Здравка Евтимова: Любовта и залеза

Гита, жената на баща ми, е свястна, въобще не се ядосва, като види, че се пъхам под масата и седя там. Веднъж я чух че разправя на баща ми:

- Тая Ана да не е откачена, какво прави под тая маса, цял ден виси там.

Аз казвам изпод масата, но много тънко го казвам, понеже тя се вбесява от високи гласове, понякога бие.

- Гито, не съм откачена, гладна съм.

- Не си гладна, криеш се от майка си. Тя е луда и ти чупи кокалите с бой.

- Да, луда е – казвам, за да й стане добре на Гита и като й стане хубаво ми дава да ям, най-често ми хвърля хляб под масата, но се е случвало и да ми сипва в паничка.

Много е чиста, абсолютно чисто същество е Гита. Помирисва ме и а съм засмърдяла на нещо, а ме грабва за дрешката и ме изнася навън. Затуй като ходя при Гита, първо се мия на чешмата – няма топла вода, но съм свикнала на студена и не смърдя. Много гледа дали косата ми е чиста, ако не е чиста, не ме пуска да влизам – затова се пъхам под масата – да не забележи, че косата ми е с мас. То една права коса като щека, всичката мръсотия по нея се лепи и в очите на Гита попада. Но аз съм хванала цаката на Гитичката.

- Много си хубава, Гита - казвам й. - Такива очи, направо като мед и шоколад.

Тя ме гледа и лицето й се свива на фуния, не ми вярва.

- Такива очи - като мед и шоколад - повтарям аз. - Като ги гледам, си мисля за една торба шоколади - толкова са сладки.

Фунията се стопява и лицето й става бузи и жар. Усмивката й тръгва от носа и първо стига до пътя, после побягва към реката.

- На ти една бонбона – най-евтините лукчета ми дава Гита, но аз я знам добре тази Гита с конските копита, затова продължавам: – Ти, Гита, си стройна, аз искам да съм стройна като тебе – ей тогава лицето й се размазва по пътя от радост. Тя ми дава шоколад.

Аз от нея самата съм се научила – баща ми си идва ренде пиян, тогава очите му са отрова, даже още по-зли: слънце, което се хвърля в нощта, преди да залезе и от небето капе кръв – ей такива са очите на баща ми. Като е пиян, а той е пиян, защото като е карал такси цял ден, какво друго да прави, освен да се напие и очите му да са слънце, което умира под неговото такси? Тогава той крещи:

- Гито! Къде си да ти строша главата, краво.

Така крещене и на мама, а мама ми е казвала, че убива човек само ако някой й каже „крава”.

- Слушай какво, Ано – разправяше ми мама. - Само някой да ти каже „краво”! На – каза ми тя и ми пъхна в ръката едно ножче. - Ей с този нож ще му отрежеш гърлото, моето момиче, с този нож!

Аз не исках да режа на никого гърлото, а тя, за да ме научи как се режат гърла, хвана едно пиле, притисна му главата към пейката и каза: „Режи!“.

Аз не исках да режа и тя ми удари два шамара, после ме погледна. Мама те гледа така, че по-добре да ти удари четири шамара, а да не те гледа така. Но аз пак не рязах и тя ме остави без ядене – никаква вечеря, никаква закуска. Отидох да ям киселец, но то лято – тревата гори, киселецът се опекъл на кравай – кафяв и покрит с прах. Ядох зелени круши, но освен да акам вода, друго не постигнах, а така ми се яде, че планината можех да изям.

- Режи! - каза мама и аз отрязах главата на пилето. Докато ревах, тя викна: - Ей така ще режеш гърлото на някой, ако ти кресне, че си крава.

Как да режа гърлото на истински човек?

Комшиите сигурно са чули как съм вила – като нашето куче Войничо, което баща ми преби, защото му се пиеше, а нямахме ракия. Ей така вих, хич и не исках ракия, а ми беше жал за пилето – имахме само него в двора. Аз си събирах трохи и му давах да ги яде, и то ме обичаше като брат. Сега нямаше на кого да събирам трохи и си нямах брат. Та както съм вила, комшийчето, едно момче Спас – той ни е съсед, баща му краде каквото намери, и майка му също, та Спас чул, дето мама ме притиска да режа главите на хората, щом ме нарекат „крава”.

Още не ми бяха изсъхнали сълзите и Спас извика:

– Ана е крава, ей, краво, му-у!

