Туп, туп, туп: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 17 юни 2018 в 09:16 7384 0

- Ще ти кажа нещо важно, моето момиче.

- Аз не съм твое момиче - казах на жената с прозрачните ръце, която лъжеше, че е моя баба. Тя вече ме беше излъгала за нещо много важно. Първо рече, че мама е отишла при смъртта, но не при лошата, а при добрата смърт, която спасявала хората от болка. Тъй че мама била добре, но мама не можела да идва да ме вижда. После старата се изтърва и ми обади, че всъщност (не знаех какво означава тази дума, може би „прави му сметката“) мама се оженила за онзи човек, чието лице приличаше на къртица. Аз го познавах - той често ни идваше на гости и ме слагаха да спя, още преди телевизорът да запее „Лека нощ, деца“.

Къртицата беше вкарала брадата на маминия мъж навътре към гърлото, в сърцето му се беше заровила тази гадина, защото когато той приказваше, всъщност говореше къртицата. Тя със сигурност си бе отхапвала по залче от сърцето и накрая маминият мъж бе останал без сърце. Затова не можеше да ме гледа - къртиците не обичат светлото. Един път на село баща ми ме беше накарал да плевя пипера и изведнъж земята от само себе си започна да се движи. Рекох си: тая земя прохожда. А щом прохожда тази земя, значи още е бебе. Толкова лоши неща има на земята още докато е бебе, какво ли ще се появи, като порасне?

– Аз съм момиче на мама Дарина – обясних на старата с прозрачните ръце. – Мама Дарина дойде у нас да пере ризите на тате. Пере и моите. Къкри супа на печката.

- А какво ще кажеш за истинската си майка, за Ана? – попита ме старата жена.

- Ана каза, че къртицата не ме иска – признах си и ми стана кафяво. На всеки му става кафяво, когато е в София, в осеметажен блок, когато мама Дарина е далече. Когото твоят единствен приятел, едно червенокосо хлапе Шушомир, не ти е написал писмо… но това не е важно. Мама прие да стане жена на къртицата, нямаше смисъл от приказки, то бе ясно, но аз ѝ говорех наум: "Мамо, аз няма да се мяркам пред къртицата. Само ще мина край новата ти къща да те видя. Няма да говоря с тебе. Като забележа, че мълчиш, значи ти е кафяво. Ако гледаш напред, значи си добре. Аз съм здраво дете, мамо, всичко ми е наред". За пръв път признавах на някого, че къртицата не ме иска. Изтърсих го пред една жена, която мами, че ми е баба, всеки път щом си отвори устата.

- Какво си казала на дядо ти Яков? – попита ме тя.

- Аз нямам дядо – отвърнах ѝ. – Яков е твой мъж. Не ми е никакъв. Много е болен, но смъртта не го иска. Затова още много ще го боли - това му казах.

- А откъде знаеш? – попита ме жената, извади едно портмоне пълно с големи стотинки и ми добави: – Ще станат всичките твои, само ми кажи откъде знаеш, че смъртта не го иска.

- Аз я водя при него, но тя ме оставя и бяга – обясних на жената. – Нали уж и ти като мене подушваш добрата смърт, дето отървава хората от болка. Или и за това ме лъжеш?

- Обичам те, хлапе – каза ми жената.

- Като ме обичаш, защо ме лъжеш? – пресякох я аз.

- Дядо Яков казва, че като ходиш при него, спира да го боли – рече жената. По едно време извади от джоба на престилката си шоколад. Понякога заедно с Шушомир сънувахме шоколад; ако в моя сън небето е шоколад, ще издебна пазача на ракетите, докато спи и ще се метна на най-голямата ракета. Три часа ще ям огромно парче небе заедно с космоса в него, после ще скокна в ракетата и ще се върна на село. Ще занеса два тона шоколад на Шушомир.

- Не ходи повече при дядо Яков - каза слабата, толкова бяла жена, като че лицето ѝ беше съшито с бели конци.

- Но като не съм при него, го боли. Ти сама ми каза, жено – никога не можех да я разбера. Колкото по-кафяви са очите на една жена, толкова думите ѝ са тъмни и те завиват с тъга – усещаш, че Шушомир не ти е написал писмо и никога няма да ти пише.

- Нека го боли. Много да го боли – каза жената тихо и прибра шоколада в джоба на престилката си.

- Но той ми каза, че обичал само тебе – прекъснах я аз. Нещо се беше объркала тази жена или пък се преструваше, че се е объркала.

- Не ходи при него – разбра ли! – за първи път чувах как глас на човек се превръща в камък. Тя обикновено говореше меко, обуваше думите в терлици и се чудех това думи ли са, или крака, които се промъкват като крадци. – Ако още веднъж те видя до ходиш при Яков, ще те отпратя оттук. Няма друг да те гледа освен мен. Разбра ли ме?

- Но дядо Яков каза, че те научил да лекуваш. По това как мирише потта на болния ти си знаела още колко пъти човекът ще посрещне Коледа – напомних ѝ аз. – Каза, че наистина е приказвал за тебе нещо гадно, но то било преди да разбере колко те обичал.

Тя се обърна с гръб към мене, един такъв тънък и слаботелесен, просто се чудя как жена може да живее с такъв мършав гръб под кожата си.

Беше ми студено, септември е месец, който само гледа да забие хладните си зъби в краката ти и да те зарази с бронхит. Бронхит е нещо като да те ритне кон. Може и да не посрещнеш следващата Коледа. Духаше някакъв тънък вятър, носеше дъжд на листата – стремеше се да ги излъже да се изкъпят, че да опадат след това в локвите му.

- Отивай да си играеш с Елизабет – камъкът в гласа на старата жена беше пораснал толкова, че можеше да покрие цял площад, думите ѝ бяха улица, на която е тъмно и страшно – там дърветата прохождат, а хората стават статуи от сол. „Статуя“ означава паметник в парка, от който са откъртили металните букви и са ги продали на Вторични суровини за чаша ракия. Само лоши хора се разхождаха в гласа на онази жената, дето лъжеше, че е моя баба и ме обича. Знам какво значи някой да лъже, че те обича – сложил е в гласа си бетон, за да те циментира.

- Караш ме да играя с Елизабет, защото е дъщеря на важната ти клиентка със златните пръстени – казвам аз. – Не искам да играя с нея. Искам да гледам как есента яде листата.

- Заминавай веднага да играеш с Елизабет – казва жената толкова тихо, че ме заболя ей тука.

Ей тука, под гърлото ме боли, даже на пъпа ме боли, когато тя говори толкова тихо. Жалко, че я няма мама Дарина. Мерси, моля, ела при мене, мамо Дарино. Свети ми вода, сипи в чаша вода от чешмата, запали една кибритена клечка и кажи: „Каквото е на детето в очите, да отиде на телците в рогите“ и тоя глас няма да ми дава уроки, кафявите като септември очи ще ме заобикалят. Свети ми вода, мамо Дарино. Намажи ме по корема и по челото. Така няма да ме боли.

- Дядо Яков казва, че като ти влизаш в стаята при него, много го боли – обадих на жената аз. – Боли го повече от смъртта, когато ти влезеш при него.

- Така ли казва? – прошепна жената и в устата ѝ се излюпиха змии.

- Но той казва, че те обича и иска да стоиш все при него, нищо че го боли. Иначе - попита ме той – имало ли смисъл да диша без тебе? Аз признах, че не зная, но по-добре за него е да диша.

- Виждаш колко е глупав - отсъди жената, която се заблуждаваше, че ми е баба.. – Иска да го боли.

Тогава пак станах кафява, дори зелената ми фланелка покафеня.

Мама Дарина я няма, тук кибрити няма, че да си светя вода сама. Така ме боли, че коремът ми ще пробие кожата и ще избяга при Шушомир. Дано не го сгази някоя кола по пътя. Не искам да си спомням този глас. Той е пътека с лоши хора по нея. Излизам от стаята и отивам в големия хол, розов като цял камион разрязани дини.

Елизабет се е отпуснала на пода. Лежи.

- Искаш ли да ме яздиш? – пита тя и изведнъж се надига, къртичина на четири крака, не дете.

- Не искам да те яздя – казах ѝ. Тя се изправя на пръсти, за да е още по-висока - като един от асистентите на майка ѝ, онази клиентка със златните пръстени.

- Тогава ела ме ухапи, аз няма да се оплача на никого – вдига врата си Елизабет, то не е врат, а нещо яко като маршрутка. Тук, в София, на рейсчетата им казват „маршрутки“, защото можели да сгазят повече хора от обикновените рейсове.

- Не искам да те хапя.

Тя изведнъж скача, изплезва се срещу мене. Езикът ѝ е дълъг сто километра.

- Нали знаеш, че майка ти беше чистачка на моята майка? Ясно ти е, нали? Как ме е яд, че майка ти се ожени за господин Василев – избъбри Елизабет, както бе изплезила езика си на сто километра към мене. – Как ме е яд. Трябва да съм мила към тебе... но не си прави илюзии.

„Илюзии“ означава да си изпечеш картофи, докато слаботелесната жена, дето заблуждава, че е моя баба, мачка кожата на някоя звезда. Не вярвам тази лъжкиня да е излекувала някого, едва ли дядо Яков я е научил да прогонва истинските болести. Та илюзия е да чакаш печени картофи във фурната, докато слаботелесната разтрива някой богат крак. Тя скоро ще долети и ще спре печката. Ти няма да хапнеш нищо.

- Не си прави илюзии и не си печи картофи – казва Елизабет и плюе, не към мене, но все пак малко към мене. Хем да не мога да я обвиня, хем да зная, че по хлапе като мене може само да се плюе. – Майка ти е номер 17. 17-ата жена на господин Василев. Той ще я изхвърли след два месеца и тогава...

- Какво тогава? - питам аз.

Сините очи на Елизабет бият пода.

- Мама ще ми сложи скоби на зъбите – в думите ѝ има пропасти. – Скобите ми ще са от неръждаема сплав. Ако те ухапя с такива неръждаеми скоби...

- Ти си много тромава, Елизабет – казах ѝ честно аз. – Първо трябва да платиш на някого да ме върже. Но и тогава ще ти разбия скобите. Какво значи „сплав“?

Но тя не ми каза какво е „сплав“.

- Майка ти е подла – прошепна Елизабет. – Подла е, да. Не ме гледай така.

Престанах да я гледам така. Замислих се дали мама наистина е подла.

Като бях много дребно хлапе, все ме беше страх, че тя ще замине някъде и ще остана сама. Вечерта ще донесе тъмнината си и край. Затова виех, мама казваше – „не вий“, но аз просто си ревях тънко и дълбоко, за да си рече: „Я да не си отивам, виж как тънко и дълбоко хлипа това хлапе“. Даваше ми общо десет стотинки да спестявам, за да си купя мотор – като замине, аз да запаля мотора и да долетя при нея. Всяка нощ се страхувах, че заминава. Десет стотинки означава пет парички на едно купче до възглавницата ми. Непрекъснато наблюдавах да не ми ги вземе Торбалан, да си купи мотор и да отхвърчи вместо мене при мама. Тате ми беше казал, че мама е много хубава. Аз знаех, че Торбалан също има очи и също ще забележи хубостта ѝ.

- Ако продължиш да плачеш, ще те накажа – предупреди ме мама. – За една минута плач ще ти взимам по една паричка.

Разбира се, че знаех какво е минута – това е времето, през което малката стрелка, най-глупавата в будилника, тича като ненормална да си хване опашката и обикаля часовника от край докрай.

