- Дядо, разкажи ми как тате изял бонбоните, дето ти си купил за приятелите ти – момичето държеше за ръка високия мъж с прошарена коса. То се усмихна, макар че на февруари току-що му бе хрумнало да посее още сняг в Радомир, за да могат да поникнат преспи и през следващата зима. - Дядо, ти на мене приятел ли си ми? – попита детето.
- Да, Дамянке, приятел съм ти.
Хлапето се усмихна, но нищо повече не каза.
- Сигурно искаш да се почерпим с малко шоколад – попита мъжът, който беше толкова красив, че небето се обърна да го види и за малко спря да мята сняг над Радомир, а две жени, които си шушукаха и наблюдаваха човека, без да се прикриват, поздравиха:
- Дамяне, още по-хубав си станал. Малкото твоята боя е вземало и много по-добре, че не се е хвърлило към боята на баба си.
Дамян им каза: „Здравейте” и тъкмо се насочи към сладкарница „Зоя”, малката го дръпна за ръка.
- Баба Елена каза, че не трябва да ядем шоколад. Вредно е за зъбите, за жлъчката, за сърцето и кръвоносните съдове.
- Стига бе, ти и за кръвоносните ли съдове знаеш – удиви се мъжът. – Като не гледа баба ти, шоколадът за нищо не е вреден.
- Не трябва да лъжем – каза сериозно хлапето.
- Няма да лъжем, само ще го изядем – предложи дядо ѝ.
Момиченцето се успокои и грейна.
– Искаш ли да направим един мач? – попита то.
Дядото не искаше, защото целият площад беше покрит с едър лепкав сняг.
- Защо не отидеш да си играеш с децата? – попита той.
- Те не искат да играят с мене – каза детето и на улицата стана тъмно като през нощта.
- Ами като беше малка, и баба ти Елена ходеше все сама, затова хич и не се ядосвай. Виж я сега. Целият град идва при нея. И хора от Перник, от София, от Стара Загора дори. Човек като ходи сам, мисли разни работи и измисля още по-разни работи, разбираш ли.
- И аз съм така – призна детето. – Но като си сам, някоя вещица може да те грабне.
- Друг път. Такъв шамар ще ѝ завъртя, че ще ѝ се вие свят три дни и три нощи. Виж какъв мускул имам! – Дядото сви юмрук да си покаже силата. Детето също сви юмрук да си покаже силата, после двамата се заляха от смях.
- Баба ти Елена беше страхотно дете. Високо дете. Като малка беше по-висока от мене и аз само си мечтаех да порасна една глава над нея, да хвърлям камъни по-далече от нея, да плувам по-бързо от нея. Не обичаха децата баба ти, Дамянке. В училище беше по-умна. Ако не можеше да реши някоя задача, залепваше се на чина и не помръдваше. Ние си отивахме, тя седеше и решаваше. Подигравахме ѝ се, че е толкоз тъпа, но тя не ни и поглеждаше. В един клас бяхме с нея. Тя седеше на последния чин, защото беше най-високата, а аз на първия. Бях най-ниският. До рамото ѝ стигах. И аз не знам защо все се въртях около нея. Давах ѝ от моята филия с масло.
Тя почти никога не приемаше, но като ходех да ѝ набера киселец от ливадата – знаеш, сега там направиха хлебарница - тя го вземаше и ми се усмихваше, както ти ми се усмихваш сега. Пасеше киселец като шиле. Берях ѝ дренки. „Ти ѝ се подмазваш, за да ти решава задачите и да ти дава да преписваш домашното по български” – разправяха ми децата. Така си беше, но покрай домашните взех да забелязвам колко бързо тича, как познава треволяците, също като дядо си. И аз ѝ носех треволяци, повечето тя изхвърляше, почти нищо не вземаше.
Бях ѝ до рамото и ми се подиграваха, че съм дребен като шише слаба ракия.
- Кажи ми, Еленке, какво да ям, че да стана по-висок от тебе.
- Защо искаш да станеш по-висок от мене? – попита ме тя.
- Щото искам да те поканя на среща – казах ѝ аз и това си беше истината.
- Ми можеш да ме поканиш и като си нисък – рече баба ти Елена. - Не вярвам да пораснеш по-висок от мене, често ти казвам, Дамяне.