Това и чакаха хлапетата, момичета и момчета от Даскалово. В Даскалово къщите са хубави и ако ги продадеш на софиянци, ставаш богат и ядеш само пържоли две седмици. Хлапетата - на този майка му отишла в Италия бабички да гледа, на оня баща му в Израел хванал да строи къщи на хората в тамошните гори и балкани, та децата едни такива особени – видят те и те бият.

Затова видя ли деца, завирам се в живия плет, лягам в праха до корените на плевела змийско мляко и не мърдам, докато стъпките им станат малки като пет стотинки и никак не се чуват. Тогава ставам от живия плет, но се натискам в сенките да не ме зърнат – като не те виждат, не те пердашат.

Сега кой как мине край къщата на мама и нейния приятел Геро, викат с пълни гърла:

- Крава Ана, крава! Му-у!

Ако пък тръгна да купувам хляб от хлебарницата – хлябът така мирише, че главата ми се запалва и си преглъщам слюнките. Нарочно си запушвам носа да не влиза пара от хляба, защото ще се удавя в собствените си слюнки. Добре е, че си запушвам носа старателно, защото не чувам как от всички страни ми викат:

- Краво, ела да ни отрежеш гърлата.

Онова момче, моето комшийче, Спас, ме издебна както се бях свряла най-старателно в живия плет и си мислех че никой не ме вижда. Той ме пипна за врата и каза:

- Ей сега ще те удуша.

-Добре – съгласих се аз.

Виждам какво прави Гита, жената на баща ми. Винаги му приказва: „Добре, слънчице. Добре, пиленце. Добре, шушонче миличко, душица мила мъничка.”

И баща ми, макар че е въртял таксито в София и мрази червата на софиянците, дори когато е изпил всичките пари, бърбори:

- Гито, Гито, колко си хубава - и вместо да я бие, както млатеше мама, я целува и правят любов.

Това го знам от филмите. Аз гледам филми за любов, когато няма детски филмчета - всичко знам за любовта. Много гадно нещо е тя. В телевизията са много глупави - не дават нищо за тортички, нито за принцеси, нито за къщата на Баба Яга, цялата от шоколад. Онези в екрана само се бутат и задниците им се търкалят по телевизора. Аз седя в един ъгъл, докато татко и Гита си казват „Пиле” и „миличко”, и ям каквото е останало в чинията, от която е яла Гита. Тя е чиста - като тоалетната в оня хотел, когато мама ме заведе, преди да замине за Италия – там всичко блестеше, плочките, тоалетната чиния – като звезди. Така блестеше Гита, че още повече, и то само от чистота. А как хубаво готви.

Те си правят любовта с баща ми, аз зная всичко и пет пари не давам за нея, ям от чинията на Гита, после те така хъркат и скриптят, че им е все тая за просто хлапе като мен. Затова се обезстрашавам, отивам до тенджерата и си сипвам с крайчеца на лъжицата. След малко цяла чиния зеле товаря, а когато забравям за миг шамарите, си сипвам месо.

Докато плуват в тъпата си игричка двайсет минути, си мисля на спокойствие - баща ми заспива винаги след двайсет минути. Това е времето, през което изяждам две чинии манджа и десет парчета месо. Така ям, че коремът ми се подува и тогава наистина приличам на крава – така, тлъста, се измъквам пак покрай оградите от живия плет и тихо, тихо в сянката тръгвам към къщата на мама.

Там всичко свети, но само аз виждам блясъка, защото е прашно навсякъде. В мивката са натрупани мръсни чинии и дрехите на мама са на пода. Тя не е чиста и горкият Горан – един слаб , та прозрачен човек, глади. Горан глади полата на мама. Горкият Горан. Ако някой ме забележи по пътя към Горан и мама, вика с пълно гърло „краво-о!”. Затова вървя само до оградите и си въобразявам, че съм ограда и никой нищо не ми крещи.

- Ти ще умреш ли? – попитах горкия Горан.

- Защо? - пита той .

- Много си слаб.

Очите му са големи като луната и така сребърни, а аз си мисля, че смъртта е от сребро. Баба, която ме обичаше най-много от всичко на света, умря и ми остави кръстче от сребро. Затова вярвам, че смъртта е сребърна. Мама ми взе кръстчето и го продадохме. Купи ми дъвки – цяла кутия и аз подозирам, че смъртта също е дъвка – като дъвча, умирам полека, затова не дъвча кой знае колко често.

