Няма да го крия, харесвам разсъжденията на доцент Иво Христов и си избрах този негов израз за заглавие. Тук се действа първосигнално. В лабораторията ни даже и експериментаторите са леко тъповати, затова и експериментите са такива – те ни гъделичкат с най-различни предмети, а ние риткаме и потрепваме с камшичета, реснички и опашлета. Те ни наблюдават, доволни са от бързата ни реакция и ни спускат нова порция дразнители.
Дразнител номер едно за отминалите дни – Полфрийман. Познавам задочно един приятел на мой приятел, живее в Лос Анжелис вече около 40 години. Някога в София станал свидетел как един негър, студент у нас, се опитвал да изнасили жена, извадил ножа си от джоба, ръгнал го в крака, спасил жената. Но уцелил неволно голямата артерия в бедрото на оня и кръвта изтекла, умрял. Краси избягал през границата в Сърбия, после в Австрия и успял да се добере до вечната пролет на Западното крайбрежие. Там под слънцето цял живот изтърпява наказанието си – не може да се завърне в родната си страна. Ако фактите са такива, каквито се четат в нета, австралиецът е извадил нож, за да спаси някакви момчета, които били налагани от българчетата. И аз нося нож винаги, не съм го ползвал за друго, освен да си нарежа мезето, дано не ми се наложи. Когато бях толкова млад, колкото Полфрийман и другите участници в боя, участвах в подобен бой в Търново, от който се измъкнах само с белег върху лявата страна на лицето, но опасността от нещо по-сериозно е била много голяма и много близо. Искам да кажа на тази възраст тези неща стават твърде лесно. Трябва да си отличник, мамино детенце и очилат домошар, за да не се забъркаш в каши. Не оправдавам никого, само казвам, че случаят с Полфрийман е елементарният дразнител, с който експериментаторите отвличат вниманието ни от, да речем, поскъпването на винетката или гаврата с т. нар. избори.
Престъпление и наказание. Винаги съм бил против смъртната присъда. Тя е милост за най-големите изверги. Но по нашите ширини обикновено най-големите изверги лежат не в килии, а край басейните на вилите си. Прочетете „Шантарам“, там един австралиец бяга от австралийски затвор и обикаля по света, като го сполетяват най-различни приключения. Аз бих му простил на Полфрийман, бих го пуснал да си отиде в своята страна и там да доизкара присъдата си. След тая присъда той трябва да излезе навън и да се опита да живее. Убийството ще е цял живот на съвестта му. Не ви пожелавам да ставате убийци. Сигурно е гадничко. На тия, дето веднага ще ми зададат въпроса ами ако той беше наръгал и убил мой приятел или роднина веднага отговарям – щях да търся лично възмездие, ако не успея да се примиря и смиря. Щях да се опитам да му отмъстя лично. Ако не успея преди отмъщението да намеря утеха. Да, той е убиец, но едва ли е изрод, какъвто се опитват да го изкарат разни коментатори. Защото го видях как застана с лицето си пред камерата и на български обясни какво иска. Иска да му се даде шанс да се промени, да бъде човек отново, да бъде смятан за човек.
В казармата видях един убиец на живо. Той лежеше в ареста, който се намираше в караулното, където почивахме по време на въоръжен наряд. Рано сутринта в 6, когато се връщали от стойка, вървели по пътеката разводачът, пред него войник номер 1, зад разводача войник номер 2 и номер 3. Номер 1 се обърнал с автомата си и издал звуци с уста все едно стреля. Детска игра, доиграло му се сутринта на палето. Тогава войник номер 2, намиращ се на около десетина метра, свалил предпазителя на единична стрелба, заредил, при тия звуци от автомата в главата на разводача нещо прищракало, успял да съобрази, да се обърне и да залегне, видял как номер 2 натиска спусъка, чул изстрела, който заглушил изсвистяването на куршума съвсем близо над главата му, обърнал се и видял, че номер 1 пада. Куршумът пробил белите му дробове и момчето издъхнало за няколко минути. Разводачът после ни беше и на нас разводач и ни разказа цялата тая малка случка на много части, казваше само по едно изречение на среща, защото му тежеше. А след няколко месеца в окръжния арест в града докараха номер 2 временно да полежи в нашия арест, тогава го видях. Беше ми страшно любопитно да видя убиец на живо. Опитвах се да надникна в очите му, да забележа разкаяние или поне някакво чувство. Нищо. В очите му нямаше абсолютно нищо. Бяха ужасно празни. След като си убил някого, ти си убил и част от себе си. Ако успееш да се съвземеш и намериш сили да продължиш след такова самоубийство, значи животът ти трябва да продължи и значи ти е даден шанс да промениш нещо, да промениш всичко, да промениш себе си.
Чистофайниците, хората, които никога не са извършвали нито едно престъпление, обичат да клеймят, да осъждат, да раздават справедливост, да укоряват и анатемосват. Не съм от тях. Извършил съм не едно престъпление. И знам от личен опит, който никой от вас не може да ми вземе, че човек се променя. Никой от вас не може да ме разубеди след тоя опит, знам го със сигурност и колкото и присъди да раздавате на кило, колкото и да призовавате за смъртно наказание и зъб за зъб, няма сила, която да ме убеди, че сте прави. Не защитавам Полфрийман, понеже не ми е никакъв той лично, защитавам правото на всеки човек да се променя и да изкупва греховете си, вземете го прочетете най-накрая тоя Достоевски. Само защото е чужденец, не мога да произнеса смъртната му присъда, това го добавих за ония патриотарите. А за наградката, дето БХК го предлагат, какво да кажа, тъпня някаква. "Човек на годината"... Ще ми се да опитаме да сме човеци на деня, на часа, на минутата и на мига. БХК са се доказали отдавна като лицемери и подлеци. Смесват се понятия от различен порядък. Няма нищо общо между човека, който е извършил престъпление и организацията, която се опитва политически коректно да прокарва антибългарски интереси. Два различни случая са. Това е.
Не заслужаваме в тежката интелектуална провинция да се гаврят с нас по този начин. Да ни тестват с такива съвсем хептен простовати дразнители. Обидно е някак. Зад всеки един такъв евтин спектакъл се крие нещо повече, до което можем да стигнем и без прекалени напъни на мускула в черепната кутия. И зад спектакъла Сидеров, и зад фарса със спонтанно абортираните протести на куките, че дори и зад постановката с оня дядо, на когото издигнаха приживе паметник и на когото нашият плах президент връчи орден за някакви потайни заслуги. Отзад има повече смисъл, отколкото в самите картинки. Но това са трагикомедии, които си заслужават отделно разглеждане може би друг път. Или може би не.