- Тогава няма да те каня – заявих ѝ аз. Ах какъв глупак, какъв глупак. И това високо момиче, както си стоеше и стискаше в ръка киселеца, дето ѝ бях набрал, изведнъж се разплака. Не бях виждал момиче да реве така – не издава звук. Ще речеш, че се е задавила с листо киселец или се е задушила, а сълзите се леят. Направо намокриха фланелата ѝ. Още си спомням каква фланела имаше - бледолилава, дебела колкото три мои.
- Не можа ли да ѝ набереш още киселец? – обади се малкото хлапе, което още по-силно стисна ръката на дядо си. – Защо не каза, че ще я поканиш на среща. Виж колко глупав си бил, дядо.
- Не ми дойде на ума – призна прошареният и се усмихна, но някак навътре в себе си се усмихна. Лицето му се затвори, както хората затварят прозорците през февруари. – Но на мене ми дойде едно нещо – съвсем друго - на ума. Нали и ти знаеш приказката, която ние си имаме в Радомир - за Господ, който седял все сам и дори слънцето, дето е толкоз светло, не можело да го развесели.
За да не се мъчат хората, които не могат да стигнат до небето и да си приказват със слънцето и звездите, с облаците и луната, Господ направил на всеки човек - и мъж, и жена - по едно другарче. Най-истинското. Само то можело да превърне самотата в река с топли вирове, в деца, които пищят у дома и искат да излапат шоколадовите бонбони, в топла супа от киселец и чиста къща.
- Ми ние си имаме чиста къща и бонбони – подчерта детето.
- Имаме си, защото аз намерих моето другарче – обясни дядото.
- Баба ли? Как я намери? – попита нетърпеливо хлапето и за миг забрави предложението си да изиграят един страхотен мач в дебелия, влажен сняг на площада.
- Спомни си приказката за Господ и самотата, която си разправяме в Радомир.
- Тая приказка е измама на търкалета и лъже открай докрай – възрази детето.
Отново валеше, на едри парцали. Сигурно Господ режеше облаците на късчета. И за да привлече баба Марта да му бъде най-доброто другарче, хващаше парчетата от белите облаци и ги разхвърляше над Радомир. Така земята щеше да си помисли, че се е превърнала в небе, защото е покрита с облаци, а облаците щяха да си мислят, че най-после са успели да целунат земята. Защото за какво мечтае един облак, освен да се разходи бос по улиците, по поляните и върху покривите на Радомир?
- Може и да лъже тая приказка, но тя е приятел на човека. Тогава защо ще го мами? Щом цял град я разправя от дядо на внуче, значи приказката е честна и правилна.
- Какво? – попита детето и изплези език да изяде няколко снежинки. То знаеше, че на света има само едно нещо, което е по-вкусно от снежинките. Това са ледените висулки. Но човек не бива да прекалява, защото гърлото само това чака – да изядеш висулка и да се зачерви. Глупавото гърло си мисли, че е по-красиво, ако стане алено. Така висулката ще го харесва много повече, но това, разбира се, е вятър и мъгла. Гърлото се заблуждава и за да му дойде умът в главата, му дават да пие антибиотик. Баба Елена беше казвала на хлапето, че антибиотикът е вреден, но гърлото хич и не разбираше медицина.
- Докато си седял на небето сам и тъжен, дядо Господ измислил. Да речем – човек тъжи и плаче. Но ако изпиеш сълзите на разплакания човек, той ще стане твоето най-добро другарче. И най-доброто ти другарче веднага превръща самотата в шоколад! – каза дядото с прошарената коса. – А ние с тебе, Дамянке, знаем какво означава шоколадът!
- Така е – съгласи се детето и усмивката му изведнъж порасна.
- Аз казах на баба ти Елена, която тогава беше с цяла глава по-висока от мене, че въобще няма да я каня на среща, щом съм толкоз дребен, като две стотинки, а тя е едра и висока, направо десет лева.
И тя заплака. Не казваше думи да разбера какво трябва да правя, нито един звук не издаде, че да се покатеря на някой камък, да я гушна и да я успокоя. Само сълзи, големи като лешници. Тогава въобще не бях умен, изкарвах тройки и четворки, най-много петица веднъж по български, когато написах приказката за самотата на Господ. Но толкова запетайки бях пропуснал, че учителката ни бе одраскала в червено цялото ми съчинение. Да се чуди човек защо ми беше писала петица.
- Радвай се, че не ти е лепнала двойка – прекъсна го момичето. – Остави учителката. Какво направи ти после?
- Аз протегнах ръка. После се сетих, че не си бях изрязал ноктите и ако баба ти Елена видеше пръстите ми, или щеше да избяга, или щеше да ме зашлеви. Но тя не видя, че не съм ги изрязал.
- Добре де, остави ноктите. И? И? Какво направи ти?
- Аз протегнах ръка към сълзите ѝ. Сълзите ѝ оставиха нейната буза и дойдоха при моите пръсти, дори на неизрязаните ми нокти се спряха сълзите на баба ти Елена. И аз ...аз изпих сълзите ѝ. Всичките, които бяха прескочили на палеца ми. Бяха солени и въобще не приличаха на лешници. Пак протегнах ръка, пак ги изпих и пак, и пак, и пак, докато баба ти Елена – едно момиче с цяла глава по-високо от мене, но много по-хилаво, сигурен бях, че съм по-силен от нея точно тогава – баба ти Елена спря да плаче. Усмихна се – ти виждала ли си, Дамянке, усмивка през сълзи? Ми то е като онзи ден, когато беше минус петнайсет градуса.
Кожата иска да се отлепи от лицето ти и да стане ледена кора. Точно като да се отлепи, грейва слънце. И кожата си казва – „Защо да ставам кора? Я да си остана на това лице. И очи си имам, и нос, и уста, кой като мен! Ей това е усмивка през сълзи – разбираш, че си имаш очи, за да видиш колко е хубаво това високо момиче и как усмивката ѝ е цял камион с шоколад! А ние с тебе, Дамянке, знаем какво е шоколадът.
- Щастие е! – извика детето. – Знам. А баба Елена какво? Стана ли тя твоето най-добро другарче, което може да превръща – само то – самотата в река с вир, като онзи на Струма, в който се хвърлих десет пъти с главата надолу?
Дядото – който беше висок и тънък, с толкова красиво лице, че едни лелички му махнаха от другата страна на улицата и му подвикнаха: – „Ей, Дамяне, не старееш ти, бе човек!” – нещо съвсем нормално и дядо ѝ въобще не му обърна внимание – само се наведе, дръпна шапката на внучката си надолу, защото едното ѝ ухо се беше измъкнало навън, при февруари и снежинките. Те всъщност бяха малки трохи облаци, които най-сетне бяха успели да се доберат до улиците, покривите и градинките, и с дългите си пръсти събираха сълзите им и ги пиеха.
Защото дори облаците, които в никакъв случай не са хора, не желаят да бъдат самотни и си търсят най-доброто другарче на света. То е ясно защо – защото само то можеше да превръща небето в Радомир. В този град дори най-дребните хлапета, такива като Дамяна, знаеха, че звездите са рибите на небесните вирове.
-И? И? – подкани хлапето дядо си и той, след като поздрави жените от отсрещната страна на улицата, призна:
- Да, баба ти стана моето най-добро другарче.
- Но нали беше по-нисък с цяла глава от нея?
- Ами заради нея пораснах. Мъчих се, изпъвах се, ядох много сладолед и след пет години станах с една глава по-висок от нея. И сега съм по-висок, нали виждаш?
Детето се усмихна оттук, от Радомир, до началото на света, после и до края на света. Февруари разбираше от такива усмивки и снегът престана на вали. В самото ъгълче на небето се подаде слънце, голямо колкото пакетче бонбони – лешници, обвити с шоколад.
- Дядо, хайде да играем на мач – каза детето и красивият прошарен мъж нямаше накъде да го усуква повече. Измъкна от сака, който носеше на гръб, една топка – почти съвсем нова, защото кой ли пък имаше време да я рита и да я мята в обръчите за баскетбол в двора на училището? Дядото отупа с ръка топката и веднага след това я хвърли в тежкия влажен сняг на площада.
Мачът започна.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
10571
1
04.02 2019 в 16:56
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
САЩ повдигнаха обвинение на индийски милиардер за подкупи на стойност 265 млн. долара