Та говорехме за комшийчето Спас. Той ме ритна, но не много силно, щото като ме ритне силно, забивам нос в тревата, а сега дори не се залюлях.

- Дай ножчето.

- Ще ме заколиш ли? – попитах, но така го попитах, щото нито една дума не се чу – зъбите ми тракаха и си мислех, че ще ми пресече гърлото, както аз пресякох на пилето, а толкова много трохи му бях събрала, поне да му ги бях дала да се наяде.

- Дай го.

Вече не беше страх, че ще умирам. За какво да живея без ножче? То беше най-скъпото ми нещо. Сребърното кръстче го продадохме и сдъвках всичките дъвки от кутията. Нямах си нищо, само едно куче Войничо, но и то беше на Гита.

- Ето – подадох му ножчето и тогава се разплаках.

„Тъпо хлапе” – казваше баща ми като ревнех и ме зашлевеше, за да престана. Аз се опитвах да престана. Исках да си извадя очите да не циврят така, опитах, но ме заболя и съм страхлива като пилето, дето му отрязах главата и още го сънувам – то ми беше най-големият приятел, беше ми брат. Както ходех да лежа до живия плет и пилето ходеше с мене.

- Спри да цивриш – помислих, че Спас ще ме зашлеви и предварително паднах на земята. Така правех с тате - и се измъквах без шамар. Спас ме грабна за парцалите и ме изправи.

- Крава! – каза.

Аз не помръдвах.

- На – каза той и набута ножчето – беше извадил острието. –На, вземи го.

Аз го взех и ръката ми увисна като кървавица, дето Гита слагаше под стряхата да се суши.

- Казвам ти „крава”. Дадох ти нож. Защо не ме заколиш?

Аз се чудех накъде да погледна. Ако гледах в земята, баща ми ме плясваше да го гледам в очите. Ако го гледах в очите, ме плясваше, щото съм нахална, ако гледах към гората – тогава мислеше, че съм луда. По-добре да мисли че съм луда – тогава не ме биеше въобще никак. Хубаво е човек да е луд.

Сега погледнах направо към гората. Там има манатарки – аз ги познавам. Преди да ми даде сребърния кръст, баба ме водеше да берем манатарки – после среброто я взе и сега баба и смъртта се разхождат и берат манатарките вместо мене.

- Нали майка те научи да кормиш всеки, дето ти вика „крава”. Слушай ме сега: – ти си гадна крава, Ано.

- Добре.

Гита Винаги казваше „добре”. Горан, човекът тънък като смъртта, и той казваше „добре” на мама. Той скоро щеше да стане целият от сребро и щеше да замине да бере манатарки на облаците. Спас беше грамадно момче и очите му винаги гледаха на секира. Можеше да ме размаже с една ръка, но не ме размаза. Стисна яката на ризката ми.

Горан, приятелят на мама, дето като направеше десет крачки, започваше за се задъхва, ми беше купил тази дрешка от магазина за втора употреба - аз много си я харесвах. Дадохме 50 стотинки за нея. После Горан ми купи тулумби и ги ядох двайсет години с една огромна боза. Та Спас грабна яката на най-хубавата ми ризка, вдигна ме и тогава ме целуна.
Това любов ли беше – уплаших се аз. Сега по телевизора ще се затъркалят голи дупета. Любовта е гадно нещо. Той ме пусна и каза:

- Не си крава! Да го знаеш. На.

Страх ме беше да погледна какво ми даде. Голям страх. Но знаех какво е – половин хляб, от тоя, дето мирише на печката на баба. Цялата миризма се побра в носа ми и така хубаво ме затопли, че си изтървах ножчето някъде.

Спас изчезна като слънцето, дето се хвърля като лудо към нощта и оттам капе с червени капки по пътеката към мамината къща. А аз като заядох – ядох, ядох, ядох. Най-страхотният хляб от двайсет и девет века - това е времето, за което се опичат франзелите във фурната „ Здрав стомах“. Чак като се подух като крава, се сетих – къде ми е ножчето!

Олеле, къде ми е ножчето!

Още по темата

30/08/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Никола

26/07/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Юли не идва

05/07/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Решението

24/05/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Кръв от къртица

Следете новините ни в GoogleNews