Както съм имал удоволствието и друг път да заявя, на тоя свят живеят не само кучетата на физиолога Павлов, които реагират със слюнкоотделяне на дискотеката, която им организират учените експериментатори, но и жените на Павлов, като всяка една от тях си изгражда свой собствен условен рефлекс за отделяне на хормони, секрети и така нататък в зависимост от експериментаторите, на които са имали късмета да попаднат. Някоя може например да реагира на нивото на река Дунав в сантиметри, друга може да се радва извънредно на звука на Панорама и гласа на водещия, трета, както сме отбелязвали някъде, изпада в транс само при звука от анимационната розова пантера – та-рам, та-рам... Условният рефлекс е нормална кучешка и изобщо, човешка реакция.

Напомням това, понеже от около година-две насам забелязвам условен рефлекс и в една съвсем различна сфера от обществения живот, не в интимната и кучешката, а в журналистическо-пропагандната. Мене, например, са ме изкарвали и соросоид, и путиноид, само поради факта, че съм имал неблагоразумието да проявя съмнение в нечия пропагандна изгъзица, ще ме извините за израза. Ама и да не ме извините, изгъзицата си е изгъзица, нищо друго тя не е и ако не бъде подложена на съмнение, ние като аудитория бихме се превърнали в чисти гъзове. Пърди и се ослушва.

Но нека спрем с тая теория, защото с теория и баба знае, много теоретици и баби се навъдиха напоследък във всички сфери на обществено-социалния живот, ако позволите така да се изразя. Та не е много ясно коя теория колко струва, кой се опитва да ми я продаде и кой го е пратил да ми я пробутва на мене безпомощния. Дистрибутори на теории. Да преминем, викам аз, към практиката. И така в моята бедна житейска практика ме сполетя мене едно щастие ли да го нарека не знам, но със сигурност беше радост неземна. Защото ми даде безценен опит и потвърди моята научна хипотеза, че когато споменеш пред определени индивиди някои думички, те започват да слюнкоотделят.

Вървя си по тротоара онзи ден, както често ми се случва. Защото аз обичам да вървя по тротоарите, те са създадени за вървене. А когато човек върви, той мисли, занимава се с мислене, един процес, който още не може да бъде заменен от никакви други сурогати. Нали така? Та вървя си аз и си мисля, а какво си мисля – няма да ви кажа пък. И насреща ми – непознат човек. Да, човек е, има си уши, очи, нос, вежди дори си има, че и коса върху главата. Обаче аз нали съм си добър по природа, усмихвам му се. Нали и двамата сме човешки същества, защо едното същество да не се усмихне на другото и така двете да бъдат усмихнати? И само си викам дано. Дано. Добър човек съм и си го зная. Понякога, когато съм във възторг от собствената си добрина, заставам пред огледалото и се галя по косата. И си говоря – ти си добро същество, добро си. И си го знаеш. Така си казвам.

Та и в тоя случай така, усмихвам се аз на човека, а той вместо да ми отвърне по същия начин, вместо на свой ред да прояви добра воля или просто добро възпитание, взе, че ме прасна гадината. С юмрук ме изтресе в лявата скула, до самото око. Тук аз вече не издържах и реагирах, защото ние, хората, нали не бива да търпим неправдите, а да те нападне някой, без да ти обяснява мотивите си, е абсолютна неправда, поне за това ще се съгласите с мен. И нали съм тренирал най-различни жиужицута и таебота, протегнах лекичко ляв крак и го изритах в суратя. Стана търкал. Въпреки че ме беше гнус да го докосвам, аз се биех с него или по-точно аз го биех, а той се отбраняваше, защото колкото и да съм добър, добрината ми си има определени граници.

Като го натупах едно хубавичко, го попитах кой е. И той ми отговори – Майор Иванов. Тогава ми светна. Форумният хейтър, тролът, който все се заканваше да ми чупи главата и да ме прави на паздерки. Представи ми се единствено с никнейма си. Не полюбопитствах как са го нарекли родителите му, но това нямаше значение, ние в момента бяхме двама анонимници един за друг, защото нито аз го познавах, нито той мене, колкото и да си въобразяваше нещо друго. Докато държах муцуната му опряна в мръсните тротоарни плочки, стъпил върху главата му, аз му задавах въпроси. Аз обичам да задавам въпроси на хората. Защото аз съм любопитен. Аз се опитвам да разбера човека. Изследвам аз човека като инсект. Заслужава ли той моето внимание? Но да продължим. Аз и аз. Само едно аз имам, не съм се раздвоил все още.

И питам го – ти, мизернико, от кои си? От филите или от фобите? И той ми вика аз съм филофоб, обичам да мразя. И освен това, вика ми, съм фобофил, мразя да обичам. И теб, вика ми, те мразя и в чирвата си. Защото, вика ми, ти никога нямаш ясна позиция, един такъв си слузест и хлъзгав. При което ме наведе на размисли. Дали този мразещ ме човек има някакво право да ми говори така? Дали казва поне частичка истина? Защото дори един процент да е истината в неговите думи, то аз бих се замислил и бих му се извинил на секундата за избитите от мен преди малко зъби. И тогава разхлабвам натиска с кубинката върху главата му, оставям го полека да седне и му завръзвам ръцете зад гърба с миши опашки, каквито винаги си нося, защото никога не знаеш какво ти е приготвила съдбата. И му казвам на тоя, че моята позиция винаги е ясна, тя е позицията на мислещ и съмняващ се във всичко човек. Защото не бива във времената, когато всяко едно телевизионно предаване си има режисьор, да допускаме, че нещо е искрено и спонтанно или без скрити намерения.

Не ме разбра. Седи и гледа тъпо. Тогава аз вече убеден в своята невинност, разбрал, че той няма какво да отговори на моя аргумент, реших да го тествам. И му викам:

- За Путину.

Тръгнаха му лиги от раз на Майор Иванов.

- За Бараку.

Слюнкоотделянето му стана неудържимо. И така продължих – Европейски съюз, Европейски ценности, Бежанци и мигранти, Толерантност, Илюминати, Световен заговор, Бойко, ДПС и така нататък... С всяко следващо ставаше все по-страшно. Спрях, преди човекът да умре от дехидратация. Приличаше на огромна медуза. Подадох му едно руло тоалетна хартия, каквото винаги си нося, защото никога не знаеш какво ти е подготвила съдбата зад следващия ъгъл. Той се избърса. Освободих го. Вече беше кротък, преминал през лигав катарзис. Тръгнахме аз със скъсано яке и посинено око, той с избити зъби и кървящ нос накъм гарата. Беше дошъл от много далече, за да се срещнем на живо. Понеже в тъпия интернет не можеш никого да удариш. Купих му билет, защото съм добър човек. И го изпратих поживо – поздраво. Понечихме да се прегърнем на раздяла, но онова българското в нас ни спря. Ако бяхме французи, щяхме да си се прегърнем на воля. Прегръщам ви и вас, мили мои. До скоро.

Още по темата

02/10/2015

Нашите автори

Пролуката

27/03/2015

Нашите автори

Централна гара струва 4 лева

26/01/2013

Нашите автори

Из битието на един конощип