Животът не бива да преминава сякаш е глава лук – белиш, белиш, а накрая кухо

Кога в живота си си „ти самият“? Възможно ли е въобще да живееш така, че да си „ти самият“? Твоята воля ли планира и консумира земното ти време или външни сили? Не са ли по-скоро предразсъдъци, миражи и натрапени вярвания, които те задвижват? Не си ли заблуден да считаш тях за твоя воля? Тази „воля“ твоето его ли е? Това, за което живееш? Това, което браниш цял живот? Това, което мислиш, че си? А може ли с такава „воля“ да постигнеш смисъл - душевен мир…?

С фолклорната си легенда „Пер Гюнт“ норвежкият драматург Хенрик Ибсен дълбае в тези въпроси. Ще ви разочаровам, но его не намира. Текстът на Ибсен ми напомни на будистка медитация, която кани на самоизследване. Подканя да влезеш съсредоточено в себе си, за да се убедиш, че его няма. Че е измислица. Това главният герой Пер Гюнт научава чак след като е пропилял живота си в заблуди, навлекли му множество крушения. На младини самонадеяният норвежки селянин твърдо вярва в истинността на своето его. Всеотдайно му служи. Пропада в ламтежи, суети и грандомании. Така и не забелязва любовта като спасение, което му се предлага.

19-ти век за норвежката култура е епохата на националната романтика. Преоткриването на норвежкия литературен и музикален фолклор подпомага създаването на норвежка нация. Творбите на поети, художници и композитори са вдъхновени от народни приказки, легенди и песни. Ибсен тръгва по западното крайбрежие на Норвегия да събира творби на местния фолклор. Там научава за историята на Пер Гюнт. В писмо до своя издател от 8.08.1867 г. пише: „Може би за Вас е интересно да узнаете, че Пер Гюнт наистина е съществувал в Гудбрандстал - вероятно в края на миналия или началото на нашия век. Името му добре се помни от местното население.“ Ибсен издава „Пер Гюнт“ като поема в 1867 г. По-късно я адаптира за театър, превръщайки я в пиеса от пет действия. Дебютът ѝ е през 1876 г. в театър „Кристиания“ в Осло. По това време градът също се нарича Кристиания. Едвард Григ пише музиката.

Пер Гинт е норвежки селянин, чийто баща пропива имането на семейството. Той е чаровен, но ленив, арогантен и безскрупулен. Има богата фантазия. Виденията ѝ го съблазняват да напусне бащиния дом, за да постигне нещо велико. Сигурен е в бъдещия си успех. Готов е на всичко, за да го постигне. На богаташка сватба се запознава с красивата девойка Солвейг, която се влюбва в него. На пияна глава обаче отвлича булката, която на следващия ден безцеремонно захвърля. Влюбената Солвейг се качва при него в планината и обещава да го чака в дървената му колиба, колкото е нужно. Пер тръгва на пътешествия по целия свят в търсене на богатство и слава. С тях смята да си спечели уважението на хората. Търговията с роби му носи богатството и славата, за които мечтае, но не и щастие. Стар, разорен и паднал духом в края на живота си се завръща в Норвегия. Там все още го чака Солвейг, чиято любов се оказва неговото спасение.

Ако погледнеш назад към живота си от самия му край, осъзнаваш, че той е като глава лук. Тази Ибсенова метафора е една от най-известните в историята на театъра. Отделните ти житейски епизоди са слоевете на луковицата. „Обелвайки ги“, отстранявайки ги един по един в търсене на крепящо ядро, не намираш накрая нищо друго освен … празнота. Най-вътре луковицата е куха. А точно там си очаквал да се намира най-съкровеното ти – твоето его. Оста, около която се е въртял животът ти. Егото, което считаш за твоя идентичност и вдъхновител. Оказва се, че няма нищо. Въздух. Осъзнаеш ли това, разбираш, че пилееш живота си в несъстоятелност, в заблуда. А празнината може да запълни само любов, пояснява Ибсеновата легенда. Любовта на непорочната Солвейг спасява Пер Гюнт в края на дните му. А дяволът е вече по петите му…

Вчера в Театър София бе премиерата на Ибсеновата пиеса в мерена реч. Режисьорът Катя Петрова очарова с широкоскроен, мултисетивен спектакъл. Превръща сцената в магическо пространство, обсебващо сетивата на зрителя. С норвежка приказност разказва живота на Пер Гюнт като одисея, неограничена от време, пространство и обективна действителност. Два часа и половина са ѝ достатъчни, за да пресъздаде лутания и залитания на Пер за цял един живот. Сценографите Михаела Добрева и Борис Далчев запълват около половината сценично пространство с огромни видеостени. Провисват ги на различни отстояния от публиката от тавана до пода. Върху тях майсторското видео на Момчил Алексиев създава приказна кулиса със собствена символика.

Ибсеновият сюжет оживява и благодарение на хореографията на проф. Анна Пампулова. Тя интегрира движенията на актьорите в хармоничен поток с висока изразност. Изобретява кинетичен език, чрез който телесни движения и жестикулации проговарят редом с думите. За това помага и музиката на Христо Йоцов. Въобще екипът на постановката е успял умело да вплете различни жанрове в изкуството в едно хармонично цяло.

Докато гледах играта на Александър Тонев в ролята на младия Пер Гинт, имах особеното усещане, че пред мен вече стои бъдещият носител на Икар или Аскер… Осъзнавам, че има време до наградите. Най-сърдечно препоръчам обаче на упълномощените да правят номинации да погледнат към сцената на Театър София, когато Тонев е на нея. За младата надежда съм убеден, че тепърва ще се говори.

Следете новините ни в GoogleNews