Змия, почакай - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 27 юни 2021 в 08:58 8966 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Понякога Сара усещаше сила, извираща от нищото, от облака, от калта под краката й. Не можеше да си обясни защо се получава така. Веднъж опита – прегърна стеблото на младата череша, обви го с ръце и без никакво усилие, съвсем без да се напряга, го притисна към гърдите си. Дървото, дебело колкото колоната, подкрепяща терасата н къщата, отначало изпращя, след това се прекърши. Откъде тази сила беше изригнала в пръстите й? Нямаше никаква представа. Забеляза погледа, който й хвърли баща й – и той я уплаши.

Дали си бе въобразила, или наистина засече проблясъците на паника? Престани, Сара, каза си тя. Светлинките на страха в очите на баща й се втвърдиха, когато брат й изхриптя. Правеше го съвсем рядко и съвсем безобидно - звук, подобен на … на кукуригане, по-скоро кратък, рязък грак на гарван. Сара се забавляваше с този звук, защото след хриповете и граченето брат й ставаше толкова мил. Беше си такъв още от съвсем малък – Сара помнеше – бяха газили в локви и краката й бяха мокри. Тогава Кристиан, този мил глупчо, започна да грачи, Сара събу сухите му обувки и чорапи, свали своите мокри маратонки и обу неговите. Кристиан не възрази.

- Ти си милата ми сестричка – бе казал той. Още от тогава след всеки хрип на Кристиан в очите на баща им горчеше този поглед, „скалпелът на страха“, както го бе нарекла Сара. А Кристиан бе толкова добър.

Беше си забранила да мисли за … Не, не бива да произнася името му, но дори и най-коравите правила понякога се огъваха. Мислите й побягнаха към Кирил. Той беше красив, висок. Веднъж в прилив на смелост - може би хладният слой пресметливост, който я правеше хладнокръвна, бе престанал да действа за минута – през тази минута Сара остави на бюрото му бележа, написана не на компютър, не SMS, не емайл – бележка, грозно старомодна и осъдително захаросана. „Обичам те“.
Кирил, който бе умен и възпитан, я чакаше пред входа на офиса. Каза й:

- Ти си прекрасно момиче, Сара. Красиво и умно. Но аз не мога да отвърна на чувството ти.

Толкова.

Никога не се бе чувствала така стъпкана. Никога повече нямаше да прояви смелост. Беше ужасно. Изглежда при нея, малката Сара, козметичният субстрат не действаше.

Силата я връхлетя два дни по-късно. Вероятно наистина беше нужно нещо да я разтърси, да извади влага в очите й, да я стъпче. Силата отива при стъпканите. Доволните и щастливите, ситите и защитените нямаха нужда от сила.

Кирил обичаше да почива под тъмния покрив на една беседка в парка. Седеше сам, мълчеше. Може би пишеше стихове наум. Сара отиваше до беседката, когато го нямаше. Докосваше масата, където бяха почивали ръцете му. Кирил.

Бащата на Сара имаше куче Бък. Беше го осиновил от улицата – много кротко същество. Съвсем случайно Бък бе клекнал до Сара, когато силата дойде. Тя не знаеше какво е това, много се учуди, стресна се. Чантата, която държеше в ръце, се оказа разкъсана на две части – сама не знаеше как я бе унищожила. Тогава баща й я погледна много особено – за пръв път не я погали по косата. Не я успокои, нищо не каза.

Сега баща й изглеждаше стар, лицето му беше разплетена кошница от бръчки, косата побеляла, тънка, нищо общо с гривата на която Сара и брат й се възхищаваха като деца. А майка им – майка им беше прекрасна! Годините я прескачаха, кожата й искреше, в очите й блещукаше зелена дълбочина.

- Това голямата ви дъщеря ли е, господин Сотиров? – питаха го хората.

Нещо не беше наред. Съвсем не както трябва. Сара отдавна го беше забелязала. Разглеждаше с часове снимките си - като бебе и малко дете. Лицето, запечатано на тях, й изглеждаше съвсем различно от днешното.

На снимките носът й изригваше напред, дълъг и дебел, завладял по-голямата част от лицето. Очите й бяха разположени близко едно до друго, леко кривогледи, което й придаваше зъл израз. Сега от грозния, подобен на тиквичка нос, нямаше и следа. Очите й милваха със същата тайнствена дълбочина както тези на майка й. Кожата й беше безупречна, светла, излъчваща меко сияние. Подобно усещане внушаваха фотографиите на брат й Кристиан. Бебешката му снимка я плашеше – дебело, сякаш напомпано с лой бебе, тлъсти бузи, ръце, подобни на мухлясали хлябове, нищо общо с подобния на Херкулес млад мъж с изваяни черти, очи със зелени подмоли, какъвто беше Кристиан днес. Изправил се до тях, баща им изглеждаше като техен прадядо. Майка им изглеждаше по-млада, по-стройна от съученичките на Сара.

