Трън: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 02 октомври 2016 в 07:30 11669 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

Преди около половин година забелязах – белегът на палеца на дясната ми ръка се подуваше, болката - остра, смазваща, тръгваше оттам, където беше попаднал гнилият трън, и изчезваше в секундата, когато човекът престанеше да говори. Не съм проницателен човек, способността ми да забелязвам промени е минимална, дори бих казала несъществуваща. Трябва да ми креснат, втренчили поглед в очите ми - обличаш се грозно, загряваш бавно, дрънкаш глупости, за да разбера за какво става дума.

Животът ми течеше на повърхността на събитията, без особено напрягане, без мисъл за истина, лишен от подводни течения, топъл ден без вълни в морето, с много слънце, който не ти оставя спомени. Затова ми беше необходимо много време, за да осъзная, че болката в палеца, срязан от гнилия трън, се появяваше винаги, когато някой лъжеше.

- Подкрепям те, ще съобщя на главния мениджър, че идеята е твоя – подхващаше Марта, нашият правен експерт, която работеше в съседния офис. – Ти си прекрасен и честен човек. – Още след глагола „подкрепям” гръмваше болката - точно в ставата, където преди години беше разкъсано сухожилието - тръгваше към китката, стигаше лакътя и подпалваше подмишницата. При първите болезнени спазми се опитвах да намекна на човека, че ме подвежда, с което си спечелих неприязънта на колегите. Шефът ми ме извика, съобщи ми, че поведението ми е лишено от дипломатичност, в постъпките ми не открива и сянка на изтънченост, а грубостта, както на всички е известно, е заболяване на отдавна отминала епоха.

Нямах сили за борба, най-добрият начин да спечеля битка за мене беше да не я започвам, затова реших: стани, кажи тихо „благодаря” и се отдалечи. Така държанието ти излъчва мъдрост и дълбочина, каквато не притежаваш. При тебе остават болката и гнилият трън.

- Ще ти отвърна подобаващо на щедрия жест от твоя страна – заяви с усмивка дамата, с която работехме от години по съвместен проект. Тъмното острие на страданието разчлени китката, разби лакътя, взриви подмишницата. Когато мамят за пари, не се извинявам, просто напускам мястото си и излизам, накрая стигнах до заключението, че е не е необходимо да правя дори това. Отбелязвам наум „Невъзможно” и болката утихва за миг. Ако го изрека на глас, усещането за край и бездна ме напуска. Олеква ми. Синът ми не е обсебил онзи терен по крайбрежието – подхваща моя стара приятелка. Болката гръмва в лакътя. Дълбае, потъва, разнищва. Нетърпимо е. „Невъзможно” шепна през стиснати зъби. Невъзможно, повтарям и конвулсиите в мускулите ми изчезват, като че никога не са ме водили по тънката пътека към смъртта.

Хората започнаха да ме викат, купуваха хубаво кафе, торта, подхвърляха невинни фрази и дебнеха дали ще изрека болната, измъчена дума „невъзможно”. Съпругата ми е обичливо и вярно същество, а аз изтръпвах, като че тази жена ме засягаше; наистина най-добрият ми приятел не ме е предал; този фин човек е неспособен да изобрети такава зловеща клопка... Тя е умна, тя анализира, разсъждава и стига до определен извод, казваха, а всичко в мене беше болка и спомен за онзи гнил трън.

Гледат те в лицето и лъжат, ти всеки момент от времето си осъзнаваш това. Вече не си спокойно море, нито топъл есенен ден. Животът е тъмен подтекст в изречение на измамата. Някой непрекъснато пише в изтръпналата ми китка, в лакътя, подмишницата. Светът тупти в скъсаното сухожилие на лъжите.

- Доктор Драганов, може ли да срежете този пръст. Оперирайте го втори път, моля ви. Отвсякъде се сипят изкривени и опаки неща, засипват ме. И бъдещето лъже. Лекарствата, които ми предписахте предишния път, не помогнаха. Когато заговори някой с мене – всеки - болката тръгва по големия мост. Не зная какво има на другия бряг. На моя бряг е лъжата. А като тръгнеш от лъжа, къде отиваш? Къде?

Докторът ме гледа, спокоен човек, каквито вече не са останали по света. Не ми иска пари, а това е опасно. Сигурно не е лекар, а самозванец, защото очите му са тихи, а в лодката на лъжите няма тишина.

- Ти къде се набоде на онзи трън?

- В Старо село. Там земята е кафява, пясък и камъни повече отколкото земя.

- Точно къде беше това място?

