Ако беше намерила работа, нямаше да се появи на прага му; може би шивашката работилница бе фалирала или старата жена, за която се грижеше, бе издъхнала – Марко обикновено знаеше всичко, но сега не проявяваше никакъв интерес. Малките подробности неизбежно лъсваха - букви от азбука, която само той умееше да чете, затова хората бяха съдове от прозрачно стъкло за него. Никой не успяваше да го излъже, най-малко пък Сима. Видя я пред вратата, издълбала с очи праха, толкова тежък поглед, като че бе заровила камъни в него.

- Може ли да се върна при тебе? - попита го.

Той нищо не отговори, остави я да стои на прага като празната консервна кутия, ръждясваща полека под черешата. Даже не я погледна, сякаш я нямаше; продължи да смазва пушката. Скоро започваше сезонът на лова. Оръжието беше добро, но старо. Нищо, за куршума е по-важно окото, което прокарва пътека към студа оттатък.

За негова изненада Сима прекрачи прага и не само прекрачи, но остави куфара си не в коридора, а тръгна към стаята. Щом тя се появеше в кухнята, веднага наставаше непоносима жега - тя не можеше да живее без топло, цял ден скиташе в гората, събираше сухи клони, шишарки, изтърбушени пънове за огъня.

- Не съм ти казал, че можеш да останеш – сряза я Марко.

Тя се обърна към него, лице най-обикновено, тъмни очи с цвят на евтин черен телефон, тънка коса.

- Но не беше казал да си тръгвам - каза лицето, което приличаше на всички останали по улицата.

- Тръгвай си – отсече той. - Аз не съм хотел.

- Първо ще ти сготвя.

- Не искам да готвиш.

- Първо ще сготвя.

Остави я отново да се заеме с дървата. Вървеше й да пали огън; толкова бързо стана топло, че Марко хвърли фланелата. Вървеше й и да готви; в къщата замириса на паниран кашкавал и подправки, тя кръстосваше гората, ровеше под кори и шипки, мъкнеше разни треволяци и билки.

Сложи пред него чиния. Красиво изглеждаха нейните блюда; манджата грееше, подредена като инструментите в сандчето му, като патроните в патрондаша, прилежно и хубаво. Подаде му хляба - леко запечен - и той го изяде.

- Искаш ли още? – Попита, очите й подплашени гущери, побягнали панически навън. Не го изчака да каже нещо. Сима превеждаше мълчанието му като „Да“. Храната и този път имаше добър вкус. Беше сготвила добре, пестеливо. После изми съдовете, измете пода, зае се да изпере дрехите, които Марко бе струпал в два плетени коша - един за белите, другият - за цветните дрехи. Макар да бе посред бял ден и той се гласеше да ходи на лов, Сима попита: - „Искаш ли?“.

Той не отвърна нищо, но е ясно как тя превеждаше тишината. Любовта се случи заедно с чинията с кашкавал – малки, вкусни парчета. Човек трябваше да изяде тон, докато се засити. Приключи съвсем нормално - като новините по телевизията. Той не я изчака да се прозине, нито да се протегне. Изблъска я от леглото, където бе сменила чаршафа и калъфките на възглавниците, беше изпрала всичко и сега постелките съхнеха на простора пред къщата. Сима падна на пода, не тежко, защото беше мършава – дум - като че някой бе разрязал гнила круша.

- Заминавай си – каза Марко.

Тя се облече, без да бърза, като че го нямаше в стаята. Преди да тръгне, подредби дрехите му – всички до една скъпи, добре поддържани. Беше я скастрял, когато ги гладеше зле. Ризите му бяха по-скъпи от хората. Наложи се да я избута към вратата, но Сима не си тръгваше, затова я вдигна във въздуха - беше лека, торба изсъхнал хляб - такъв накисваше в мазна вода за кучетата. Изнесе я навън до ръждивата консервена кутия, заряза я така - на купчина. Не права, а паднала по гръб я избута до пътеката с камъните, после запокити куфара с дрехите й след нея.

