Нали се сещате как се казва напоследък? Как говорят младите, пък вече и не само младите. Нещо такова: Задава се световна икономическа... в смисъл, да.

Това „в смисъл да” е нещо като многоточие, нещо като „разбирате ме, нали?”, нещо като „абе, ясно ни е на нас”, нещо като намек, че изречението може да бъде продължено и по вулгарен и мръсноват начин. Да му... в смисъл, да.

Та така де. Задава се световна икономическа рецесия, в смисъл, да.

Ясно ни е, да му... в смисъл, да.

Какво друго можете да направите вие, мама му... в смисъл, да.

Това „в смисъл, да” се казва и с някак зареян встрани поглед, който иде да рече „абе, да се оправят, не ми пука за тях, не мога да се занимавам с тях, не ме занимавайте, много мога да кажа по въпроса, но въобще не ми е до това”.

В смисъл, да.

Задава се световна икономическа криза. Рецесия. Все едно се задава огромна вълна в океана и ние можем само да я гледаме отдалеч, после да я гледаме и отблизо, а след това да я гледаме и отвътре – докато се премятаме във водните въртопи и докато тя ни дави заедно с покъщнината, домочадието и добитъка ни. Това можем да направим, това и правим, в смисъл, да.

А, да – също така можем да затворим в мазетата си и голямо количество буркани със стерилизирани плодове, зеленчуци, трупни меса, кореноплоди и купюри от различни валути. С надеждата, че няма да се развалят и вмиришат по време на рецесията. Но водещите икономисти са на мнение, че този метод не е особено ефективен.
Тук аз говоря за нашето смешно, тъжно, безнадеждно, типично човешко, трагикомично безсилие. Безсилието на мравките срещу малкият потоп, удавящ мравуняка им и предизвикан от преливането на някой неголям горски поток. Стоим с отпуснати ръце и само гледаме. А някои по-реактивни натури също така и цъкат с език, особено изразително и пищно.

Някой би казал: Спокойно, брат (това също е поздрав към младите и техния нов речник), рецесията е нещо абстрактно, нещо безформено, нещо некасаещо отделния човек, или поне – не и личния му живот и личното му щастие! То е нещо, което засяга големите корпорации, гигантските холдинги, водещите банки, богатите икономики и разни такива непознати по нашите ширини животни.

А аз се питам: като ни казват "Започва нова вълна на икономическа рецесия", дават ли си сметка (а и ние даваме ли си сметка?) колко съвсем живи и истински хора ще умрат поради причини, пряко свързани с тая рецесия?

Да, съвсем същото е като с огромната вълна. А ние просто стоим и гледаме, и мачкаме с отпуснатите си ръце калпаците си. Какво можем да направим?

А за медите това е истински разкош: халва с масло и мед и сушени сливи! На медиите това им дай, това им е най-благо – да могат да съобщят не просто нещо лошо, а нещо, което е и лошо, и в същото време създава чувство за обреченост и безнадеждност! Идва потоп, идва край на света, идва нова вълна от епидемии, идва всичко това накуп и със световна рецесия барабар (това е поздрав пък за любителите на Хайтов и смрадливото минало). За медиите това е... в смисъл, да.

Докато си мисля тия неща, питам се: Наистина ли това е истинската човешка съдба? Това ли е автентичната човешка роля? Ролята на мравка, на статист, който трябва да навежда глава и да чака да се стоварват всичките беди връз него? И да пъшка и да пухти безропотно или както му падне?

Та, питам се, човек... Човекът... не е ли Човекът това нещо, което винаги, в абсолютно всеки случай, в абсолютно всяка критична и дори безнадеждна ситуация, намира начин да действа? И да направи нещо, което да е полезен ход, нещо, което променя ситуацията, пък дори и малко, към по-добро?

Не е ли другото име на човека „Този, който не се предава”?

Ясно е, че за определени кръгове, които си имат и медии за целта, е много изгодно хората, т.нар. „население” да е обезнадеждено, оскотено, деградирано - посредством чувството за обреченост и безнадеждност.

Но ние, които не приемаме да сме население, да сме „хората”, да сме мравки и чакащи потоп буболечки, питаме: А какво правите, щом идва рецесия?

И въпросът ни е насочен към именно тия водещи икономисти, също и към хората във властта, също и към хората в институциите, които имат възможност (и задължение!) да реагират в такива случаи.

Да се декларира безнадеждността е приятно: то е инфантилно, садо-мазохистично и подло. Наподобява удоволствието от ровичкане с остра игла в безнадеждно болен зъб. С нищо не помага, само вреди, но задоволява инфантилното любопитство на някои хора към тъмната страна на човешкото. Ох, как боли, ох колко е гадно... искам още!

Но ние, които не искаме просто да ровичкаме с игла в болния си зъб, наречен световна икономика, питаме: Какво правите вие, за да не ни удави вълната?

А след това питаме и себе си. Питаме себе си като истински възрастни хора, като хора, които във всяка привидно безнадеждна ситуация мислят и откриват полезния ход. Та, след това питаме и себе си: "А ние какво правим?
Какво да правим?"

И съм сигурен, че с общо и положително, усилено мислене винаги ще се намерят куп сполучливи отговори. Не като този – за заравяне на буркани с банкноти в мазето.

А иначе... в смисъл, да.

Още по темата

02/10/2019

Нашите автори

Калин Терзийски: Глупостта да бъдеш себе си

18/09/2019

Нашите автори

Калин Терзийски: Лекарите негодници