Имам слабост към Вонегът още от юношеските години, с времето така и не я преодолях. Защото неговата голяма любов към човечеството и живота е заразяваща. Писането му е като магнит. Зарядът му отблъсква мнозина, но аз съм от привлечените. Във „Времетръс“ той си представя, че всички ние се връщаме изведнъж с десет години назад. Знаем какво сме преживели през тия години, познаваме се, имаме спомени, но въпреки това извършваме всички грешки отново, без да пропуснем нито една. Имам усещането, че точно такъв времетръс ни разтриса, когато на власт у нас застанат поредните тупани и глъмери, мутри и крадци. А какво ли да каже народонаселението на град Попово и село Галиче примерно, където кметовете вече над двайсет години са си едни и същи типове. При тях времетръсът е безспирен.

Но това е друга тема. Мен ме върна с десет години назад срещата на випуск 2005, които имах удоволствието да уча по литература и български в селскостопанския техникум в Попово. Когато се запознахме, аз бях на 28, а те на 16. Ходех понякога да играем футбол заедно след часовете. Бях зелен като зелен кон и никак неумен като умен даскал. Въпреки това спомените ни, моите и техните, са вълнуващи, може би заради общата ни младост. В класа с най-висок успех момичетата бяха най-много, имаше паралелки само от момчета. Когато присъства дори само едно момиче в стаята, поведението им е съвсем различно, имат публика. И много по-лесна беше комуникацията в чисто мъжките паралелки.

Срещата я бяха организирали тези от по-ученолюбивата паралелка с икономически профил. Те сега са по на 28, а аз съм на 40. Момичетата са вече жени с по едно или две деца, на някои им предстои това неземно приключение. Раждането на дете е преломен момент в живота. След това погледът ти става по-друг, понякога помръква, но най-често става по-загрижен и отговорен, мечтите ти се променят, но колкото и да се опитвам да обясня на човек без деца какво е усещането, той не би могъл да го разбере, ако не го изпита лично. Та гледах ги тези пораснали деца и се вълнувах. Вече сме от една и съща страна на бариерата. Преди да завършат, те бяха голишарчета, без пера на крилата, а сега някои от тях летят високо. И фактът, че съм ги познавал точно в тоя съзряващ период от живота им, ни сприятелява, сближава. Когато се сприятелиш с някого в детството и приятелството издържи във времето, обикновено е завинаги. А и не обичам да паля никакви мостове зад себе си.

Не обичат чалга. Тропват право и Еленино хоро. Работят и живеят в България повечето от тях. Има и заминали. Едно от момчетата, което присъства на срещата, ми разказа своите американски приключения. Като студент се уредил на бригада в САЩ, в поничките Дънкин. Не бил предубеден, напротив, отишъл с надежда и с голям мерак, не искал да спестява, със спечелените пари пообиколил източното крайбрежие. При мен имаше само шестици, целият му успех беше такъв, без да е зубър, разсъдливо и будно момче от добро семейство. Обяснявам, за да се разбере какъв човек е. И сега нали е модерно да се носят бради на две три седмици. И той така леко брадясал си седи на верандата в едно малко градче в щата Мейн след работа и в почивни дни и зяпа улицата. Оттам редовно минавал някакъв пич, виждали се често. И като възпитани хора почнали да се поздравяват.

Веднъж онзи се спрял и заговорил българина. Запитал го откъде е, защото вижда, че не поздравява като местните хора. Като разбрал, че е чужденец, леко се дистанцирал и почти спрял повече да го поздравява, охладнял някак си. И един ден те се разминават по улицата. Българинът кима учтиво, усмихва се, оня отминава с ледена физиономия. След половин километър една патрулка застига нашето момче. Ей, шефе, я се спри за малко. Почват да го разпитват, пребъркват го, има трийсет долара в джоба си и не си носи документите, излязъл е за малка разходка. Започват да се заяждат, да го питат дали е тръгнал да си купува дрога. Защото, обясняват му, имаме сигнал от един човек, който изглежда едикакси (описанието съвпада с онзи тип), че човек с твоето описание, чужденец, е опитвал да търгува наркотици. Ние на него му вярваме, защото е благонадежден, а ти без документи и с трийсет долара не може да отиваш на друго място, освен за дрога. Ще те арестуваме, моето момче. Тук българинът се изпотил от притеснение, но като на филм в това време край него минал шефът му от Дънкин понички, попитал какво става и казал на полицаите, че гарантира за него и че е свестно момче. Пуснали го. Ама с предупреждение, че ако го сбарат пак така, ще бъде арестуван. Бил изплашен. Попитах го от какво, след като в нищо не е виновен. И се изумих – онези тъпи параноични ченгета са в състояние да те накарат да се почувстваш виновен без вина!

Заговорихме за този контрол. За това, че животът в онази страна е абсолютно и строго канализиран. И над всеки един канал има по един надзорник, който следи да не направиш и крачка встрани от канала си. И че ако от малък те канализират, цял живот си в този канал. Предопределят те, турят ти печат и нямаш шансове да прекрачиш границите на калъпа си. И че този начин на живот и тази предубеденост към хората ги лишава от свобода, от усещане за свобода и от шансове да изчистят името си или да се променят, ако са сгафили...

Казах на моя някогашен ученик, че вече не се ядосвам, че в България няма ред и че умишлено разсипват образование, здравеопазване и държавни предприятия, защото съм отвъд яда и емоциите. Приел съм, че ще живея тук, че мога да издържа на всички предизвикателства и че ако отида някъде далече за по-дълго, ще ми липсват дори дупките по улиците, ще ми липсва самият въздух, все още съхранената свобода в някои местенца, като например това да си запаля огън някъде навън, без да искам разрешение от някого и без страх, че ще ме опандизят за това. Изборът ми е съвсем умишлен и осъзнат. И бих се радвал, ако такива момчета като него останат тук и се борят тук. Има все повече такива. Идват смели хора и след нас. Ние, дето закачихме до шестнайстата си година от оная лицемерна и злобна система, ние от поколението на списание „Дъга“ сме обременени от несвършващия преход и покварени от неговите преходни и безпринципни методи. Но поколенията ще се завъртят.

И ние лека полека ще одъртеем, да даде Господ повече годинки да изкараме в силата си. И след нас може да дойде повече мъдрост, повече спокойствие, може вместо тъпанари и феодали във властта да влязат нравствени и мъжки момчета и момичета. Един мой набор от Бела Слатина сега е депутат от ГЕРБ. Все повече от моето поколение ще са във властта. Може и ние да успеем да спрем затъването на България! Не че съм оптимист. И Вонегът не беше... Но рано или късно свещените крави от ДС просто ще изчезнат от хоризонта. И над Родината ни ще просветне.

Ако, разбира се, чичковците от големия цирк, които жонглират с планетата ни, не решат нещо друго.

Още по темата

05/06/2015

Нашите автори

За кого вият сирените

04/05/2015

Нашите автори

Никой не е забравен и нищо не е забравено

31/01/2015

Нашите автори

Прах „Демокрация“ - пере без накисване

05/03/2014

Нашите автори

Лицемерието на демокрациовносителите