Сара понякога се питаше защо се е получило така. Не откриваше нито една причина, но защо ли пък да рови, след като вселената, които някои хора наричаха Господ, се бе произнесла в нейна полза?

После избухваше желанието. Силата. Без предупреждение, без каквато и да било сигнал, без проява на някакъв, макар и минимален симптом. Като прилив, като свлачище, като гръм, като плъзване на змия напред, за да клъвне жертвата между веждите. В този момент единственото, което владееше Сара, бе остро влечение да прегърне някого, да се обвие, да стегне обръча на пръстите си около гръдния кош. Така се беше случило с тяхното куче, Бък, кроткото другарче, осиновено от улицата. Бък просто стоеше близо до нея, гледаше я както винаги с обожание – Сара притежаваше тъмен усет за обожанието, улавяше го в погледа, в жестовете, в лекия поклон, който мъжете правеха пред нея. В боязливите думи, в комплиментите.
Дълбоко под кожата й, в онова, което някои наричаха дух или душа, в чието съществуване Сара дълбоко се съмняваше, оставаше нещо хладно, устойчиво - сетиво, измерващо точните стойности на всичко – на раболепието, на блясъка в погледа.

Това фино регулирано безплътно устройство не можеше да засече точните параметри на ужаса в очите на баща й, когато силата отново се бе разпискала в нея. Беше приятно, о, колко великолепно се чувстваше, когато силата изпълнеше съществото й. Беше й хладно, после ставаше режещо студено. Чувстваше се лека, могъща, пияна. Щастлива.

Когато Бък, тяхното улично превъзходно куче бе до нея и силата отново я сграбчи, Сара не можеше да възпроизведе в паметта си какво се бе случило. Притисна се в козината му, прегръдката й копнееше да изцеди всичко, което Бък притежава. След минута Сара забеляза втвърдените светлинки в очите на баща си, както и Бък, проснал се на тревата, с червеникаво-кафява локвичка до муцуната, с козина, проскубана на три места - по гърба, корема и между ушите.

После го погребаха. Беше й мъчно, разбира се, но онова хладно сетиво под кожата й, в пространството, които някои по-сантиментални хора наричаха душа, бе на друго мнение (не ме карайте да се смея, душата е оправданието на слабите за страховете, мързела, колебанията и нерешителността, които ги тласкат в тинята. Останалото е действие, мислеше Сара). Та сетивото в онова пространство бе отчело, че всъщност въобще не й е тъжно. Остана загадка как бе прегърнала животното, как се бе обвила около гърба му и какво точно бе станало. Силата, непреодолимия взрив на желанието да притисне някого в обятията си. Беше щастлив, несравним в своето съвършенство миг.

-----
Когато срещах Кирил, най-красивото момче в целия град, изпитвах нещо, което едва ли някой би нарекъл тъга. Беше много по-дълбоко, по-плътно, по-безизходно усещане. Бях щастлива, бях разтърсена, смачкана. Ликуваща и скършена. Не вярвах, че е възможно да оцелея след това.

Когато потресена, измръзнала до кости, неочаквано като удар с нож, силата ме обзе и наблизо лежеше котаракът на съседите, положението се взриви. Не просто животно, беше скъп персийски глезльо. Нито го харесвах, нито ме дразнеше. Просто го прегърнах. Мартинова, известна адвокатка, замина да лекува стреса от загубата на домашния си любимец с екип водещи психолози.

- Говори с майка си – посъветва ме баща ми. – Тя ще ти обясни. Научила се е да го… овладява. Може да се случи наоколо да се разхожда дете.

- Какво? - попитах го, но той поклати глава и потъна в плетеницата бръчки, които бяха изяли лицето му.

- Обясни ми – настоях. Погледът му угасна в очите ми и за миг усетих истинска тъга. Сетивото под кожата ми, което превръщаше кръвта в хладнокръвие, по-скоро в липса на всякакви емоции, за миг бе отказало да работи. Тогава разбрах какво истинско щастие е човек да изпита тъга.

Майка ми се появи, още по-щастлива, още по бляскава и сияйна.

- Разбрах, че си приключила някакъв котарак, светъл път на душата му – започна тя. След това нави ръкава на блузата си – главозамайващо скъпа, както подобава на ослепително красива жена, спечелваща възхищението, любовта и портфейлите на редица изискани господа. – Виж каза тя. Вътрешната част на лявата й ръка от подмишницата до лакътя беше плътно покрита с малки червени дупчици. – Това е то – добави мама. Извади малко ножче от жълт метал. – От злато е, 14 карата. Когато усетиш, че идва, прободи се някъде в подмишницата на лявата ръка.

- Когато усетя какво? - попитах я, вперила поглед във великолепните й, пълни с магия очи.

- Онова, което прекършва – отговори тя.

Предния ден бях видяла Кирил в беседката. Тръгнах в тази посока, той ме забеляза. Стана рязко от пейката, обърна ми гръб и си тръгна.

- Беше експеримент с козметични средства – подхвана мама. Навън след проливния дъжд, изсипал наглостта си над града, юни отново се скри зад слънцето. Този коварен месец юни, когато човек не знае кой ще се мотае наоколо – гарван, котка или просто някое мило хлапе с розови бузки. – Не си ли се оглеждала в огледалото? - продължи гласът на мама, отчайвано корав и хладен. Човек по никакъв начин не би могъл да го свърже със нежната мекота и съвършенството на лицето й. – Ти беше грозно бебе, Сара. Видях те за пръв път и си помислих, че щеше да бъде по-добре, ако се беше родила мъртва. Приличаше на баща си, досущ неговите лунички дълъг нос, злобни тъмни очи.

- Но… - понечих да възразя. - Очите на баща ми не са злобни.

- Огледай се сега - продължи уверено мама, сияйна както винаги. – Ти си завладяваща млада дама, Сара. И който го отрича е напълно лишен от интелект, зрение и финес. С брат ти положението бе още по-отчайващо. Затова по-скоро заради вас, отколкото за самочувствието ми на жена, участвах в експеримента. Еднократно вливане на гел с козметичен последващи ефекти. Обясниха ми, че става дума за дълбочинно рафинирани екстракти от различни биологични видове. Например брат ти Кристиан, разкъсваше, аз предизвиквах маларични пристъпи у хората, които се доближаваха до мене.

- За какво приказваш? – попитах я, вперила очи в нежния овал на лицето й. Дърветата поклащаха заканително клони и листа. Полето полека се превръщаше в грозна планина, която разрязваше с боровете си небето.

- Приказвам за онова, което прекършва. На мене по всяка вероятност са инжектирали екстракт от електрически скат – той на практика живее вечно, предизвиква кръвоизливи, рядко смърт. На брат ти са инжектирали нещо от онзи лешояд, не зная дали си забелязала лошата миризма, която понякога без повод се разнася около Кристиан?

Като го спомена, да, понякога брат ми вонеше, макар че разполагаше с уникална баня, басейн с минерална вода, цяла колекция благовонни масла и дезодоранти.

- Това, че вони, е добре - каза мама хладно и аз усетих как сетивото, елиминиращо тъгата, светкавично заработи под кожата ми Майка ми беше красива, очите й не сияеха както обикновено, и сигурно би ми станало тъжно, ако можех да тъгувам. Всъщност, бях чела, че тъгата състарява и бях благодарна на неспособността си да изпитвам това тъмно чувство. – Когато Кристиян усети миризмата, пробожда ръката си с ножче, напълно идентично с моето. След това грачи – всъщност това е любовния зов на лешояда, мила малка Сара. Аз пък усещам болезнено парене, сякаш ме разтърсва електрически ток…
- Аз не воня – прекъснах я аз. – Нито ме разтриса електрически ток.

Баща ми стоеше наблизо и видях онези светлинки в очите му да се превръщат в корито на пресъхнала река. За пръв път ми хрумваше, че ужасът има формата на река. Може би защото преди четири дни Кристиан ми беше изпратил писмо в старомоден пощенски плик. Листът хартия беше изписан със старомоден почерк, старомодно мастило, старомодни кратки изречения „Не ме преследвай повече. Разбирам чувствата ти, но не съм в състояние да им отговоря с взаимност. Красотата ти ме изпълва със страх. Разболявам се, когато те срещна. Не се сърди. К.“

- Той се уплаши да приеме козметичната интервенция- каза мама, без да поглежда към баща ми . – Затова сега е развалина. - Очите й отново блеснаха –Дълголетието има цена – заяви мама. Поемаме дълголетието на някои забележителни животински видове.

- Но преставате да бъдете хора – прошепна баща ми.

- Интересно – измърморих аз. Никога не се бях разбирала с мама. Всички погледи се насочваха към нея, където и да се появеше. – След като не воня и не ме разтърсва електрически ток, как да позная онова, което прекършва?

- Онова което прекършва, е смъртта – каза мама с усмивка. – Човек трябва да умее да използва смъртта, за да бъде красив.
- Аз съм красива – казах. – Хората винаги са ми го казвали. Не приемам, че съм била грозно бебе.

- Беше и още как – усмивката й ме зави в ледения си шал. Ако може да се даде определение за мама, то най-доброто би било горящ скреж – и огънят, и скрежът те оставят неподвижен дълго време.

- Обожавам змиите - подхвърли мама. – Наблюдавала съм ги дълго. Забелязах, мила моя Сара, че е много важно да установиш къде змията ляга да поспи. Обикновено избира най-слънчевото място. Ако нещо те боли и легнеш там, болестта си отива от тебе. Здрав си години наред.

Аз се замислих за моя баща – за бръчките, за отказа му да пробва възможността, открита от майка ми. Вероятно двамата никога не са били щастливи. Тя се е омъжила за него, беше ми разказвал той, след като я напуснали трима от блестящите млади господа, които я обожавали. Обожавали, но не достатъчно, за да се обвържат с хладния й ум, с поразяваща й способност да прави верни заключения, наблюдавайки профила ти. Тя не питаше баща ми как се чувства, не го забелязваше. Той беше отказал участие в експеримента – страхливец, не посегнал към вечната младост. Юни беше особен месец – на красотата, която вони, която е наситена с електрически ток и болка. Но болката, както и непоносимата миризма, са нещо прекрасно, защото те предупреждават.

- Сара – каза баща ми и лицето му, това красиво сбръчкано като стара обувка лице, се наведе към мен. – Аз не исках да минеш през експеримента. – Аз те задържах. Аз те скрих, затова майка ти не можа да те обработи с екстракт от лешояд, нито с компонент от морски скат. Не исках никакъв компонент за тебе, мила. Толкова съм мечтал да имам момиченце. Обикновено дете. Човек. Не позволявай на никого да те превърне във въже от бесило.

- Остави го да циври – сряза го мама. – Сара, твоят екстракт е от боа. Не беше добре рафиниран. Всичко рафинирано бе изчерпано, защото страхливият ти баща те беше укрил. Слушай - обърна се към мене тя. -Препоръчам ти да следиш миговете, когато те втриса и ти се ще да се свреш някъде на топло. Повече не бих могла да ти подскажа. Хубаво е човек да знае, че разполага със сила. Силата е единственото вярно решение, Сара. Силата разрешава всеки проблем.

- Освен любовта – долетя звук, оплетен в бръчките на баща ми. - Освен любовта.

За миг хладното усещане, че се владея и че всичко зависи от мен, ме напусна. Беше толкова хубаво. Беше щастливо. Изтичах до баща си и го прегърнах. Тъгата ме сряза, разчлени ме, приспа сетивото, което пресмята стойности. Бях щастлива. Такова състояние не биваше и не бе невъзможно да съществува. Но аз го преживявах.

- Ще обработят цялото човечество с екстракт от лешояд – прошепна баща ми. – Ще имат млади и здрави лица… - гласът му угасна. След миг оживя. -. Това няма да бъдат лица на хора.

- Довиждане – мама махна с ръка и побърза да напусне стаята. От паркираната навън кола слезе изискан господин, целуна я, след което отвори вратата на автомобила пред нея.

Усетих хлад. Странно. Беше толкова горещо. Юни, този скъперник, накрая беше отворил ковчежето със златните монети на слънцето. Небето беше бистро като очите на Кирил.

Кирил. Кирил. Синият му поглед.

Беше ми студено. Много студено. Започваше да ме втриса.

Кирил.

Видях го в беседката – цялата обрасла с някакво увивно растение. Растение, което изяжда постройки, изсушава дървета, пълно е със сенки, плаши младите, пълни със здраве лица.

Но аз не се страхувах.

Беше непоносимо студено. Зъзнех. Замръзвах. Превръщах се в блок от лед.

Кирил се намираше на две крачки от мене. На по-малко от две.

Силата връхлетя. Пръстите ми се хвърлиха напред. Да се обвия около някого искаше силата. Да обгърна живо същество. Да прекърша клетки и кожа. Тъгата е сърцето на любовта, беше казал баща ми. Аз имах силата. Силата имаше мен. Не виждах. Знаех къде е златното ножче. Знаех къде трябваше да го забия, за превърна вулкана в пресъхнал кладенец. Лявата ръка. Ножчето.

Но аз не мога да отвърна на чувството ти, беше ми казал Кирил.

Не.

Нека вулканът изригне. Изопнах нокти напред, най-острите нокти на жена.

Кирил. Кирил. Кирил.

Обвих ръце, крака, кожа около него.

Той изхриптя.

Това не беше любовният зов на лешояд.

По-скоро пропукване на кост.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови