Виенско колело

Рейсът чакаше търпеливо на крайната спирка. Той беше много стар модел, от онези модели със стълбичка на задното стъкло, която можеше да се разгъва и да се сгъва, за да се използва багажникът на покрива. Пусто беше тук, на крайната спирка. Едно куче се спря и помириса вонящата броня. Няколко смахнати кокошки се повъртяха из пепеляка около гумите, а после с крясък се хвърлиха отдолу, за да излезнат начаса разпердушинени и потресени от другата страна. Шофьорът търпеливо смучеше цигарата си и чакаше пътници.

Най-сетне две хлапета изскочиха на тъгъдък от уличката, която се вливаше в малкото келяво площадче. Босите им крака бяха изпъстрени с рядка засъхнала кал и насечени от дълбоки пресни драскотини. Старите белези по краката им светеха като звездички. Те с кикот нахълтаха в рейса и се тръшнаха на предната седалка. Шофьорът въздъхна и запали мотора. Старичкият рейс цял се разтресе, нещо изхрущя в разсъхнатия му организъм, а после шофьорът дръпна ръчката на скоростите и като по чудо рейсът успя да се отлепи от прахоляка и да потегли. Отляво се мярнаха бостаните и хлапаците примляснаха едновременно при мъчителния спомен за сладкия динен сок. После край тресящото се стъкло започнаха да се редят баири, кошари и деренца. Сливаци и блата. Дълга житна нива, трепкаща като пеперуда. Появиха се и крайните къщи на градчето, побелели от лятната прах, с циментови пътечки през дворчетата, с восъчни градинки. Момчетата едновременно свалиха фуражките си и също едновременно пречупиха от вълнение лачените им козирки. Рейсът премина като запокитен камък през градчето, профуча край високите димящи комини на торовия завод и пое по шосето. От двете страни се нижеха горящи есенни стърнища, а шумата в канавките политаше увлечена след рейса и после дълго и тъжно се рееше над асфалта.

Когато рейсът спря в областния град, двамата младежи слязоха да се разтъпчат и да пият по една боза в павилиончето отсреща. От бозата черните им мустачки светнаха като ваксани. Не щеш ли, оказа се, че по-встрани има и стрелбище. За да си пробият път до него, наложи им се да минат през цяло котило ученички. Двамата младежи едновременно взеха две пушки, гръмнаха и в един и същ миг два ореха се пръснаха встрани. Ученичките ахнаха и червените им устица разцъфнаха като макове. Младежите запалиха по цигара, за да се спасят от обзелото ги вълнение. Пъпките по вратовете им се наляха с кръв. В остриганите им глави светна залезът. С войнишка стъпка те поеха към рейса. Ученичките дълго им махаха отвън, крещейки една през друга, че ще им дойдат на свиждане. Скоро се стъмни. Край прозорците прелитаха снежинки, но двамата войници бяха толкова изморени, та не виждаха и не чуваха нищо. От пълните им юношески устни беше останал само по един зараснал белег. Седалките поскърцваха от тежестта на телата им. В рейса остро миришеше на войнишка пот. Утрото дойде ненадейно и полепна като блед пушек по стъклата на рейса. Към пладне, когато слънцето вече прежуряше, рейсът ненадейно спря в центъра на някакъв град. Войниците, невярващи и замаяни, слязоха долу и тозчас се озоваха в пещта на огромен панаир. Те веднага удариха по две бири и гърлено се засмяха. Тесните им цивилни дрехи пращяха по всички шевове от напора на бесните им тела. Две хубавици се загледаха в бичите им вратове и прихнаха с очи. Виенското колело в средата на площада се въртеше с пълна сила. То вдигаше хората до възбог и после ги сваляше долу. Цялото разстояние от небето до земята вреше от неистови крясъци, фойерверки, перушина и смях. Двете хубавици пищяха заедно с всички, горе в небето се смееха, долу в сянката плачеха, а в промеждутъците изсмукваха и сетния дъх от гърдите на двамата си кавалери. Рейсът потегли едва следобед, огласян от бебешки рев и замрежен от върви за простиране на пелени.