Мислех си, че мама няма да ми вземе паричките, които ми беше подарила, затова тихо си виех – и на мен не ми е хубаво да скърцам като спуканата гума на стария ни Опел, но така съм сигурна, че тя няма да тръгне с Торбалан, а аз ще остана сама в празния двор с магиите и приказките ѝ, които живееха в бараката в задния двор. Не извадих голям късмет. Ревях, докато малката стрелка обикаляше из часовника, мама дойде и каза:

- Ето - ти рева една минута, взимам ти едната паричка. –Аз продължих да цивря, глупавата стрелка продължи да обикаля все по същите места, изтъркаля още една минута и мама ми взе още една паричка. Така продължи цялата ситуация, а мама ми прибра всичките парички.

Затова аз останах без мотор и когато ми каза, че ще се жени, не можах нищо да запаля, нищо не можах да яхна, за да тръгна с нея. Останах без стотинка, мама нареди купчето парички пред себе си - това беше подла постъпка според мене. Не стига че оставяш самотно едно вресливо хлапе, ами и парите му прибираш. То не може да си купи мотор, за да дойде да те вижда от време на време.

- Освен това майка ти е жестока – подхвърли Елизабет и започна да удря юмруците си един в друг. – Жестока е, пукни, пукни се, де!

Но аз не се пукнах. Спомних си най-хубавата година от маминия живот, значи и от моя, защото преди господин Василев, аз имах само нея; мама Дарина въобще не беше дошла у дома при баща ми.

…Мама ме беше завела на море. Още от съвсем малка, с троха мозък в главата си, знаех какво е море – вода оттук до другия свят, почти толкова много, колкото аз исках мама да не тръгва никъде. Още тогава разбрах какво е щастие – щастие е, когато мама ме учи да плувам.

Държеше ме за корема да не изпия тая огромна вода от тук до другия свят. Беше ми хубаво, че ме пази да не хвръкна към дъното. Хич не исках да се науча да плувам, защото нямаше да ме държи повече, щеше да отнесе ръцете си при чаршафа на пясъка, а на мене за какво ми е море, като мама не ме пази да не се удавя?

Защо не се учиш да плуваш, бе дете? – чудеше се тя...

Един ден двете, облечени в бански костюми, се разхождахме по кея. Обичам кея повече от морето – той е моят дядо: кротък кей, стар, скърцащ под тежестта на усмивките. Ходим с мама по стария мой дядо кей и както си крачех, гледах дали случайно някой бисер не се е изтърсил от заблудена бисерна мида, изведнъж – и сега ме разтриса студ, като видя в ума си това море, голямо колкото страха. Както си ходехме, мама изведнъж ме бутна в морето – то вода, то мокра, то ледена.

- Плувай – викна мама. – Плувай и се спасявай.

Аз не можех да плувам, но плувах, какво да правя. Иначе страхът и космосът щяха да ми напълнят носа, устата и очите със солена вода. Така изплувах от моя дядо кей до брега. Изплувах, но се разсърдих на мама. Не ѝ говорих - не мога даже да опиша колко – будилникът се стопи, горкичката ситна стрелка толкова пъти го обиколи, така тичаше, че изтъня още толкоз, докато проговаря на мама.

- Виждаш ли, Анче – каза ми мама. – Сега вече може да плуваш. Сърдиш ми се и не ми говориш, дете. Ако не те бях бутнала във водата, щеше да си изговорила десет купчини празни приказки и нямаше да можеш да плуваш. Сега няма празни приказки, но плуваш като щука, хубавото ми момиче.

Не знам дали това е жестоко, или не е жестоко. Елизабет удря юмруците си един в друг и ми казва:

- Майка ти няма сърце! Пукни се.

Но Елизабет нищо не знае. Дълго време спях до мама – тя на едното легло на спалнята, аз до нея. Сърцето ѝ сладко биеше – туп, туп, туп, което означава – тук, тук, тук при тебе съм, Анче. Ако мама нямаше сърце, какво тогава съм чувала аз? Какви ги мели Елизабет? Ушите ми са остри като брич – мога да чуя как тече електричеството в телефона ти, Елизабет.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови