Quantcast

Здравка Евтимова: Кладенец

Здравка Евтимова Последна промяна на 25 януари 2015 в 08:10 6587 6

Здравка Евтимова.
Здравка Евтимова.

Камъните по полето светеха в жегата, клатеха се, хвърляха жар към подпаленото небе. Три месеца не беше капвала капка дъжд. Чешмите и кладенците пресъхнаха, реката беше жълта ивица пясък, сред сухата трева лъщяха опечени кафяви парцали – захвърлени змийски кожи, съсухрени, мумифицирани жаби. Не се чуваше звук, не се виждаха коли, улицата се топеше.

- Майка ти отмъква бащите ни - изсъска Камен. Той беше висок, силен, в очите му лаеха кучета.

- Майка ти е нагла. Много противна – Теодора беше по-висока от мене, гласът й ме пречупи, издълба главата ми. – На нея не можем да й направим нищо. На тебе можем.

Едно момче, Емо от София, овърза колан около шията ми.

- Сега ще видиш – каза. Коланът му мирише на пот. Теодора ме сграбчи за косата, Камен и коланът ме повлякоха напред. Полето се огъна - мъртви магарешки тръни и прах.

Пътят се протягаше в жегата, разтопен асфалт, празен, врял като небето. Мъкнеха ме по земята, блъскаха ме в туфите посивяла коприва.

- Майка ти е мръсна гад - каза Камен.

- Къде ме водите?

Знаех къде. Страх ме беше да го погледна - стария кладенец на Халчето. Това е чудовище, родено още когато земята и луната били заедно - огромно кълбо скали. Халчето отхапало земята, но хората му я откраднали, а него пребили, ръфали гърба и корема му и го запокитили тука, в безкрайното като смъртта поле на дъното на кладенеца. Гърлото на страшната дупка е черно и гъсто, сърцето на човек не издържа и се пръсва - евтина порцеланова чаша, изтървана на плочките. Глупости, казваше мама, няма никакво Халче. Който те плаши с чудовища, е лъжец.

Теодора ме ощипа по шията и заговори:

- Ти ще платиш вместо майка си. Тя се влачи с бащите ни, пие уискито им, отмъква парите им. Ти ядеш у вас нашия шоколад. Но сега Халчето ще изяде тебе. Ние ще седим наблизо и ще слушаме как умираш.

- Миналата година набутах в тоя кладенец нашето куче – обади се Емо от София. - Песът си го търсеше. Ухапа ме. Лаеше гадно и си го получи. Десет дни ви, а от кладенеца вонеше на мърша.

Камен ме препъна, Емил и Теодора ме блъснаха едновременно от две страни. Потънах в кладенеца на Халчето. Вътре миришеше на змии и гущери, на мъртви хрътки. Тук се криеше чудовището, наполовина изгризано от хората.

- Помощ – креснах.

Тримата се изсмяха. Майка ти е змия, излаяха кучетата в гласа на Камен. Беше тъмно, много тясно.

- Извадете ме!

- Забрави – подхвърли Теодора.

- Моля ви.

- Не се моли. Пукни.

Над мене стърчеше кръпка синьо небе, стените бяха черни, камъните остри. Нещо ме ухапа, песът се беше съживил, змиите се събудиха. Халчето скочи срещу мене. Захапа главата ми.

- Извадете ме!

Тримата се разсмяха. Въздухът се втвърди. Гърдите ми затрещяха. Звярът идеше. Халчето. Смъртта.

- Помощ!

Тримата се разсмяха гръмогласно. Смехът им запали жарката прах под краката ми. Автобусът щеше да мине в седем, след десет часа, жегата виеше, нямаше коли, кладенецът не се виждаше от спирката. В това дълго изпепелено поле не мяркаше никой. Магарешките тръни бяха грапави - парчета натрошено стъкло, между тях стоножки търсеха кръв, пепелянки като светкавици се стрелкаха, сините зъби на небето хапеха слънцето. Тесен кладенец. Майка ти се влачи с бащите ни. Халчето ще те изяде. Виждах кости на кучета. Хората се бяха отървали от тях, бяха ги захвърлили в кладенеца - тесен като кюнец, с режещи камъни по стените. Задушавах се. Халчето.

- Извадете ме!

- Защо? За да станеш като майка си?

- Извадете ме!

Ха-ха.

Камъните ме притиснаха. Единият ми крак се заби в едната стена, ръцете ми - в другата. Халчето гризеше костите ми. Плъзнах длан нагоре. Кракът нагоре, другият крак. Челюстите на песовете под мене щракаха, зъбите кънтяха. Дали има и човешки зъби? Преди няколко месеца беше изчезнало едно дете. Дясната ръка нагоре. Кракът. Лявата нагоре. Не се хлъзгай. Задръж. Чуваш ли. Небето над мене стана лилаво. Черно. Кракът нагоре. Ръката. Жаркият въздух плискаше огън в очите ми. Кракът. Ръката. Нагоре. Като гол охлюв, който пресича магистрала, като човек който бавно-бавно се оправя след гадна болест, пълзях към тръните.

- Тая нещо се умълча.

- Извадете ме!

Ноктите ми тежаха тон. Краката ми умираха, не слушаха. Мама беше права. Ходи набери вишни! Катерех се като смок по дърветата, до най-тънките клони стигах. Драсках по улуците, стигах до покрива и макар че съм момиче, пренареждах строшените керемиди – децата хвърляха камъни по нашата къща. Ние живеехме при дядо Манчо - той се страхуваше да умре сам и не му плащахме наем. Мама му готвеше понякога, но нямаше време нито за него, нито за мене; аз му готвех само варени яйца.

Забивах се като кука в стената на кладенеца. Пълзях. Още. Небето беше потно, слънцето течеше в очите ми. Накрая вече нямаше стена. Разбрах как е по-лесно - коремът трябва да не е свит, а прав като черна дъска. Ето, кладенецът свърши. Не знам какво виждах. Не зная как се лепнах с корем към някакъв ръб. Петата ми остана да виси надолу към Халчето. Раменете ми се покатериха върху слънцето. Лежах и дишах, виеше ми се свят, земя и небе се виеха. Вече нямаше щръкнали камъни. Единият ми крак потъна в пещта на тревата. Спрях да дишам, но ги видях – тримата. Камен, Теодора, Емо, който бе завързал колана около шията ми.

- Тая се измъкна – удиви се Теодора. – Ако я блъснем още един път долу, дали ще умре?

Късно. Късно беше да бягам. Тримата се нахвърлиха срещу мене от три страни. Двете момчета бяха яки, Теодора ме сграбчи за косата, стиснаха ме - за главата, за ръцете, за краката. Изхвърлиха ме в кладенеца. Кости на птици, може би човешки кости. Този път не чаках минута. Не чаках секунда, не чаках половин удар на сърцето. Не ме беше страх.
Нямаше Халче. Мама беше права - един пресъхнал кладенец. Мама беше права да взима пари от бащите им. Браво на мама. Човек, който се смеси с костите на Халчето, не зная в какво се превръща. Но вече не го е страх. Кракът нагоре, ръката, черната дъска на корема, върху която смъртта пише: - „Уморена си. Изцедена си.“ Друг път. Отблъскваш ръба и болката далече от кожата. От краката ти тече кръв. Небето е подло, хлъзгава примка.

Стигам тревата, стискам последния камък, хващам слънцето за гушата, мачкам магарешките тръни. В очите ми има мъртви кости.

- Виж! Тая пак се изкатери.

Човек, който падне на дъното на кладенеца, е страшен.

- Аз съм Халчето! – изкрещях диво аз. Кръвта от дланите ми се размаза навсякъде. – Аз съм умрялото ти куче, Камене. Но оживях. Ау!- виех на смърт. – Аз съм Халчето.

Тримата не смееха да помръднат от местата си. Който два пъти е падал при Халчето, не позволява трети път да го хвърлят на дъното.

-Ау!- гласът ми съскаше, блъскаше, хлопаше. Гласът ми беше кладенец. Тримата се олюляха. Нахвърлих се първо на Камен. Захапах ръката му. Силно, горещо, жадно я захапах. Под зъбите ми изби кръв – позеленяла от страх. После Емо от София. Раната му беше гъста и дълбока като тиня. Теодора нямаше сила да тича.

- Не ме хапи, моля те, Халче – изплака тя.

Късно. Зъбите ми разкъсаха блузата и оставиха лилав кръг върху корема й.

- Ще разчекна бащите ви – креснах и не се боях. – Горките ви нещастни бащи ги е страх да дойдат при майка ми като мъже. - Тримата стърчаха, жълти изсъхнали тръни, разтреперани кутрета. – Ще ви изям!

- Халчето! – захленчи Емо от София. След него захлипа Теодора. Камен ме гледаше с ей такива очи.

Мама беше права – горко на тоя, който те плаши с чудовища.

Щастливи сме да съобщим, че разказът на Здравка Евтимова „Seldom”(„Рядко“) беше включен в антологията “Best European Fiction 2015”(„Най-добра европейска проза 2015 г.) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ, 2015.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

26.01 2015 в 20:44

Благодаря на ОФфНюс за разказа ,,Кладенецът''. Радвам се, че медията позволява да четем новите разкази на Евтимова.

26.01 2015 в 18:09


Познавам Здравка от много години, но дълго време не знаех, че пише и то изумително добре. За съжаление печата повечето на английски. Първият неин разказ, който прочетох (май в "Стандарт") се казваше "Къщата". Страхотен! И така станах неин почитател.
Анонимният писач призоваващ "Спрете Здравка" определено е завистник, изяждан от злобата по чуждия талант. Има и такива хора.
Здравка няма нужда всяка седмица да печата един и същ разказ в ОФнюз,защото е в състояние всяка седмица да пише нов разказ.

26.01 2015 в 15:17

По колко пъти едни и същи разкази ще публикува на различни места?!?!?!??? Тоя сме го чели! То бива бива! Даже ако не се лъжа точно този вече е излизал в ОффНюз, но явно толкова и някой от работещите в тази медия ги четат!

Според мен, авторката Здравка Е. може спокойно всяка седмица да праща един и същи разказ на оффнюз и те без да забележат ще го публикуват!

Подобрявай стратегията, авторке! По-малко писане повече пара! Това е девизът на успешните писатели, нали?! :-)

Късмет и нови вдъхновения, за да не четем все стари неща!

26.01 2015 в 12:37


Здравче, не веднъж с кротка и примирена завист съм ти признавал колко съжалявам, че нямам твоя усет към словото. Магьосница си! Чакам книгата ти.

26.01 2015 в 10:17

Хубав разказ, тежък за четене, но хубав.

25.01 2015 в 12:05

Вечната борба м/у добро и зло,м/у тъмното и светлото,борбата за надмощие,за оцеляване,за живот,който въпреки всичко побеждава,за...толкова много ежедневни битки,разказана по неповторим начин от Майсторката-Вълшебница на думите и несломимия дух на българите ЗДРАВКА ЕВТИМОВА!Благодаря за таланта Ви,за написаното и съпреживяно удоволствие от четенето на Вашите неподражаеми разкази!Дерзайте! Все така да пишете- с жар и плам!