Тя се изправи, тънка като цевта на пушката, куфарът направо гигант пред нея, но не тръгна, остана на пътеката, отпусната върху камънака. Той вдигна пушката срещу матовото й чело. Кафявите й като улицата очи го гледаха втренчено. Когато гръмна, шията й се раздруса. Гръмна втори път, по-близо до нея, но едва при третия изстрел Сима се надигна, сграбчи куфара – едното колелце със сигурност не беше наред - и го затътри към желязната порта. Но не излезе, остана вътре в двора.

- Няма къде да отида - каза тя.

Марко гръмна още един път. Накрая тя мина през портата, цев и приклад на пушка, обучени да се огъват напред-назад. Тътреше се като найлонов плик, повлечен от мързелив вятър. Той се прибра в стаята, още топла от сутринта, и дояде панирания кашкавал. Щеше да ходи на лов.

Случи се привечер. Видя две сенки, плъзгащи се от боровете към къщата му. Едната – едра, другата ситна, топчица. Някоя кучка с кутрето си, помисли Марко и излезе навън. Къщата му беше съвсем в края на Старо село, нагоре беше гората, надолу - неожъната нива със слънчоглед. Откакто баща му умря на деветдесет години, Марко все правеше сметка да продаде целия имот и да дръпне към Мадрид. Там имало работа, казваха приятелите му, но гората го държеше, денем в двора му се промъкваха диви зайци, лисици, чакали, а той стреляше точно. В Мадрид нямаше такъв дивеч.

Марко гледаше във времето с остри очи. Те му даваха подробности, които само той забелязваше; хитростите, с която хората прикриваха мързела си, се разпадаха като вмирисано месо в краката му. Този път не можа да повярва. Не беше кучка с кутре. Вълчица с вълче - грамадна и яка, чевръста, силна, но не вървеше бързо, изчакаше малкото, обръщаше се към него и напираше направо към къщата му. Защо? Ясно защо.

Оная сигурно беше направила нещо. Какво? Марко се досети, но късно. Нямаше нищо под стряхата, където преди да дойде Сима висяха луканките. Беше ги майсторил от глигана, който тресна преди два месеца - сега месото беше изчезнало. Оная беше задигнала всичко, до парче. Не, не го беше задигнала – Марко видя купчина луканки, грамадната вълчица, забила муцуна в тях и вълчето, заровила се в суджука от неговия глиган. Гадост.

Изтича за пушката. Спря да диша. Прицели се. Дум. Вой, гъст и чер като кръв, попи в неожънатата слънчогледова нива. Дум. Вълчицата побягна като пламък, загризал гората, вълчето търти след нея. Дум. Вълчицата отново изви – дълбоко и остро. Дум. Вълчето изквича. Марко се огледа. Гъста следа от кръв очертаваше бягството на вълчицата, но вълчето лежеше недалеч от купчината луканки в локвичка кръв. Беше сиво, дребно. Марко го вдигна. Под пръстите му сърцето на топчицата туптеше бързо, бързо, като че искаше да избяга от смъртта.

Не знаеше защо не го уби. Всъщност знаеше – беше измайсторил мехлем с лой от пъдпъдък. Щеше му се да го изпробва. Прибра вълчето, през нощта то се завря под леглото му. Виеше през цялото време и на Марко му хрумна - дали да не го убие - но го домързя да стане от кревата. Ситният сив парцал се повлече по петите му. Раната не беше голяма. От нея пак за потече кръв и Марко я намаза с лой от пъдпъдък. Така няколко дни.

Вечер вълчето заставаше на прага и виеше – не истински рев, някакво мътно скимтене. Една нощ от гората се обади истински вой. Дълбок, грапав, тъмен. Вълчето се опита да подскочи във въздуха, но падна, от раната, вече започнала да зараства, прокапа кръв.

Заедно с гъстия вой - Марко тъкмо се беше прибрал у дома от лов – се довлече тя. Тънка цев на пушка, куфар, в който можеше да се напъха и да остане място за чифт обувки под нея. Колелцето отдолу съвсем се беше взело-дало. Тя отвори вратата, влезе в стаята, домъкна тежкия като планина багаж и каза:

- Не стреляй. Гладна съм.

Вълчето дотича до куфара и я подуши.

Марко нищо не каза, любовта се случи веднага, на място, в кухнята при чувала с фасул, после тя сготви сирене в гювече. Ядоха, Сима не приказваше, откъсваше залчета и ги хвърляше на вълчето, което веднага се напъха в краката й. После изми съдовете и ги прибра в долапа.

- Изпери - каза той. - Има мръсни дрехи.

Тя ги изпра. Докато простираше, вълчето се тътрузеше по петите й до мига, когато от гората отново изтрещя острият като рог на месечина вой. Зверчето настръхна. Изпъна врат.

Сима се уплаши, заряза мокрите дрехи и се скри в къщата. Марко хвана ръката й и я стисна. Любовта светкавично се случи на прага върху студената мозайка под воя на вълчицата и лая на сивата топка - окована с черната тел на нощта. Не я изчака да се прозине, не й остави време да се обърне на хълбок. Вдигна я във въздуха - тежка колкото сноп луканки. Завлече я не пред къщата, не пред портата - захвърли я на самия край на нивата с неожънат слънчоглед. По петите му, като сянка на ястреб, лазеше вълчето.

- Друг път не изнасяй луканки – каза спокойно Марко и запокити куфара върху нея.

Прибра се, изяде останалите гювечета, легна на чистите чаршафи, които бе сложила на леглото, и заспа.
На сутринта вълчето бе хванало света някъде. Нямаше я пушката му върху шкафа. От гората като рана кървеше вой на вълк, разкъсван като наниз перли от тънко скимтене.

- Ставай! – нареди тесен, хладен глас.

Марко вдигна глава.

Тя стоеше над него, вдигнала пушката към челото му.

- Тръгвай пред мене.

Той отказа. Изстрелът го накара да подскочи, куршумът тресна на едно бобено зърно място от сляпото му око.

- Ходом марш.

Обърна се и видя – тя пъхаше е в един чувал дрехите му скъпите джинси, обувките потниците, слиповете, ризите.

- Върви.

Той не направи нито крачка. Изстрелът облиза ръката му. Заболя го.

Марко тръгна бавно, със стиснати зъби. Щеше да я стисне за гушата, да я зашлеви така, че…Куршумът прободе горещия въздух до врата му.

- Стой.

Бяха стигнали до мястото, където я бе захвърлил сноши.

Тя остави чувала на пътеката.

- Ще гледаш как горят дрехите ти. Не стрелям точно, но целя главата. - Тя вдигна пушката към челото му и каза. - Само ако помръднеш... - Извади запалка, от четири места пусна пламък в купчината от новите му фланелки, панталони, бельо. Те лумнаха като наръч слама. Щеше да му падне в ръцете. Щеше да я смаже така, че…

- Чакам дете. От тебе. Добре, че няма да разбере какъв си плъх.

После тя тръгна по пътя, който отхапваше гората от полето.

От дърветата към нея се подаде грамадна сива топка. Друга малка топка изджавка и затича към жената. Вървяха бавно, едва-едва се клатушкаха.

Той не можа да повярва.

Вълчицата и вълчето.

Те дълбаеха тънки алени дири – като плетеница от червени конци.

Имаме радостта да ви съобщим, че романът на Здравка Евтимова "Sinfonia", публикуван от издателство Salento, Италия, през април 2015 г.,  бил селектиран за участие в италианския литературнен фестивал в Мантова през септември тази година. На български книгата е публикувана под името "Четвъртък" от изд. къща "Жанет-45".

Още по темата

29/04/2015

Култура

Здравка Евтимова представи новата си книга (снимки)

15/04/2015

Култура

Наш автор влезе в учебниците в Дания

11/04/2015

Нашите автори

Лунна пътека: Великденски разказ от Здравка Евтимова

28/03/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: Той и други аномалии