Здравка Евтимова: Разказ, неудобен за месец май

Яно каза и аз не можех да забравя камъка в гласа му:

- Искам много деца.

- Ако не мога? – попитах.

- Ще те изхвърля.

Оттогава пестя. Отклонявам центове, двайсет, петдесет, и когато станат сто евро ги внасям – имам непоносимост към изхвърляне – не към самота, на това нося. От студена нощ и пуста улица нямам уплах. Дълго ми отне да опитомя страха, подмамвам го, че е по-добре да ми е приятел, ако е враг, ще го взривя и хората няма да се боят от смъртта. Но страхът няма приятели, само времето може да го приспи в мозъка ти. Без друго единственият преследвач, от когото не можеш да избягаш, е времето.

Страх, ти си по-малък от мене. Но той, страхът, беше по-голям.

Когато Яно каза, че ще ме изхвърли, отговорих:

- Опитай.

Той ме изгледа с тежкото на очите си, всъщност очите му имат само тежко, смес от черно и тъмно кафяво. Но земята е черна и държи всички корени и кости.

Работех в профилирано училище „Антим Първи“ за селскостопански специалисти. Преподавах математика. Никой не даваше пет пари за теоремите, синус и косинус бяха от друга галактика, но ми плащаха да ги науча. Щяха да станат механици, ако въобще успееха да избутат десети клас, където преподавах аз. Директорът ме покани на събеседване и намекна, че двойките които пиша, ще се окажат пагубни не само лично за мене, но и за училището. Следващата учебна година ще осъмнем без ученици и ще ни закрият заради моята, честно казано, пресилена строгост.

- Другото име на математиката е строгост – отговорих и той подхвърли, че може би ще се огледа за друг преподавател с по-високо развит усет за такт.

- Огледайте се – казах.

Който не покажеше санитарния минимум знания, попадаше в минното поле – тоест слаба оценка за срока. Знаех, че за опърничавостта ми се носят слухове в градчето и околните села. На старата ми кола, която бях нарекла Питагор, стар фолксваген голф, бяха надраскали КУЧКА два пъти, но това не ме смущаваше, карах Питагор с въпросните надписи, докато върху входната врата на квартирата ми разцъфтя неприятно съществително, изписано с черна боя. Не положих усилия да го изтрия. Както казва Макиавели още през 1530 година, ако изкрещят в лицето ти, че си подъл, усмихни се и отвърни със спокойна интонация – „Имате право.“

Наричаха ме Кухата, но това едва ли влияеше на апетита ми. На обяд се хранех в закусвалнята „Жабата“, където се запознах с Яно.

Беше интересно запознанство.

- Писала си двойка на брат ми – каза мъжът, който взе солницата и изсипа значително количество сол в купичката ми супа топчета. Взех шишенцето с оцет и без да произнеса сричка, поръсих няколко капки върху ръкава на работния му гащеризон. Едва ли можех да се досетя кой е брат му – бяха оценила със слаб две най-малко дузина лица от випуска. Очаквах уволнение, колата ми беше на 20 години.

- Ще ти откъсна главата – обеща мъжът.

- Опитай – казах му.

- Запомни ме – посъветва ме той. – Аз съм Яно. Да знаеш кой ще те подпали.

- Запомни ме – казах аз. – Аз съм Маргарита. Да знаеш на кого не му пука от тебе.

Взех си още една супа топчета. Изядох я спокойно. Каквото и да се случи, нека ми се случи, когато съм сита. Гладът не е приятел на никого. Гладът е съюзник на паниката. Въпросният Яно беше избуял на височина. Тук, в планината, всички бяха високи, аз също, макар че не съм родена в планинско селище.

За да направя страха поносим, като дете скачах от железния мост над Струма с главата надолу и колкото повече баща ми ме наказваше, толкова по-често скачах. Заплаши, че ще ме изгони. Аз му казах, че няма да чакам да ме изгони, сама ще се махна – и тръгнах нагоре по реката, към извора. Колкото по-нагоре стигах, толкова водата ставаше по студена. Баща ми и колегите му от мината ме търсили три дни, накрая ме намериха до извора. Често задрямвах, защото бях гладна. Нахраниха ме и баща ми никога повече не ми каза „Не скачай.“

Искам да станеш доктор, казваше мама и щях да стана. Тя беше кротка жена, в нас беше чисто и ставаше онова, което кажеше баща ми, но той винаги казваше онова, което мама го бе помолила да стане. Аз бях решила още на дванайсетия си рожден ден – няма да се моля на никого. Веднъж баща ми подхвърли – „Не струваш нищо по математика.“

- Не си сигурен – казах. Затова влязох да следвам математика.