Чак привечер двамата мъже успяха да разхлабят вратовръзките си, да се отдалечат встрани и да забравят грижите си с по чаша питие. Залезът беше твърде далеч и твърде обикновен, за да ги разчувства. Но все пак разговорът им затихна като акорд на пиано. Рейсът отдавна пътуваше между нескончаеми редици от сгради, потънали в сън. Жълтите очи на светофарите мигаха като бухали в черната нощ. Сивият изгрев разграфи пейзажа на квадратчета. Рейсът спря в някакъв опушен мразовит квартал, хлапетата на двамата мъже изтичаха по тясната пътечка между седалките, махнаха за чао и скочиха долу. Лъскавите им косички светнаха като искрици и мигом се изгубиха. Двамината преглътнаха сухо, потупаха се по джобовете за цигари, но веднага се сетиха, че отдавна не пушат и даже помолиха шофьора да включи климатичната инсталация, за да се проветри от спомена за цигарения дим. Сетне потънаха мълчаливо в меките кожени седалки. Жените им отзад бяха привършили с гледането на кафе и в блуждаещите им очи можеха да се разчетат изсветляващите контури на някакви несбъднати надежди. После те двете започнаха да си разменят рецепти за кексове, диети и гимнастики.

Нощта настъпи неочаквано и край стъклата на автобуса плъзнаха цветовете на огромни неонови реклами. Белите коси на мъжете се боядисваха ту в червено, и тогава кръвта им изреваваше, ту в зелено, и тогава започваха да се сещат за забравени химически формули и отдавна доказвани теореми, ту в синьо, и тогава те едновременно надигаха по една паница с димящо овче мляко, плахо издухвайки дебелия като кожа каймак навътре, ту в жълто, и тогава си спомняха бебешки думички, зарити от пластове време, и очите на млад мъж и млада жена, които се надвесват над тях. А после рейсът изведнъж се понесе стремително по една осветена от луната магистрала и край стъклата започнаха да отхвърчат като изстреляни назад огромните хилядоватови улични лампи, те и само те, един непрекъснат мегапунктир, заедно с космическото жужене на гумите по гладкия асфалт, мъжете се обърнаха, но жените вече ги нямаше, сигурно бяха слезли отдавна, на коя ли станция баха слезли, имаше ли изобщо станция, все едно – старците не знаеха това или вече не можеха да се сетят, а рейсът летеше по лунната магистрала, летеше напред и само напред, като болид, като откъсната и падаща звезда. И толкова по-ненадейно беше спирането. Старците се сепнаха и в първия миг така и не разбраха какво е станало. Но когато шофьорът въздъхна и ги подкани да слизат, те не се подвоумиха, а поеха с несигурните си крака към вратата и хладното нощно поле изведнъж ги отрезви и ги подмлади. Изтръпналите им крака трудно намираха пътя, но после все по-уверено ги поведоха напред. Зад тях рейсът обърна, пневматичната врата се затвори с гълъбов шепот и светлините му скоро се изгубиха. А двамината с всяка крачка усещаха кръвта в жилите им да се размразява, скрежът наоколо започна да дими и цялото небе да просветлява, а когато стана достатъчно светло, старците изведнъж разбраха, че се намират на едно малко като огледалце площадче, едно куче стоеше като забито в сребърния влажен прахоляк и сякаш всеки момент щеше да се затири към тях и да помирише твърдите ръбове на детските рани по коленете им, но все не го правеше; няколко кокошки стърчаха смахнато по-нататък, вперили в двамата по едно лъскаво глупаво око, и все пак старците веднага забравиха за всичко, когато зърнаха в млечната мъгла неясните контури на някакъв допотопен рейс със стълбичка на задното стъкло и нека Бог да им прости, че накрая не издържаха и на тъгъдък се понесоха към него.

Още по темата

01/02/2015

Нашите автори

Язовеца

13/08/2014

Нашите автори

Черно кадифе

23/04/2014

Нашите автори

Двайсет години по-късно

Следете новините ни в GoogleNews