- До казана за ракия.

- Зная го – каза докторът. – Старият казан беше на една бабичка. Такива като нея сега ги наричат предсказатели, екстрасенси, какво ли не. Тя се казваше Райна. Ходеха при нея млади и стари, уплашени, безнадеждно болни, и тя ги лекуваше. Старата казваше, че светът е лъжа, и горко му, който може да я чува.

- Аз не я чувам, докторе. Мене ме боли. Счупи го този пръст или го отрежи. Не искам да зная повече. Нека лъжат хората, защото сигурно животът ще спре, ако пресъхне лъжата.

- Аз съм внук на тази знахарка – каза докторът. - Опитах се с наука да хващам кой лъже, но не става. Не учението е ключ към истината. Бог започва от мястото, където свършва знанието. Но той е навсякъде. Само бог може да познае лъжата.

- И болката. От скъсаното сухожилие през китката и лакътя.

- Тогава роди дете. Две деца, три деца. Само децата са по-силни от лъжата – каза докторът. - Децата я изтриват. В смеха и плача на дребосъците не живеят лъжи.

- Докторе – прошепнах аз. – Защо не станеш баща на моите деца?

- Аз съм несериозен човек - отговори докторът. - Ще те напусна точно когато ти е най-зле.

- Болката! - извиках.- Ти лъжеш, докторе. Няма да ме напуснеш.

- Човекът е по-силен от бъдещето – каза той тихо и аз си помислих - той не е лекар, не съм го виждала по тези места.

– Аз съм самотен човек, а самотата също е по-силна от бъдещето.

Болката ме ужасяваше, но тогава я обичах - ръката ми, рамото, тялото ми пулсираха и аз знаех - бъдещето е друго и силно.

- Лъжеш докторе. Бъдещето не е самота.

- Аз ще си отида, защото съм страхлив и безотговорен - каза човекът. – Това място до казана за ракия. Зная го и тебе те зная. Едно малко момиче с пъстра рокличка, което газеше в реката. А аз съм самотник. Не мога да живея с други хора. С тебе също не мога да живея.

Сухожилието отново се скъса, болката ме захапа, но палецът остана тих - парче студен камък.

Да, докторът ме напусна, мен и сина си, без да ме предупреди. Вечерта си легнахме - детето до мен, той от другата ми страна. На сутринта го нямаше, нищо не си беше взел, дрехите, които му бях изпрала, дори хляб не бе взел, не беше написал къде отива. Точно както беше казал.

Мисля, че още на сутринта болката в разкъсания палец на дясната ми ръка престана да се появява. Ходих до магазинерката в магазинчето отсреща, помолих я да ме излъже - никакъв шип не се заби в китката, лакътят и мишницата мълчаха. Ръката ми за пръв път от години въобще не заболя. Не скърбях за доктора, никак, бях се подготвила, че той ще си отиде. За болката и за лъжите, които вече не усещах и не чувах – за болката скърбях, тя ми беше другар, тя държеше очите ми отворени.

Ти си много тъжен човек, рекох си, а сега как ще тъжиш, като не си нито умна, нито проницателна, нито дори любопитна.

Не зная, може би синът ми беше прогонил лъжите с усмивката, която се състоеше от пет зъбчета, къси панталонки и пухкави крачета. Докторът ми липсваше, но полека отново ставах спокоен ден със слънце по прозорците, детски колички по улиците. Не виждах лъжата и изведнъж бях един глупав и щастлив човек.

Той си дойде неочаквано, както беше изчезнал. Не го питах къде е ходил – защото трябваше да ме лъже и аз не исках да слушам лъжи.

- Животът е по-силен от мене, когато те няма - каза той.

- Чичо – извика синът ми с усмивка, по-голяма от облаците.

- Защо си го научила да ме нарича така? Аз съм баща му.

- Защото след деня идва нощта, а ти си отиваш нощем – отвърнах. – По-добре да не тъжи за тебе.

- Няма да си отивам – каза докторът, внукът на знахарката, и когато гласът му се отрони като лист от есенно дърво, раната на скъсаното сухожилие отново се отвори, шипът се стрелна към китката, мина през лакътя, мишницата и аз разбрах - той беше раната в пръста ми, той беше и лекарството за тази рана.

Станах, както винаги, когато болката се плъзнеше в кръвта ми.

- Когато те няма, къщите, в които влизам, се събарят – каза той. - Но това не е страшно. Страшно е, че те сънувам всяка нощ.

- Добър чичо лъже – избъбри синът ми. – Добър чичо болен, щом мама я няма.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !