Зимата, видяна от тримата големи художници Солберг, Брьогел и Моне

Диана Маркова Последна промяна на 26 януари 2021 в 11:02 5168 0

1/1

Готови ли сме да изпратим зимата? Не, защото тя няма да си отиде – поне докато музеите по света пазят великите произведения на изкуството, показващи трогателните заснежени планини, градове и села.
Да, студеното е свързано с дискомфорт, щипе и хапе, съсипва обувките и трупа сметки за отопление. Но като че ли има хора – художници, поети, разказвачи от различни жанрове, – които могат да съзрат обаянието на зимата и да го предадат: просто, но във внушителни творби.

Ще ви разкажа за трима световни художника, които са работили по темата за зимата. При това във времена, в които – логично е да си го помислим – не се е говорило за глобално затопляне, а студеният сезон е бил истински студен, понякога коварен, но винаги вдъхновяващ със затаения дъх, който неговите пейзажи предизвикват.

Предварително се извинявам на компетентните лица от сферата на визуалните изкуства, които навярно очакват да продължа с изкуствоведски анализ. Моята задача е друга. Тя е по-близо до художника като човек и неговата работа като постижение на духа, отколкото до обясняването на техниката на рисуване с бяло (което никога не е бяло) или напластяването на мазки върху платното. Хуманността, значимостта за света и за себе си, и геният са важните неща, които любителят трябва да „вземе“ от една работа. Нека опитаме да ги открием в картините на Харалд Солберг, Питер Брьогел Старши и Клод Моне.

„Зимна нощ в планините“ е композиция от няколко творби на норвежкия художник Харалд Солберг. Той работи по времето, в което е работил и Едвард Мунк, но не се оприличава като негов наследник. Роден е през 1869 г. в Осло, тогава наричан Кристиания. Израства в голямо семейство от осем деца. Напуска училище на шестнайсет, за да опита късмета си като художник-декоратор. По-късно той ще изучава рисуване при майсторите Хариет Бакър, Ерик Вайреншьолд и Ейлиф Петерсен, които разкриват пред него богатството на норвежката живопис с нейните ярки цветове и характерно съотношение между светлината и сенките.

След това Солберг постъпва в училището по изкуства на Кристиан Заартман в Копенхаген, където се запознава из основи с работата на Пол Гоген и други символисти и синтетисти. През 1894 г. излага за пръв път – това се случва с пейзажа „Нощен отблясък“. Около дните от Великден през 1899 г. Солберг започва да пътува из планините Рондане, където открива много нови усещания и прави възхитителни наблюдения – както за планината, а и за природата изобщо, така и за себе си и за своята връзка с естествения свят. По този начин се ражда „Зимна нощ в планините“ – с много търпение, но и ентусиазъм за работа. Това всъщност е композиция от няколко картини, като версията от 1914 г. и до днес се намира в Националната галерия в Осло, Норвегия.

В периода между 1902 и 1905 г. художникът живее в малък миньорски град със съпругата си Лили. Раждат му се три деца, с които също посещава планините, макар и вероятно повече за забавление. Обратно на очакванията, ежедневните срещи с индустриалния пейзаж на градчето му носят вдъхновение за нови творби. В тях той отново разработва темата за взаимодействието между човека и природата. И въпреки че в картините му могат отчетливо да се видят всяко паве и всеки телеграфен стълб, в тях отсъстват каквито и да било човешки лице или фигура. От моята съвременна гледна точка бих могла да обясня това с показването на незначителността на човека – с неговото дребно сноване, подобно на мравешко пъплене – изправено пред безмерната природа, видяна в нейното величие.

А от гледна точка на съвременниците на норвежкия художник, творбите му са необичайни; те оставят чувство за непонятност, граничеща с напрежение. Цветовете, които използва, правят картините му особено оригинални.

Що се отнася до „Зимна нощ в планините“, това е творбата, която показва може би най-осезаемо онзи основен мотив на Харалд Солберг, който го прави неподражаем. Картината е изключително трудна като техника, казват изкуствоведите от музея в Осло.

Забелязва се и с просто око, че „Зимна нощ в планините“ не е точно копие на природния пейзаж от норвежката планина по вечерно време; това не е реалистична картина. Въпреки това авторът е рисувал дори и на място (което е вид героизъм; за справка – температурите в зимно Осло са около минус седемнадесет градуса), което навява на мисълта, че за него зимата е била по-скоро възвишеност, отколкото проблем – като онези проблеми, за които споменах в началото. Но по-важното е, че Солберг се е стремял към нещо много по-голямо: той е търсил връзката между човека и природата. Стремял се е да си обясни – като на индивид – какво е планината в действителност за него; да се доближи максимално до природата, за да я осмисли.

Интересен детайл от картината са кръстът и звездите в горната половина на платното. Смята се, че кръстовият знак се е получил естествено. Ярката жълта звезда пък е една предполагаема Венера, а шестте по-бледи и малки звезди в левия ъгъл са Малката мечка.

Друга творба, създадена през далечната 1565 г. от Питер Брьогел Старши, се нарича „Ловци в снега“, но е известна още и като „Завръщането на ловците“. Тя представлява произведение от времето на Северняшкия Ренесанс и изобразява зимна сцена, в която трима ловци се завръщат от лов заедно с кучетата си. По всичко личи, че ловът не е бил успешен: кучетата се влачат едва-едва – изтощени и нещастни, а ловците тъпчат снега с големи усилия. Един от мъжете носи труп на лисица, за да бъде подчертан оскъдният успех на ловджийската операция. Спокоен, облачен ден; преобладават мрачните цветове. Дърветата нямат листа, а клоните им стърчат жестоко в сивото небе.

Да, това е „Завръщането на ловците“. Деца и възрастни приготвят храната, с която да нагостят завръщащите се мъже и бащи. Но ще успеят ли да сгреят премръзналите духом?

Тук отново се търси връзката между човека и природата, но този път имаме и религиозна обвързаност. Значението на тази картина е във вярата в Създателя и в това, че само тази вяра може да донесе смисъл и душевно спокойствие на живите. Тази теза е подкрепена и днес от редица съвременни български интелектуалци, които твърдят, че когато един творец не се позовава на Бог в творбите си, а вместо това говори за „чувственост“, той се превръща в богохулник.

Информацията за Питер Брьогел Старши е оскъдна, въпреки че той е световноизвестен художник, а и се очаква технократската съвременност да не ни ограничава с неясноти. Уви. И все пак знаем, че е роден в семейство на селяни в холандската провинция между 1525 и 1530-та г.

В началото на артистичната си кариера Брьогел бил ученик на Питър Коук ван Аелст. След като учителят починал през 1550 г., Брьогел се преместил в Антверпен, където получил първото си назначение: да помага в създаването на триптих за олтара на гилдията на производителите на ръкавици. Колкото и да ни звучи странно, се предполага, че това някога е било процъфтяващ занаят, благодарение на който прохождали в света на живописта повечето талантливи млади хора, които по-късно се превръщали в именити художници.

После Брьогел пътувал из Италия и въпреки че италианският Ренесанс не го увличал, по време на пътешествието си той събрал много впечатления. На връщане открил магнетизма на Швейцарските Алпи и това белязало творчеството му завинаги.

С връщането си в Антверпен той започнал работа като гравьор. В това поле всеки път съумявал да вложи чувството си за хумор и да окарикатури някого, или пък да пресъздаде фантастичен сюжет върху гравираното пространство.

Макар и сравняван с Йеронимус Бош, Брьогел Старши притежава собствен стил. Прехраната си докарвал от продажби на картините на заможни търговци или на църквата. През 1563 г. сключва брак с дъщерята на учителя си Ван Аелст, с която ги деляла голяма за времето възрастова разлика. Някои изтъкват съмненията си, че двойката се мести да живее в Брюксел през първата година от брака си, за да спре авантюрата на Брьогел с домашната им прислужница. Други разказват, че между тях имало само добронамерен хумор – например това, че художникът отбелязвал черта всеки път, когато прислужницата изричала лъжа; накрая чертата излязла от стаята.

Двамата синове на Брьогел Старши също са художници. Това, както и още подробности за ренесансовия художник, можем да узнаем от сайта Theartstory.org. Междувременно ние оставяме настрана холандските майстори и се отправяме към Клод Моне и неговата емблематична зимна картина, наречена „Свраката“.

Няма начин да пропуснем импресионистите. Сред тях се нарежда и французинът Оскар Клод Моне. Роден е през 1840 г. в Хавър. Първоначално продава карикатури, рисувани с въглен, с което печели насъщния си. След това Йожен Буден го обучава да рисува с маслени бои. Вдъхновяват се от рисуването на открито, практикувано от холандския художник Йохан Йонгкинд, пише авторът на „Изкуството. Цялата история“ (издадена у нас през 2013 г. от „Книгомания“). По-късно рисуването на открито се превръща в отличителна черта на импресионистичното течение в Европа.

През съзнателния си живот на артист Моне се обявява срещу историческата тематика и префинения уклон на академичното изкуство във Франция.

През 1870 г. Моне сключва брак с модела Камий Донсьо. Когато тя умира, за двамата им сина се грижи Сюзан Хошеде. През 1883 г. Моне купува – с приходите от продажбите на своите картини – имение с овощна градина в Живерни. Да се труди в градината му доставяло удоволствие, не по-малко от рисуването. Но едното не пречи на другото; напротив. Потъвайки все повече и повече в градинарството, Моне извличал вдъхновение за творбите, които създавал с четка и бои.

И въпреки че градината носела предимно пролетно-летни наслади на своя стопанин, Моне създал над сто зимни пейзажа в живота си. Дори Едуард Мане се отказал да рисува зимни пейзажи, след като вече Моне е нарисувал такива шедьоври.

Най-мащабната зимна картина на Моне е „Свраката“. Създадена е в Нормандия и изобразява черна птица, кацнала на оградата в Етретат. Но най-впечатляващо в тази работа са сенките в снега, изобразени не в черно, а в шокиращото за конвенционалните умове синьо, пише BBC.

Със сигурност има още много, наистина много художници, вдъхновени от зимата. Сред тях се нареждат Хендрик Аверкамп, Франсоа Буше, Каспар Давид Фридрих, Василий Кандински, Теодор Русо, Едвард Мунк и дълъг списък с други. Макар да се твърди, че българските пейзажисти предпочитат да работят с по-топли цветове, не трябва да пропускаме и факта, че немалко автори от България също са работили и работят по темата за зимата. Сред тях са Дечко Узунов, Сирак Скитник, Ради Неделчев, Борис Денев, Асен Белковски, Атанас Михов и още доста други.

А ние ще си пожелаем… зима. Може би не навън, сред студената планина; нито зима в сърцето. Ще си пожелаем природата на зимата да ни калява. Ако не в силен дух, то поне в здрав усет за естетичното.

При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - свържете се с автора на адрес: diana.markova@gmail.com