В сряда се прибрах както всеки ден в квартирата – стая и баня на първия етаж в къща на главната улица на градчето. Вторият етаж на къщата беше заключен.

Заварих в стаята онзи, от когото не си бях дала труд да се уплаша.

- Е? – каза той.

- Е? - казах аз.

Със сигурност не бях забравила да заключа. При мене е подредено и чисто. Обичах мама. Тя постоянно си губеше очилата, чорапите, ключовете. Беше раздала ключове на съседите ни - да й отворят, когато ги забрави. Беше библиотекарка в читалището. Всички я познаваха. Беше изчела всичките книги на библиотеката и понякога вечер рецитираше стихове. Баща ми не вярваше на стихове, но на я спираше и беше хубаво у нас.

- Все ми се иска да ме лекуваш, когато остарея – казваше тя. Не остаря, умря млада. Баща ми си отиде след нея, сигурно не можеше без стиховете й, в които въобще не вярваше. Вярваше в нея. Вярваше й във всичко.

- Ще му пишеш ли три? – каза човекът, оказал се неизвестно как в стаята ми.

- Не – отговорих.

Отворих вратата и казах:

- Отивай си.

Той седна на единствения стол до масата.

- Направи ми кафе – каза.

Направих кафе за себе си. Не направих за него.

- Добре. Сама си като дъртия кон на Димчо - каза той.

Не знаех за кой кон става въпрос и не попитах.

- Коня на Димчо. Стар, грозен. Но Димчо не го предаде за месо. Димчо е ненормален и остави коня да пасе. Сам на къра. И ти пасеш така.

Гласът му беше камък. Аз бях направила ограда от камъни около едно място, триста квадрата, което купих в покрайнините на градчето. Моята градина от три вишни. Козите на Боби дроплата, съсед, идваха и огризваха клонките. Това бяха мои вишни. Някой бутна оградата. Вишните ми не оцеляха.

- Сама си – повтори той. – Аз съм як.

Това беше очевидно. Предположих кой може да е брат му – един дангалак, същата коса-четка, същото брадясало лице.

- Мога да отключа всяка ключалка. И на кола, и на къща, и на каса.

Пиех си кафето. Очевидно човекът беше престъпник.

- Чу ли какво ти казах – че съм як.

- Стани – казах му. Той ме погледна.

- Защо да ставам?

- Да видя дали си як.

Изправи се. Като всички планинци – широки кости, големи ръце, небръснат. В работен гащеризон. Личеше къде бях поръсила оцет на ръкава му.

- Утре в осем. Тук – казах. Математиката ме е научила, че човек трябва да използва къси и ясни изречения. Това твърди и Николо Макиавели, дори дава още по-строг съвет. Не говори. Накарай ги те да говорят. Ти наблюдавай. В случая нямаше какво да наблюдавам, освен небръснатата му четина. Но го накарах да каже:

- В осем сутринта?

Не отговорих.

- В осем вечерта?

Пак не отговорих.

- Ще бъде заключено – уверих го.

Брат му съвсем заслужено изкара още една двойка. Не можеше да извлича корен квадратен.

Беше заключено. Надписът върху вратата си стоеше непокътнат, нали бях като онзи кон – стар и грозен - на Димчо, когото нямах честта да познавам.

Прибрах се в осем и пет. Яно седеше на единствения стол в квартирата ми. Нахраних се - имах кисело зеле. Каквото и да се случва, ще ми се случи, когато съм сита.

Случи се любов, след което Яно каза:

- Ето. Жертвах се. Пиши му три.

Взех якето му – синьо, дебело, нов елемент от работното му облекло - и го изнесох зад вратата. След това взех обувките му – такива имаше и баща ми, светло му небе, кубинки с метални нишки. Той беше електротехник и обикаляше най-различни строителни обекти.

Изнесох навън обувките му.

- Не - каза той. - Слушай ме.

Не го слушах. Любовта се случи, тя е нещо съвсем обикновено, като питагоровата теорема. Неотменно, поверено хилядолетия наред. Блестящо в простотата си.

- Брат ти ще има двойка за срока – казах. – Така че престани да се жертваш – лицето му не се виждаше изпод гъстата брада. – Брада не ти отива – отбелязах спокойно, после, без никаква връзка с бръснарския занаят, добавих: - Защо не се разходиш до онзи стар, грозен кон на Димчо?

Беше зима, но не е моята зима. Аз искам дълбок сняг, вятър, искам замръзнала река. Когато имаше сняг, мама ме водеше до училището, хванала ме за ръка. След училище ме водеше в библиотеката на читалището. Там бе не особено топло, но бяхме свикнали. Баша ми беше пестелив човек. Топлината прави ума хлабав и убива характера, твърдеше той..

- Искам много деца – каза Яно.

- Ако не мога? – попитах го.

И тогава дойде онова неговото:

- Ще те изхвърля.

Зимата нямаше сняг. Баща ми ме е наказвал да седя в гаража, когато изкарвах слаба оценка по математика. Не се страхувам от изхвърляне, нито от студ и от тъмно.

Яно се жертвал напразно – така приказват в градчето и в околните села. Това беше описано с много липсващи запетаи и десетки правописни грешки.

Кухата продължава да забива двойки на учениците и е въпрос на дни … да, на дни.

Той, Димитров, е бъзлив. Не, умен е Димитров – директорът на училището. Не ми говори за ум, бе. Това мекотело Димитров - що не я уволнил досега. Ще ни побърка децата. Тя е по-зле от дъртия кон на Димчо. Това бе в резюме посланието, което намерих в пощенската си кутия. Получавала съм още две анонимни писма – „умри идиотко“ и едно съвсем лишен от смисъл писмо – „Госпожо, вие сте …неправилно написаната дума „гении“ беше задраскана и след нея беше написано „ПЕЧЕНА“ - вероятно от единствения ученик, изкарал четворка на класното.

Да, въпрос на дни беше. Директорът ме освободи с мотива, че не се справям със задълженията си на педагог, че ми липсва педагогически такт и не проявявам съвсем никакъв подход и разбиране към сложната психика на учениците. Поведението ми застрашава съществуването на цялото училище и отклонява потенциални бъдещи ученици, което е напълно недопустимо.

Когато нещо се случва, то трябва да ми се случи, когато съм сита. Нахраних се с кисело зеле, най-лесното за приготвяне пиршество. Багажът ми се побра в един единствен куфар. Пред къщата, където беше квартирата ми, чакаше един дълъг и слаботелесен момък, единственият с четворка на класното.

- Госпожо – започна той и повече нищо не можа да каже. Подаде ми букет – увехнали димитровчета, вероятно купени на промоция отнякъде.

- Благодаря – казах. – Пожелавам ти да станеш свестен човек и свестен механик.

Повлякох куфара си към колата с двете кучки – тоест с двата надписа КУЧКА, която продължавах да наричам Питагор.

Напъхах куфара в багажника. И тогава видях – онзи с големите ръце, в работния гащеризон с петна от оцет върху левия ръкав. Беше обръснал брадата си. Подстриган.

- Никакъв кон не си – каза. – Евала ти правя. Не те строшиха.

Отвори ми вратата, като че бях някаква си кралска особа.

- Чао! – казах.

Прогнозата беше, че ще падне сняг, но не падаше. Нито имаше вятър. Зима, каквато не мога да понасям.

- Ключар съм – каза той. – Всяка ключалка отварям - и на кола, и на каса, и на къща. Където и да отидеш, ще отключа. Да го знаеш.

Трябваше да си търся работа. Питагоровата теорема е нещо много просто и гениално. Никой не може да я опровергае.

- Слушай – каза Яно. – Ще имаме много деца!

Беше студено. Сух студ.

Но аз не се страхувах от студа.

Ни най-малко.