След изтеглянето от Афганистан: Западът трябва да наблюдава не само Китай, а и Иран

Руслан Трад Последна промяна на 29 септември 2021 в 17:05 1702 0

Снимка Getty Images

Непосредствено след изтеглянето на силите на САЩ от Афганистан, първите спекулации на международни коментатори за бъдещето на страната, обвързваха политиката на Китай и интересите на Пекин в района. На пръв поглед нормално е да се сметне че китайското лидерство ще има полза, възползвайки се от вакуума, оставен от Вашингтон; например, вкарването на Афганистан в глобалната инициатива “Един път, един пояс” е въпрос на време със завършването на железопътната линия, преминаваща през северните райони на държавата като мост между Китай и иранската граница. Има обаче и достатъчно причини за скептицизъм относно бъдещите връзки на Китай в Кабул, въпреки публичните срещи между китайски официални лица и талибаните. По-правилно от гледна точка на НАТО и ЕС, е да се наблюдават последвалите изтеглянето политически ходове на Иран.

На първо време, ако се разглежда историята на двустранните отношения между Китай и Афганистан, има малко причини да се вярва, че Пекин ще остане основен играч. Китайският натиск се очаква от близо десетилетие, а разширяването на амбициите на Пекин в Централна Азия чрез “Един път, един пояс”, подхранва очакванията и предположенията на международните наблюдатели. В историята, Кабул винаги е бил разглеждан с недоверие от китайската дипломация и Пекин се е опитвал да поддържа колкото се може по-сигурна тази си граница. В днешно време, минералните богатства на Афганистан привличат китайските компании с приблизителна стойност между 1 и 2 трилиона долара; сред природните богатства са ценни ресурси като литий, злато, сребро, платина, желязо, мед, алуминий и уран. Достъпът до тях обаче не е възпрепятстван единствено от потенциални политически и военни проблеми, а и от факта, че мините за разработването на добива, са все още на ниво планиране. Ако Пекин не беше склонен да стъпи в Афганистан, докато американската армия беше там и гарантираше поне някаква стабилност, няма причина да се смята, че ще го направи точно сега, когато дори талибаните все още не са наясно как ще управляват.

Създаването на емирство по западната граница на Китай е проблем 

На идеологическо ниво Китайската комунистическа партия (ККП) и талибаните имат още по-малко какво да обсъждат. Създаването на емирство по западната граница на Китай в непосредствена близост до района Синдзян, е проблем и за двете страни. Западен Китай е дом на уйгурите - силно преследвано и репресирано мюсюлманско етническо малцинство, което ККП насилствено се опитва да асимилира. Пекин под ръководството на Си Дзинпин, е обсебен от неприятната възможност чужди идеологии да наберат сила на родна земя, а перспективата идеологията на талибаните да проникне в Синдзян, се разглежда като заплаха за държавата. Подобно на други правителства, използващи исляма като стълб на легитимността, талибаните трябва да премислят добре ходовете си, ако искат едновременно да развиват бизнес с Китай и да запазят имиджа си на фона на бруталните действия срещу уйгурите. Двете страни изпратиха захаросани послания за сътрудничество, породили критики не само в мюсюлманския свят, но и в международната общност, но зад тези изявления и официални фотографски сесии, има редица проблеми, чието разрешаване е трудно за постигане.

Извън двустранните отношения, Афганистан, контролиран от талибаните, променя централноазиатския пейзаж по начин, който САЩ трудно ще управляват и също така е проблем за икономическата и отбранителната сигурност на европейските страни в по-широкия геополитически регион на изток от Черно море.

Иран се приближава към членство в ШОС

Държавите, граничещи с Афганистан или споделящи региона с него, ще трябва да бъдат по-активно ангажирани в отговор на опасенията за сигурността и отбраната. По-важното е, че повечето от тях са пълноправни или наблюдаващи членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), а отскоро Иран получи правото да членува в този блок.
ШОС стартира като т.нар. “Шанхайска петица” през 1996 г. и се превръща в механизъм за решаване на териториални спорове, възникнали с разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Организацията започва с пет пълноправни членове: Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан. Узбекистан се присъединява през 2001 г. и тогава структурата получава сегашното си наименование. Оттогава Индия и Пакистан станаха пълноправни членове, влизайки едновременно през 2017 г. Има няколко наблюдаващи членове и партньори, включително Афганистан, Иран и Турция, наред с други. Сътрудничеството в областта на сигурността относно т.нар. „три злини“ - тероризмът, сепаратизмът и екстремизмът - е последователна черта на ШОС и осигурява споделено възприемане на заплахата между членовете му. Това се институционализира чрез Регионалната структура за борба с тероризма и Организацията на Договора за колективна сигурност, която разширява сътрудничеството в областта на сигурността, престъпността и трафика на наркотици. Всички тези структури са доминирани от Русия и като цяло се считат за ексклузивни за страните от постсъветското пространство.

Докато след 2016 година Москва не изпрати запитване към Техеран дали не би искал да се присъедини официално, а Китай одобри подобно развитие, предизвиквайки притеснения на Запад. Опитът на Иран да стане пълноправен член на ШОС датира от 2006 - една година, след като получава статут на наблюдател. През цялото време най-важната правна пречка за присъединяването му са поредицата от резолюции на Съвета за сигурност на ООН, които идентифицират Техеран като заплаха за световния мир и сигурност. Въпреки това, регионалните съседи на Иран признаха, че страната може да бъде важен елемент от т.нар. Мултимодален транзитен коридор „Север-Юг“, който ще свързва по-тясно Източна и Западна Евразия, и който може да се превърне във водещ символ на сътрудничество между всички членове на ШОС.

По този начин, участието на Иран и в двете структури би улеснило, ако не и напълно да преодолее, годините на усилия на западните държави, водени от САЩ, да изолират иранците, използвайки различни средства за икономически и политически натиск.

Срещата на високо равнище на ШОС в Душанбе на 16-17 септември приближи Иран до целта за пълноправно членство, като китайският президент Си Дзинпин обяви, че организацията „ще започне процедури за приемане на Иран като държава-членка“ в встъпителното си обръщение. Срещата беляза и първото чуждо посещение на току-що встъпилия в длъжност президент на Иран, Ебрахим Раиси. Какво означава това по отношение на процедура или срокове, е неясно - на Индия и Пакистан им отне година, за да завършат процеса, но нито една от тези държави няма същата тежест като Иран.

Пълното членство на Иран със сигурност би било от полза за Техеран - всяко международно легитимиране е добре дошла новина за иранското правителство. Това, че Китай и Русия ръководят ШОС, е друг плюс, който предоставя на Иран сила в продължаващата му борба със САЩ. Постоянните призиви на Москва и Пекин за „полицентричен световен ред“ са в съответствие с опасенията на Техеран относно властта на САЩ. Интересен страничен продукт на тези събития може да бъде косвеният натиск върху Иран да се върне на ядрените преговори във Виена. Ако иска да се възползва изцяло от регионалната търговия, която членството в ШОС би могло да предложи, Техеран трябва да работи с банки, които не са изправени пред санкции от САЩ.

Бариерите пред Иран падат

В едно пълноправно членство на Иран в ШОС роля няма само Русия, но и Китай. Посещението на китайския президент Си Дзинпин в Иран през 2016 г. даде старт на процеса на развитие на всеобхватно стратегическо партньорство между Техеран и Пекин, и предишните политически бариери пред този процес очевидно вече бяха премахнати: миналата пролет двете страни подписаха 25-годишно споразумение за сътрудничество, което обещава китайски инвестиции от 400 до 600 милиарда долара. Някои наблюдатели твърдят, че постоянното членство в ШОС значително ще улесни този растеж на политическите и икономическите отношения между двете страни, както и между Иран и останалите членове, намалявайки натиска на западните санкции срещу Техеран. Блокът вече регистрира 330 млрд. долара в търговията между страните-членки през 2017 г. И все пак, трябва да се добави, че признаването на Иран за член на ШОС може да усложни нещата за Китай. Отношенията на Китай със страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив са много по-дълбоки и обслужват далеч по-широк кръг интереси от тези с Иран. Още през 2017 г. се коментираше от наблюдатели, че ако Иран се присъедини към ШОС, неговите близкоизточни съперници вероятно биха очаквали да направят същото. Това се случва в момента. Веднага след като обяви, че Иран ще се присъедини Си също добави в изявлението си на срещата в Душанбе, че Саудитска Арабия, Египет и Катар ще станат партньори на организацията, изпращайки сигнал, че Пекин продължава да поддържа деликатната си балансираща политика в Персийския залив.

Приемането на тези три арабски държави създава още едно усложнение: всяка от тях има сериозни отношения със САЩ, които могат да бъдат обтегнати от участието в международна структура, фокусирана върху сигурността и ръководена от Китай и Русия като инструмент за противовес на западното влияние в Централна и Южна Азия. Американските официални служители постоянно предупреждават съюзниците и партньорите на Вашингтон в Близкия изток, за рисковете от сътрудничеството с Китай, а участието в ШОС, дори и на ограниченото ниво, вероятно ще постави на изпитание двустранните отношения.

Персийския залив се свързва с Китай за сметка на САЩ

Дори пълноправното членство на Иран в ШОС да се забави, излизането на САЩ от Афганистан променя регионалния пейзаж. Всички държави от ШОС и Иран споделят притеснения относно стабилността в Афганистан и оттеглянето на САЩ им предоставя проблем, по който да си сътрудничат. Вече имаше среща между външните министри на Китай, Русия, Пакистан и Иран относно Афганистан на 16 септември, в първия ден на срещата на върха в Душанбе. Тъй като политическата координация между Иран и ШОС става рутинирана, членството му се приближава, което от своя страна доближава други държави от Персийския залив до същия статут. Непредвидена последица от напускането на САЩ от Афганистан може да бъде един Персийски залив, който е по-тясно свързан с Китай за сметка на европейските и американските интереси в регион с глобална икономическа и енергийна значимост.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови