Никой не е забравен и нищо не е забравено

Последна промяна на 04 май 2015 в 21:08 9396 0

Аз съм на осем или девет, сестра ми е по-малка с две години от мен, лято е и сме в оня град, строен по подобие на Венеция, по онова време се именуваше на Володя с бронирания влак. Но ние пътуваме не в брониран влак, а в обикновен трамвай. Прибираме се от някакъв плаж в покрайнините на града, голямата ми леля ни беше водила да се плацикаме в жегата. Слънчево е, около пет следобед, в трамвая няма много хора. На една от спирките се качва възрастна жена с акордеон в ръце и особени зелени дрехи. Усмихва ни се, радва ни се, леля ми й обяснява, че сме българчета и жената специално за нас започва да свири първо детски песнички, а след това и някаква фронтова песен, която още не разбирахме. Свири и пее. Звуците на акордеона се сливат със слънчевите лъчи. Целият трамвай я слуша, с леки усмивки или загледани нанякъде или се извръщат и ръцете им се вдигат леко на нивото на очите.

Ние двете деца слушаме и се смущаваме от милото отношение на жената с акордеона.

После се прибираме в апартамента на леля ми и тя изважда от библиотеката една тънка книжка с дебели лъскави чернобели корици. Отпред на корицата е жената с акордеона, пее, а край нея други хора празнуват, площадът е пълен. Отбелязват датата 9 май. Книгата се казва „Никто не забыт и ничто не забыто“. Издадена е по случай някоя годишнина от края на войната. Жената с акордеона е със същите дрехи като в трамвая, само че върху тях са окачени и ордени.

Днес, 32 години по-късно, тя сигурно вече не е между живите. Но аз я помня. И книжката е у мен, помага ми да я помня, леля ми ми я подари тогава. Помня жената, която е гладувала в блокадата, която със собствените си очи е виждала разрушенията и със собствените си уши е чувала свистенето на куршумите, която е спасявала ранените и чийто близки са умирали в ръцете й. Която е преживяла това, което ти, приятелю, не искаш да преживееш, защото да пееш години наред по трамваите и улиците трябва много да си преживял. Била е двайсетгодишно момиче, което за трите години, през които е участвало във войната, се е превърнало в нещо различно от човек. В планета.

И аз я помня. Помня я.

И друго помня. През 86-та ни изкарват на първи май шестокласниците на площада да развяваме знаменца, празнуваме нещо, не края на войната, а нещо друго, което не разбираме, всички се оплакваме, че ни боли глава и стомах. Всички, до един. Помня го.

Онзи Володя, сътворил от нищото като един демиург трудово-концетрационния лагер като метод да се справи с неизтребимата мизерия там. По-късно мустакатият пън, оплодителят на народите, усъвършенствал изобретението му. И още в първите години на войната прадядо ми Виктор Панцер, обикновен агроном с немско потекло, бил въдворен в такъв лагер някъде из безбрежието на мизерията. А съпругата му с полско потекло красивата Анелия Колосовска изчезнала безследно из арестите на същия мустакат звер. Трампили прадядо ми за руски пленник през войната. А дядо ми, тогава тийнейджър, останал без близки и бил заточен заедно с по-малката си сестра на хиляди километри от дома си край китайската граница. Оцелял... по чудо. За всеки от тях войната била различно нещо. И аз ги помня.

Преди да си тръгнем от Петербург леля ми подари на майка ми златни обеци и златна верижка за шията. Дребен подарък, но ценен, защото сестрите се виждаха веднъж на много години. Пътувахме в обикновен неброниран влак, изнасяхме и ние ценностите от необятната мизерия по същия влаков начин, но влакът на границата спира, за да вдигнат вагоните с крикове, за да сменят колелетата, защото руските релси са по-широки, много ясно, необятни са и те като всичко останало, като цялата мизерия. Майка ми и татко ми не отбелязали в някаква бланка, че си тръгват от страната с малко придобити там ценности. Можеха да кажат, че са си дошли с тях, но алчната груба митничарка и копоите й така се заядоха за формалността, така злобно и гнусно извършиха грабежа си и не позволиха на нашите да допълнят две думи в бланката, че съм го запомнил. Помня го. И това помня. Беззаконието на закона. Безкрайността на мизерията.

И сега ще тривиализирам докрай, защото падението трябва да е пълно, както му приляга. Половинчато падение на никого не е нужно. Някакви познати на мой познат искали като отявлени русофили с бръмбари в главата, непознаващи същината на необятността и липсата на граници както нагоре, така и надолу, да присъстват на 70-годишния юбилей, там, на Червения площад. Ще отбелязват края на войната, но не с песни на акордеон, не. Обадили се, където трябва, и им се присмели – скъпите билети за шоуто били отдавна разпродадени, но ако имали желание, можели да си закупят на по-тънка лайсна билети за някоя от репетициите.

От ония пеещите на акордеон жени с ордени вече не останаха и могат да си правят, каквото си поискат, все пак вече не само влаковете им са бронирани. Вече и главите им са бронирани. И сърцата също.

Затова ще обявим: Внимание, внимание! Концерт не будет, потому что Володя спиздил балалайку!