нея са готови да критикуват политиците. Но този разказ също не изглежда достоверен, най-малкото заради устойчивата тенденция към намаляване на избирателната активност и нестихващия рефрен за очакването на „нови лица”.

Другият разказ би ни представил обществените нагласи като силно негативни към политиката, но също толкова внимателни към действията на управляващите. Това би бил разказ за негативна политизация, изпълнен с разбирането за това, че възможностите на всеки от нас зависи от онова, което се случва на сцената на властта. Разбирането за зависимостта ни от управляващите би било основанието за критичната ни нагласа и недоверие към тях. Този разказ изглежда по-достоверен, доколкото кореспондира с поданическия тип политическа култура. Поданикът възприема държавата като заплаха, като източник на рискове заради непредвидимото ѝ поведение. Поданикът знае, че това кой ще го управлява не зависи от него. Той знае, че държавата може да му навреди и затова непрекъснато се опитва да я надхитри и да се възползва от нейната слабост.Този разказ е обезкуражаващ по отношение на гражданската култура в България, но носи в себе си потенциал за промяна.

Твърдението, че всички тези разкази се допълват взаимно, не дава решение на проблема, пред който е изправена демокрацията в България. Макар всяка от чертите на ситуацията да е достоверна и проверима сама по себе си, общият поглед остава все така разфокусиран. Най-малкото защото съвременното развитие на българското общество включва както елементи от поданическата, така и от зараждащата се гражданска политическа култура.

Ако следим внимателно само реакциите на публиката, не винаги можем да се ориентираме в онова, което се случва на сцената. Политическото зрелище, в което участваме наподобява италианската Commedia dell’arte. На сцената са почти професионални актьори, които играят конкретни, добре познати персонажи. Няма предварително написан текст, няма цялостна драматургия, има само общи насоки, изведени от характера на персонажите. Целта на всеки актьор е да участва активно във всяка конкретна ситуация, развивайки своя образ.

Публиката знае кои са персонажите, но очаква да види в какви нови ситуации те ще се конфронтират помежду си. Всеки нов епизод предизвиква вниманието на публиката, доколкото интересът ѝ е насочен към това кой и как ще реагира в променените условия на играта. Онова, което предизвиква най-бурни реакции сред зрителите е пряката конфронтация между персонажите на сцената. Конфронтацията е моментът, в който зрителите могат отново да потвърдят представите си за персонажите и още по-убедено да спорят относно техните действия.

Но почти никой от зрителите не харесва персонажите на сцената. Почти никой не иска да се идентифицира с тях. Малцина се опитват да подскажат реплики или да насърчат актьорите в тяхната конфронтация с останалите персонажи. Никой от зрителите не желае да се качи сам на сцената. Дори и призивите всички заедно да се качат на сцената, за да прогонят слабо играещите актьори, не срещат подкрепа.

Мнозинството от зрителите е убедено, че конфронтацията на сцената няма нищо общо със самите тях, че тя не се случва нито от тяхно име, нито в тяхна полза. Публиката е убедена, че зрелището което се разиграва пред нея прикрива други неща, които са извън осветения кръг на сцената. Дори и когато одобрява играта на актьорите, публиката продължава да смята, че те получават твърде много пари, за да се правят на това, което изглежда, че са. Почти никой от зрителите не е готов да плати допълнително на някой актьор или да си поръча нова ситуация, която да види на сцената. Но мнозинството е убедено, че някой все пак плаща, за да гледат всички онова, което той е предпочел.

И все пак публиката у нас продължава да гледа и да участва в спектакъла. Колкото по-агресивна е конфронтацията между актьорите на сцената, толкова по-дълго се задържа вниманието на зрителите, но от това не следва нищо конкретно. Колкото по-дълго публиката участва в тази Commedia dell’arte, толкова по-малко вероятно става тя да промени нещо в нея.

Това не е само български феномен. В известен смисъл, глобализиращото се общество поставя все по-големи групи от хора в ролята на зрители на Commedia dell’arte. Критиката към непоследователността в развитието на отделните персонажи или към качеството на актьорското изпълнение, остава заглушена от бурните реакции в подкрепа на поредната конфронтация на сцената. Но, за разлика от зрелището, в политиката същественото е онова, което случва сред публиката, а не на сцената. Ако отделни групи от зрители са готови да се конфронтират помежду си заради играта на актьорите, това би трябвало да означава, че зрелището вече не е достатъчно. А ако отделни групи са готови да предложат нов сюжет или нови персонажи, това би могло да означава начало на политическа промяна.

Засега зрелището продължава.